Дълго гледам как Емилия се отдалечава, но не тръгвам след нея. Когато идвахме тук преди, винаги си помагахме с катеренето по камъните, които разделяха малкия и усамотен плаж от външния свят. Сега обаче знам, че тя няма да поеме ръката ми и нито една от нас няма да дойде тук отново. На мен ще ми липсва това място, но знам, че то вече не е наше...
***
Нямах търпение да започна пети клас. Радвах се, че съм се преборила за място в желаното училище, но за мен общуването с другите беше не по- малко важно от ученето, затова се надявах да си намеря добри приятели. Винаги се опитвах да бъда дружелюбна, но в новия ми клас нещо се случи. Някои деца започнаха да ми се подиграват, а другите или се присъединиха към тях, или се преструваха, че не знаят какво се случва. Всеки ден отивах на училище с разтуптяно от страх сърце, опитвах се да стана незабележима, за да ме оставят на мира, но съучениците ми не спряха да ме обиждат, да вземат вещите ми. Вече не можех да уча, загубих апетита си и сутрин се събуждах уморена.
Един ден исках да избягам от другите деца през голямото междучасие, затова излязох навън, въпреки че беше много студено. Тогава бях успяла да запазя от съучениците си закуската, която мама ми беше приготвила у дома, но не бях гладна. Точно в този момент, когато се чувствах съвсем сама, на двора се появи Емилия. Тя учеше в съседния клас и още не се познавахме, но беше видяла какво се случва и искаше да ме утеши по някакъв начин. Предложи ми да си взема от бисквитите ѝ, но аз ѝ обясних, че нямам апетит. Тя стоя с мен на студа дори след като би звънецът, който чаках, за да съм сигурна, че учителят е влязъл в стаята и никой няма да се доближи до мен с груби думи, когато вляза.
Скоро новата ми и единствена приятелка в училище започна да настоява да разкажа на родителите си за тормоза, който изживявам всеки ден. Аз се страхувах да не влоша ситуацията, но и изпитвах срам, срещу който Еми упорито се бореше. “ Не заслужаваш такова отношение! Ти си добра и умна, няма значение какво казват те...”, повтаряше ми тя отново и отново. Накрая ме убеди да кажа истината на мама и татко и да потърся помощ от тях. Те ме преместиха в друго училище, където постепенно успях да си намеря приятели. Отново бях общителното и спокойно момиче, което близките ми познаваха. С Емилия се виждахме често, въпреки че учехме на различни места, и се сближихме още повече в течение на годините. Тя беше по- срамежлива, но с мен говореше открито.
В онези крехки юношески моменти, когато споровете с родителите или раздялата с някое момче ни се струваха непоносими, ние се утешавахме взаимно. Никога не осъждахме желанията и тайните на другата и можехме да прекараме целия ден заедно, без да се изморим от компанията си или да не знаем какво повече да си кажем.
Колкото по- големи ставахме, толкова по- уверена бях, че бъдещето ни готви много успехи и радост. Работех усилено, за да бъда приета физика, а Емилия кандидатства заедно с мен, но не успя да влезе. На следващата година тя положи изпита за втори път и се класира, а аз много се радвах, че е постигнала желаното и ще следваме в един университет. Изглеждаше щастлива, макар и това, както разбрах впоследствие, да не беше нейната сфера. Изкарваше прилични оценки и казваше, че е доволна, но не се стараеше да постигне повече.
Малко след като завърших, разбрах за международен конкурс, победителите в който щяха да получат шанса да стажуват в Цюрих при едни от най- изтъкнатите учени физици в Европа. В живота ми отново се появи нещо, което ме изпълваше с радост и вдъхновение. Знаех, че трудът ми ще се отплати, и упорито работех над проекта си. Често намирах несъвършенства в работата си, но не се ядосвах, а продължавах да давам всичко от себе си.
