27.02.2009 г., 18:07 ч.

Красивият убиец 

  Проза » Разкази
978 0 0
5 мин за четене

Казах им да не ходим там, но те не ме послушаха. Беше в средата на ноеври и целият ден бях прекарала сама в нас. Реших, че трябва да изляза. Обадих се на най-добрата си приятелка Ива, тя ми каза, че с Вили и някакво момче щели да излизат, ако съм искала - да се присъединя. Никак не ми се стоеше в нас, затова се съгласих. Момчето се оказа голям красавец, имаше кола, затова седнахме на едно кафене в края на града. Повече от час и половина си говорихме. Вили май го харесваше, но не искаше да си признае, а той беше много жестоко хлътнал по нея. Отново се качихме в колата и той просто потегли. Отзад при мен беше Ива, така се бяхме заприказвали, че не видяхме къде ни води. Когато погледнах към предното стъкло, града вече го нямаше, беше някакъв страничен и разбит път. Не знам защо, но не исках да продължваме. Казах му да спре или да ме върне, но той отказа. Наистина усещах нещо в себе си, което ме караше да не ходя там. Извадих телефона си и започнах да го ръчкам. Пътят ни отведе до някакъв мост,  под който минахме и спряхме. Вил и момчето започнаха нещо да спорят, изведнъж от нищото се появи черен джип, който спря точно под моста. Не му обърнахме внимание и продължихме да спорим. На стъклото се почука, кръвта ми замръзна. Отвън беше някакво момче, което беше слязло от джипа. Имаше страхотно изразени скули и бяла кожа, косата му беше късо подстригана и катранено черна. Това, което ме изплаши най-много, бяха небесносините му очи. Погледнах телефона си, беше 8 и 30, а навън беше тъмно като в рог. За мен чернокосия не беше на повече от 25. Попита ни дали не сме се загубили, нашият шофьор му каза, че просто си караме и ше продължим напред. Аз не исках и знаех, че не е хубаво да сме тука сега, а трябва веднага да потегляме. Потеглихме напред. Пътят беше още по-разнебитен и по-тъмен. По едно време го склонихме да обръща и да се връщаме. Интуицията ми казваше да се хвана силно за врата и да стискам телефона си. Когато наближихме моста, видяхме как чернокосият е насочил пистолет към клекнал мъж и след малко се чу изстрел. Аз изтръпнах. Чу се втори изстрел и предното стъкло се пръсна на милиони парчета, беше убил приятеля на Вили, а той продължаваше да натиска газта, колата се заби в някакво дърво и аз веднага побегнах, Ива и Вили също го направиха. Изстрелите не спряха, но от джипа излязоха още двама мъже и започнаха да ни преследват. Изобщо не бях подготвена за бягане, бях се качила на 12 сантиметров ток, много уместно, нали. Бях се обула с модерното за сезона черно клинче и туника отгоре. Замръзвах, не можех да бягам и постояно се препъвах, но усещах как някой тича след мен и ако не продължа, няма да се измъкна. Бях в черно, което малко или много ме прикриваше в гората и успях да се скрия в някаква плевня. Веднага се обадих на полицията и те казаха да ги изчакам, без да затварям, за да проследят разговора. Скрих телефона в някаква кофа. Чух, че някой се доближава и се измъкнах. Не си усещах краката и нищо не виждах, гората ставаше все по-гъста и по-тъмна. По едно време се спънах и паднах. Изправих се и видях моя красив убиец да седи срещу мен с насочен пистолет. Ако не беше толкова тъмно, сигурно можеше да види страха ми в очите ми. Бавно се доближи до мен. Нямах глас, знаех, че ако се развикам, веднага ще ме убие. Опрях се на едно дърво, той дойде до мен, топлият му дъх излизаше от устата му. Свали си пистолета и се надведе над мен. Беше още по-красив. Поне щях да умра от красавец. Дочу се отнякъде вик за помощ, гласът беше на Вили и после последва изстрел – тя беше мъртва. Не исках да се мъча. Предпочитах да ме застреля в сърцето и всичко да свърши за частица от секундата.

-         Убий ме по-бързо. Не искам да се мъча.

-         Няма. – той ме погледна със сините си очи. Вече не се чуствах застрашена. - бягай. И помни, никога не си ме виждала.

Аз побегнах. Не знам колко съм тичала и накъде, но се спънах. Трупът на най-добрата ми приятелка лежеше под мен. Бяха я убили като мръсно куче. Чак сега се разплаках, но станах и продължих, с надежда полицията вече да е тук. Излязох от гората и се огледах, пак бях под моста. Явно съм се въртяла в кръг. Нямаше никой при джипа. Влязох вътре и затворих вратата, когато запалих фаровете, срещу мен беше много грозен плешив мъж с насочен пистолет, стреля, не исках да умирам, но нищо не стана. Куршумът удари стъклото и то не се счупи, явно джипът беше брониран. Заключих вратите, плешивецът продължи да стреля, стъклото вече се напукваше, трябваше да тръгвам, натиснах съединителя и дадох на първа, отпуснах педала и натиснах газта, но колата не се движеше напред, а започна да се върти. Ръчната беше вдигната. Набих спирачка и я свалих. Мъжете ме бяха наобиколили и стреляха по колата, знаех, че нямаше да издържи, ако не потегля веднага, но тя не искаше. Беше заседнала в някаква дупка и не мърдаше. Задното стъкло се счупи, наведох се, но знаех, че ако не направя нещо, ще умра. Моят красив убиец застреля най-близкия до себе си, за да ме предпази. Куршумите се обърнаха към него, това беше моят час, натиснах газта до дупка и джипът подскочи, задави се и потегли с бясна скорост. Не знам как съм карала, но полицаите казаха, че е чудо, че съм се измъкнала с толкова потрошена кола, с две спукани гуми и дупка в резервоара. Намериха всички мъже застреляни и един ранен. Раненият беше чернокосият красавец. Оказа се, че е по-издирван и от граала. Имаше зад гърба си 20 жестоки убийства и още толкова по-леки, всяко момиче, с което беше, беше мъртво. Аз бях единствената оцеляла и която той беше защитил. В тази нощ загъбих най-добрата си приятелка, както и мъжа-мечта, каква ирония, нали???

© Алекс Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??