2.08.2012 г., 20:22 ч.

Критикът 

  Проза » Разкази
645 0 1
16 мин за четене

Критик съм по обходно стечение на обстоятелствата. В ранните години на юношеството си, когато формирах своите характер и интереси, по неосъзнат за мен начин си бях втълпил, че трябва да се изразявам чрез музика. Родителите ми нямаха специално отношение към това изкуство и съответно не ме бяха записали на уроци по пиано като петгодишен, нито пък бяха особено въодушевени, когато на четиринадесет и половина ги помолих да ми купят китара. Все пак ентусиазмът ми не им позволи да умъртвят този мой порив в зародиш, и не след дълго имах шестструнно пластмасово подобие на китара с цвят на кехлибар и дебел самоучител.

Наистина се опитвах да стана добър. Прекарвах часове с ръце върху струните и ги докосвах, докато преставах да чувствам върховете на пръстите си. Препрочитах всяка страница от наръчника и запаметявах разположението на пръстите върху грифа за всеки акорд. Всеки свободен час се опитвах да наподобя звученето на Бийтълс, Стоунс и Оейзис. Тази надпревара със собствените ми ограничения продължи шест месеца. Тогава с горчивина си дадох сметка, че плахите ми акорди никога няма да бъдат дори на задния хоризонт на тези на моите идоли и че съм недостоен за изкуството.

Това откритие – новост само за мен, близките ми винаги бяха гледали скептично на моето увлечение – бе съкрушително. Да се опитам да науча друг инструмент щеше да бъде също толкова безпредметно, а моето пеене бе в състояние само да изкриви физиономията на леля ми, бивша хористка в оперетата. Идеализираните ми блянове за група, слава и музика мъчително избледняха. Единствената ми утеха бяха албумите, които купувах на половин цена от местния магазин с парите, които спестявах от ядене в училище. В средата на деветдесетте така познах ранните години на Рейдиохед и късните на Морисей, грандиозността на Суейд и спокойствието на Портисхед. Неусетно за мен почнах да проектирам своите емоции в музиката на други хора, да виждам себе си в абстрактните пространства на Скот Уокър, в иронията на Пълп или гнева на Нирвана. Сюблимирах своите неизживени страсти в чуждата музика. Така, макар и след време, не бе изненада за никого, когато почнах да преживявам, анализирайки новите плочи на пазара.

Но не за себе си пиша този материал. Краткия откъс от своята биография съм предоставил на читателя само доколкото това има отношение към истинския обект на моята история. Критиците никога не биха могли да бъдат запомнени заради собствените си постижения. Ако някой помни техните имена след време, то това е заради някой истински творец, за чието израстване и популяризиране те са имали принос със своите писания. Ако някой се сети за мен след години, това със сигурност ще е заради Дийн Л. и Мартин Н. Лаская се да мисля, че съм имал принос както за съзряването на тяхната музика, така и за прославата на техния звук.

За пръв път ги видях в малък задимен бар, в който група, напуснала паметта ми, свиреше на живо. Общи приятели ни запознаха – тогава аз вече се бях утвърдил като един от острите млади критици, ентусиазиран за новия звук на времето, но и безмилостен към всяка поза и подражателство. Те още не бяха издали албум или сингъл, макар че в средите се говореше за тях с очакване. Аз все още не бях намерил времето за да чуя техните ранни демо записи, с които търсеха договор. Така, здрависвайки се с всеки от тях, нямах каквито и да било лични впечатления.

Дийн бе очевидният фронтмен. Изрисуван рок вокал, той би бил такъв във всяко едно от последните четири десетилетия. Сиво-сините очи, пепеляво русата коса, уверената стойка и почти арогантното отношение към всички околни – звездният път за него като че ли бе предречен. Наред с това, за мен по обективни причини, негативно впечатление, бързо усетих и предизвикателното му остроумие, както и широкият активен речник – две качества, които, както се уверих впоследствие, се отразяват блестящо в текстовете му.

