Събудих се, обляна в пот, към пет часа сутринта. Много време мина от последния път, когато пак бях сънувала същия сън, но тогава не го разбирах. Сега, когато знаех значението му, просто трябваше да съм нащрек постоянно. Нямах време, трябваше да намеря "МЯСТОТО" и да се прибера възможно най-бързо. Ари беше в опасност.
Оставих студената вода да залива тялото ми, докато се разсъня напълно. Измих зъбите си, за да освежа горчивия вкус в устата си и побързах да се облека. Събрах малкото неща, които имах и излязох от комплекса, без никой да ме види. Сметката ми бе платена. Не възнамерявах да се връщам, но за миг се почувствах като крадец по начина, по който го напуснах. Не исках да губя времето си в този град повече, нито минутка.
Очите ми останаха слепи за невероятното съвършенство на природата. Исках просто да открия "МЯСТОТО". Снимката бе правена от далече, но краката ми се движеха така, сякаш знаеха пътя. Когато стигнах, ми се стори, че скалата изглеждаше различна, но тук беше. Докато се чудех, оглеждайки старателно снимката, един слънчев лъч привлече вниманието ми. Встрани от пътя нещо заблестя в очите ми. Наведох се и пъхнах пръстите си в процепа на скалата. Подобие на плат започна да се разпада в ръцете ми. По пръстите ми се уви фина изработка на златен синджир, на който висеше малка пирамидка. Толкова деликатна изработка не бях виждала. Докато я разглеждах и се възхищавах, забелязах, че отдолу на квадрата на пирамидата пишеше с главни букви АРИС. Името на сина ми. Имаше и гравирана рождената му дата.
"Е, това ако не беше съвпадение, то тогава какво?"
Явно това е било нещото, което трябваше да открия. Сложих си го на врата и изведнъж действията ми сякаш не бяха мои, а нечии други. Разбързах се да стигна до колата. По пътя един клон разкъса блузата ми и поряза дълбоко кожата на ръката ми. Кръвта се стичаше, но не усещах болка. Помислих си да спра, за да я отмия, но така само щях да се забавя, а целта беше да стигна колкото може по-бързо вкъщи. Този път не беше само интуиция, нещо голямо, страшно и опасно ставаше. Не знаех какво, но бях сигурна, че застрашаваше мен и цялото ми семейство. Може би тази истина, която исках да разбера за баща ми, предизвика това което щеше да става.
"Защо ли ми трябваше, защо ли?"
По най-бързия начин се отправих към границата. Мислех си, че до обяд, ако нямаше задръствания, щях да се прибера. После какво щях да правя, не ми го раждаше главата, но пък сигурно щях да измисля нещо. Може би Алек щеше да ми помогне.
По пътя спрях да се преоблека. Не ми се искаше за една малка драскотина да си навличам неприятности. През българския патрул минах бързо, но от гръцка страна ставаше нещо. Проверяваха колите с кучета, не знаех защо. Инстинктивно натиках картата под дрехите си. Повдигнах яката на ризата, за да не се вижда малкото ми откритие.
– Извинете ни, госпожо, излезте от колата. Рутинна проверка. - каза един груб глас.
Когато вдигнах главата си, бях лице в лице със същия полицай, който ми изглеждаше съмнителен, само че този път направо готов да ме убие. Излязох бавно от колата, без да давам поводи за забавяне. Досещах се, че ще ме помотаят. Нямаше как да ме удари късметът два пъти.
Виждах в лицето му разочарованието, че няма за какво да се заяде, бях стриктна отвсякъде. Повика друг полицай.
– Би ли придружил госпожа Апостолуми до паспортното бюро. Искам лично да проверя документите ù. - каза той, като ми се усмихна с най-гадната усмивка, която можеше да съществува.
–Извинете ме за любопитството, но на идване нямах такива проблеми, какво му е различното сега? - казах почти през зъби. Едва се въздържах да не избухна.
– Рутинна проверка. - повтори натъртено той и пак се ухили.
Другият полицай ми направи знак да го последвам. Нямах избор, затова тръгнах бавно след него.
След като не остана място от колата ми да не е проверено, грубиянът застъпва тромаво и се присъедини към нас.
– Кога си подновихте паспорта? - преди още да си отворя устата, той продължи. – Ами да, ето я и датата. Защо още не сте си направили пребиваването постоянно? Някакъв проблем от страна на съпруга ли ви е? - зачака въодушевен, че е намерил за какво да се заяде.
– Не познахте, от моя страна е проблемът. Нямам нужда от поданство, вече имам такова. - изговаряйки бавно думите, също се ухилих злобно.
– Може ли да поговорим със съпруга ви? - този път не беше груб, а любопитен. Дрезгавината в гласа му дразнеше нервната ми система, но се опитвах да не го провокирам.
– Разбира се. - набрах номера и изчаках сигнала. Доста пъти се чуваше монотонното набиране.
- Ало. – прошепна, едва-едва Екатерина от отсрещната страна.
– А, Кети ти ли си? Къде е Алек? Имам някакъв проблем на границата и искат да разговарят с него. - казах на един дъх. Но, когато зачаках отговора, направо се подкосиха краката ми.
– Миличка, трябва да си много силна. Алек е в интензивното. Не мога да ти дам подробности, но мога да помогна с тоя, дето ти създава проблеми и не те пуска да минеш.