Тогава дядо ми, с когото бях много близка, внезапно получи инсулт. Страшно беше да видя любим човек, който доскоро е бил толкова весел и жизнен, да не може да върви или да говори, а от очите му от време на време да се отронва някоя малка сълза. Тогава истински разбрах, че всичко може да се случи на мен и близките ми. Човек винаги може да загуби способностите си да общува или да ходи- дарове, които повечето хора приемат за даденост. Страхувах се, че дядо ще си отиде, но Еми беше неотлъчно до мен. Не ми казваше това, което много други ми повтаряха: “Той е възрастен, дошло му е времето. Знам, че ти е трудно, но поне няма да се мъчи повече!”. Тя знаеше колко съм заета с проектната си работа и беше готова да помага на дядо вместо мен, когато болногледачката я нямаше- пазаруваше и готвеше, грижеше се за всичко, от което той имаше нужда. Понякога аз пишех на масата, а тя стоеше до леглото му в готовност да донесе каквото е нужно.
В един момент забелязах, че Емилия беше по- мълчалива от обикновено, понякога сякаш дори отбягваше погледа ми. Аз обаче отдавах промяната у нея на умората, защото приятелката ми правеше много за мен и дядо, въпреки че имаше много да учи и никак не ѝ беше лесно. Обещах ѝ, че ще ѝ помогна с подготовката за държавните изпити.
Изпаднах в еуфория, когато получих дългоочакваното обаждане- проектът ми за конкурса беше награден! От едно списание проявиха интерес към успеха ми и ми взеха интервю, дори сложиха снимката ми на корицата. Бях единствената българка, получила такова признание, и искаха да им разкажа за плановете си за кариера в академичната сфера. Това, за щастие, не беше единствената добра новина. Олекна ми, когато дядо успя да се пребори и се възстанови от удара. Когато той отново заговори обаче, каза нещо, което ме изплаши повече, отколкото ме изненада- попита какво измъчва Емилия.
- Нещо се е случило с нея, Неда, усещам го. Вече не е същата.
- Не, нищо не е станало, иначе тя щеше да ми каже. – потрепнах аз. Дълбоко в себе си знаех, че той е прав, но се опитах да избягам от тази мисъл: - Аз мисля, че е добре, просто е малко напрегната. Видя колко ти помогна, нали? А също и на мен... бях толкова уплашена, но тя не ми позволи да изгубя надежда. Много добра приятелка е...
- Знам, тя винаги е била до теб, когато страдаш, но... какво ще стане, ако си щастлива? – той въздъхна и се усмихна сякаш виновно.
Тогава признах пред себе си, че Емилия ставаше раздразнителна всеки път, когато изказвах вълнението си относно предстоящото ми заминаване за Цюрих. Притеснявах се, защото преди винаги ми беше споделяла за тревогите си, а сега не беше открита с мен. От друга страна, сигурно ѝ тежеше, че ще сме далеч една от друга за няколко месеца. Реших да я посетя, за да си поговорим и да разбера какво е променило отношението ѝ към мен. Почти бях стигнала до дома ѝ, когато я видях с друга нейна приятелка. Усмихнах се и им помахах, но не ме забелязаха, просто продължиха да вървят, а аз ги последвах и се опитах да ги настигна, но рязко се спрях, когато чух, че говорят за мен. Емилия се оплакваше, че постоянно се хваля за постиженията си. Не можех да повярвам, че момичето, което преди години беше излекувало раните ми от обидите на грубите съученици, сега говореше язвително за мен зад гърба ми. Толкова добре познаваше болката ми от обидите, които бях чувала по свой адрес, а сега казваше на приятелката си, че аз никога не мисля за другите и само се опитвам да се изтъкна.
Спрях се насред улицата и се опитах да сдържа сълзите си. Имах пълно доверие на Емилия, свързваха ни толкова много години заедно, в които тя никога не ме беше изоставяла в труден момент. Чак тогава разбрах думите на дядо- тази жена, която някога ме беше обичала дълбоко, вече не смяташе, че заслужавам да бъде честна с мен. Вместо това разказваше на приятелката си ( а може би и на много други хора) за моя егоизъм. В същото време аз винаги бях загрижена за нея, бях готова да ѝ помогна с всичко, само да ме беше помолила. Никога не бях загубила интереса си към нея, към копнежите и терзанията ѝ, но в последните седмици тя не говореше за тях и твърдеше, че не се нуждае от нищо. Как можех да знам какво я измъчва? Никога не ме беше лъгала, затова исках да ѝ вярвам, въпреки че отдавна инстинктивно усещах, че нещо не е наред.
