Сутринта, когато Стоян Петров се събуди, първата му работа беше да погледне през прозореца. Но мястото, където вчера паркира новата си кола, беше празно. Бързо изтича по стълбите и обиколи два пъти блока, но колата я нямаше. Откраднали са я – реши той и веднага съобщи в районното управление.
После отиде на работа, но мисълта за колата не го напущаше. През главата му минаваха безброй мисли и непрекъснато прехвърляше приятели, врагове, познати. Кой ли е? – питаше се той. – Завиждат ми за апартамента, за колата, за всичко, затова са я откраднали.
След обяд никой не се обади. Техническият ръководител Петров стана още по-нервен, караше се на работниците, че са мудни, не работят, погледът му се спираше подозрително на всеки един от тях. Ето там, до шахтата на асансьора, нещо си шушукат и се смеят, като че ли са получили шестица от тотото. Дали не е някой от тях? Всякакви се навъдиха, посред бял ден ще те окрадат и окото им няма да мигне. Цецо е добро момче, разбрано, но изглежда последния път се разсърди, скъп му се видя дървеният материал. Дали не е той? А този, дето налива бетона – Людмил, е развейпрах, студентче някакво. Гледаш го – работи, ама и хитрува. Прави се на тиха вода, ама от тихата вода да те е страх. А и в нищо не можеш да го хванеш. Да беше като другите, лесно щеше да ми падне в ръцете, но с такива човек трябва да е нащрек. Не, не може да е той, не може да ми е враг. Нищо не съм му направил.
Все пак трябваше да отстъпя от цената – мисълта му се върна отново на Цецо.
А може би този там, Марин… Той трябва да е. Нали го хванах, като си примъкваше чувалче цимент към багажника. Като няма ум да си изпипа работата, как да не го хванеш? Тогава Марин остави цимента, но Петров запомни думите му и сега те го жегнаха като нажежено желязо: „А ти не крадеш ли, а? Крадеш, ама на едро. Как за две години и апартамент, и вила направи, а на всичко отгоре и кола купи? Как, а?”.
Тая кола – помисли си Петров – като че ли му вади очите. Не, не е той. Страхлив е. Тогава остави цимента, а можеше така да ме притисне…
Добре, че милицията пипа здраво. Закони има в тая държава, какво си мислят, че току-тъй могат да крадат чужди коли – ругаеше Петров наум. Боже мой – извика техническият ръководител и скочи от стола. Ами сега, какво да правя? Милицията… ще намери колата… и после… в затвора… Ох, глупак… ще намери в багажника торбите с цимент и ела, че ни трябваш, откога те търсим. Какво да правя, какво да правя сега – мислеше с пресъхнало гърло Петров. Ще отида и ще кажа, другари, торбите не са мои, един приятел ме помоли…, а после… после ще разпитват… Не, по-добре всичко да кажа, да, да, по-добре… А апартаментът, вилата, всичко…, а децата… баща им в затвора… Не, не, не, няма да кажа, нищо няма да кажа. – Хванал главата си с ръце, тук Петров направи дълга пауза, после скочи и грабна телефона.
— Ало, районното управление ли е? Обажда се Стоян Петров. Да, да, за откраднатата кола. Няма смисъл да я търсите. Да, да, намери се. Извинете за безпокойството.
Петров затвори телефона. Можеше да бъде и по-лошо, каза си той и въздъхна облекчено.
Вечерта, когато се прибра вкъщи, завари собствената си нова кола на същото място, пред блока. Някакви приятели на оня калпазанин – сина му, се бяха поразходили културно, дори кал нямаше по нея.
© Стефка Андреева. Всички права запазени.
© Стефка Андреева Всички права запазени