Не знам как подадох слушалката на полицая и се озовах на колене, на земята. Другия полицай се опита да ме придърпа, но ме остави и хукна да ми донесе вода. Не можех, не исках да чувам нищо. Усетих как някой ме изправи на крака, казвайки ми, че съм готова с документите. Състоянието, в което се намирах, едва ли би ми позволило да карам, но поне получих нужната ми свобода. Провлачих мудните си крака към колата, а в главата ми бе блъсканица.
"Защо все на мен трябваше да се случват лошите неща? Защо?!"
Не зная дали ми се струваше или наистина виждах в очите на полицая удоволствие от болката, която бе изписана върху лицето ми.
Докато пътувах, имах усещането, че всичко това, което се случваше, вече съм го преживявала. Знаех как ще завърши, но не знаех какво да направя, за да го променя.
От нищото се появи на пътя едно момче, не повече от 18-годишно и замаха с ръка да спра. Страхувах се да качвам непознати в колата си, но кракът ми беше вече на спирачката. Какво ми ставаше? Ами ако беше някакъв вманиачен младеж, защо спирах? Когато момчето видя, че намалявам, се затича към колата и влезе по най-бързия начин.
– Много ви благодаря. Казвам се Фоти. Мислех, че ще продължите, но останах изненадан.
– Закъде си, момче? Ако ми е по път, ще те оставя, ако ли не - ще си търсиш друга компания. - казах с безразличие в гласа ми.
– Александруполи. Може би и вие сте за нататък? - каза той, с надежда в очите си.
Не се учудих изобщо. Толкова с точност ставаха последните събития в живота ми, че това направо си изглеждаше нагодено. Просто да има някой, който да ме разсейва. Какво ли още щеше да се случва?
- Добре, Фоти, имаш късмет, ще те закарам точно там. Ще ми разкажеш ли твоята история или ще ме оставиш да отгатвам. – казах, като си помислих, че това момче имаше много особено излъчване. Направо изгарях от топлината, която преливаше от погледа му.
– Първо ще ми кажете за акцента ви, от къде е? Тогава ще ви кажа, каквото ви интересува. - каза той с топла усмивка.
– Не вярвам да си някой вманиачен расист и да решиш да ме убиеш, само защото съм чужденка? – Бях забравила за акцента, който фрапиращо си личеше, когато разговарях с гърците.
– Разбира се, че не. Просто съм любопитен. - каза той, тресейки се от смях.
– Мисля, че акцентът ми идва от годините живот в България. - зачудих се дали отговорът ми щеше да го задоволи. Той се загледа за кратко време през прозореца и само за миг ми изглеждаше някак си тъжен. После, прикривайки някакво внезапно настроение, отново заговори:
- Какво точно искате да знаете?
- Кога? Как? Къде и защо? Ако искаш, можеш да ми разкажеш всичко за себе си. Няма да е кратко пътуването. Така че ще ми е интересно да слушам.
Не знаех защо исках да чуя историята на това момче, но усещах, че накрая щеше да я свърже с моя живот.
– Добре. Аз съм осиновено дете. Не познавам истинските си родители и съвсем наскоро научих всичко това. Пътуването ми до Александруполи ще ми помогне да разбера повече детайли от този загубен пъзел. - каза Фоти на един дъх и се загледа за реакцията ми. Когато видя, че няма да рикоширам с хиляди въпроси, си пое въздух и продължи:
- Когато са ме осиновили, съм носел само това и лист хартия, която след време е изчезнала.
Той посочи на врата си нещо и аз автоматично натиснах спирачката. Излязох от пътя и спрях в тревата. Бях опулила такива очи, че момчето за миг се изплаши от видът ми.
– Покажи ми го! - едва успях да изкажа думите си. Носеше на врата си същата деликатна пирамидка като тази, която открих. На неговата пишеше в дясната страна на триъгълника "ОГЪН". Това вече не можеше да е съвпадение. Това момче сякаш бе пратено в точното време на точното място, за да продължи още по-объркано тази история. Исках да знам повече, но едва ли той знаеше, за да ми каже.
– Какво предизвика във вас такава огромна изненада? - попита Фоти, като гледаше учудено обърканото ми състояние.
– Това. - показах новото си откритие, което оставаше загадка за мен поне засега.
– Уау! Но кой, кога ви го е оставил и защо? Сигурно има нещо общо с мен или пък, може би, с нас? - повече прозвуча като запитване към мен. Очакваше да знам повече.
– Съжалявам. И аз като теб съм в неведение, но може би ще научим.
– Много странно - получих едно писмо, преди да тръгна да се ровя в миналото си. В него ми бе посочено точно и ясно. Ако предприема пътуване до Александруполи, ще получа някой отговори. "ТАМ ЩЕ ОТКРИЕШ ДУХОВНОСТТА." Ето, погледнете. Може на вас да ви говори повече. - Тогава момчето извади от раницата си един плик, който приличаше на получения от мен в хотела. Даже почеркът беше същият.
–Не знам, Фоти. Или някой се опитва да си играе с живота ни, или всичко това си има причина, за да става. Ние просто трябва да следваме пътя, по който ни насочват. Взех писмото с треперещи ръце и започнах бавно да чета.
© Елeна Всички права запазени