Когато се успокоих и спрях да плача, се обадих на Емилия. Поканих я да отидем на нашето място- красивия и усамотен плаж, който винаги до този момент ни беше носил само спокойствие и радост. Помогнах на жената, която се надявах още да ми е приятелка, да се качи на камъните и да премине от другата страна. Ръката ѝ беше почти ледена и бързо пусна моята, когато Емилия скочи на пясъка. Седнахме една до друга и дълго събирах сили да заговоря за това, на което се дължеше промяната в отношенията ни.
Изведнъж осъзнах, че краят на приятелството ми с Емилия бе непредотвратим, защото тя не искаше да ме чуе и само ме прекъсваше. Изброи всичко, което беше направила за мен през годините, припомни ми и за побойниците, от които ме беше защитила. Усетих, че зад гнева ѝ се крие жлъчна завист. Тя почти ми изкрещя:
- Получава ти се толкова лесно, просто се появяваш някъде и всички ти стават приятели! А сега си толкова успешна, че чак и за списание те снимаха, и ти все за това говориш, така че всички да разберат! А знаеш ли колко ми беше трудно, колко ме измъчваше проклетата физика последните няколко години? Но все пак избрах да я уча, защото исках да съм до теб, Неда... а ти дори не забеляза!
Не можех да повярвам на думите ѝ. Никога не бях искала тя да учи същата специалност като мен, ако това не е нейната мечта. Емилия обаче дълго беше говорила за вълнението си, когато успя да се класира, и аз винаги си бях мислела, че това е най- голямото ѝ желание, а не жертва от нейна страна. И защо си мислеше, че за мен е било лесно? Нима не знаеше колко нощи се бях наливала с кафе над учебниците, опитвайки се да се концентрирам над работата си, въпреки че дядо ми можеше да почине, неспособен да ми сподели последните си мисли? Това, което правех, бе важно за мен. Бях наясно с факта, че за изпълнението на мечтите се плаща скъпо. От друга страна, ако тя ми се беше обадила и ми беше казала, че има нужда от мен или че е нещастна, аз щях да оставя всичко и да отида при нея. Емилия беше ценна за мен, и то не само заради услугите, които ми беше правела и които аз не броях, за разлика от нея. Знаех, че по- нататък ще имам и други шансове да се подготвя за професията, която си бях избрала, затова участието в конкурса не беше смисълът на живота ми. По- важно за мен беше да не предавам и изоставям приятел, който страда, и щях да бъда до нея, ако тя ме смяташе за достойна за нейните искреност и уязвимост... само че тя вече не искаше да ми ги даде. Разбрах, че тя се страхуваше от бъдещите трудности и от риска да се покаже като посредствен човек без таланти и способности, затова се беше отказала да се бори, докато аз го правех. Какво повече можех да сторя?
***
Сега, когато ставам и си тръгвам от плажа, който за мен вече е убежище на самота, си мисля за стажа в Цюрих. Не знам какво ще се случи там, дали ще бъда успешна и ще се срещна хора, които мислят като мен. Вече знам, че в нищо не мога да съм напълно сигурна- нито в здравето и живота си, нито в хората, на които се доверявам. Въпреки това все още се радвам, че получих тази възможност. Каквото и да стане, ще се боря, за да постигна желаното.
Хората казват, че добър приятел е този, който остава до теб, когато страдаш и се бориш с живота, но вече знам, че това не е достатъчно. Трябва да можеш и да оцениш успехите на другия и да се радваш за тях, да искаш той да е щастлив, а явно на някои хора не им достигат сили и самочувствие за това... Емилия ми липсва, поне онова момиче, което помня още от прогимназията и което бе милосърдно, без да слага цена на доброто, което върши. Тогава приятелката ми беше искрена и не допускаше негативните емоции да променят отношението ѝ към тези, които обича... онази Емилия обаче вече я няма.
© Лилия Ицкова Всички права запазени
Поздрав, Лили!