Мартин като че ли бе негова противоположност – смугъл и отдръпнат, с намек за Изтока в лицето си и рядко усмихнат. На тази среща почти не пророни дума, и нямаше да мога да създам каквито и да било впечатления от него, ако не беше неговият бърз, интелигентен, пронизващ поглед. В тъмния му взор се отразяваха множеството връзки и препратки, които осъществяваше, но никога не изказваше. Още в първите минути усетих, че много от тях съвпадат с моите – отношението към клишираността на групата, която свиреше, алюзиите към безизвестни групи, очевидността на позата на Дийн.

Срещата с двамата предизвика любопитството ми към техния тогавашен труд. Помолих ги за демо запис, който получих на следващия ден в редакцията на списанието, за което работех. Да кажа, че още на първото слушане бях очарован, би било огромна неистина. Трите песни, които бяха на лентата, бяха наивни, необработени и повече сбор от влияния, отколкото нещо собствено. Дори няма да споменавам качеството на самия запис и ужасяващия звук на дръм-машината. Леко разочарован се върнах у дома с мисълта, че Дийн и Мартин са по-интересни хора от своята музика.

Въобще бях забравил за записа, когато десетина дни по-късно го пуснах погрешка вместо друг апокрифен диск. Разбира се, качеството на звука не се бе подобрило, но сега за пръв път усетих двете личности в него. Мелодраматичните, но все още груби вокали на Дийн, както и неговите язвителни, запомнящи се фрази. Мътните, неусетни китари на Мартин, летящите акорди и обилен дисторшън. Завъртях песните още няколко пъти, докато окончателно се убедих в техните качества, и, най-вече, потенциал. Една от тях, „Очаквах нещо по-добро от теб“, в по-усъвършенствана версия впоследствие дори се промъкна до техния дебют.

Виждах какво искат да направят – Дийн бе позиращият байронов персонаж, който, въпреки липсата на каквито и да било проблеми със себе си, бе, според собственото си виждане, трагично обречен. Въпреки явната ми ирония, трябва да отбележа, че от самото начало тази поза му се получаваше по вдъхновяващ начин, а след няколко години я доведе до съвършенство – както в творчеството, така и в живота. Мартин, от своя страна, очевидно бе по-стеснителен, по-интровертен и вглъбен. За него музиката бе единствената възможност да изрази себе си, да проектира образ на собственото си его, какъвто не би могъл да има в живота. Този съюз на поза и искреност, на мелодрама и интимност бе нещо, което определено липсваше от по-добрите дни на Суейд насам. Затова реших да дам шанс на Дийн и Мартин, като използвам връзките и влиянието си в звукозаписния сектор. Един от управляващите по-малки лейбъли ми бе лично задължен поради една никому все още неизвестна афера с дадена беквокалистка.

Срещнах се с двамата, като внимателно, но точно описах своето мнение за записите им. Изложих критиките си без да изпускам каквото и да било, и посочих какво би могла да бъде тяхната музика, ако реализират потенциала си. Напрегнато ме изслушаха; бяха разбираемо развълнувани, когато им предложих сделка за издаване на албум. Не е каквато и да било тайна, че приеха без размисъл и колебания.

Ако читателят досега не се досеща за творчеството на двамата, то това е, защото станаха известни като група. Разбира се, с договора, който подписаха, към тях се присъединиха басист и барабанист, любезно препоръчани от студиото, но последните нямаха каквото и да е отношение към съзидателния процес на групата. Да, те бяха част от групата, чието име няма нужда от споменаване, но тя никога не би съществувала без Дийн и Мартин. Всеки можеше да бъде на баса и барабаните, но само те можеха да придадат на музиката такъв съблазнителен копнеж.

Не участвах в записите на техния дебютен, едноименен албум – все пак съм критик, а не продуцент. Дадох им своите препоръки, силно надявайки се да ги следват, и, като всеки меломан, преминах в режим на очакване. Три месеца по-късно, пуснах промоционалното копие, което ми бяха предоставили веднага след приключване на записите.

Връщайки се към дебютния им албум от дистанцията на времето, мисля, че е донякъде прибързан. Привлекателната глам поза на Дийн е там в по-комерсиалните парчета, вглъбеността и меланхолията на Мартин е водеща в баладите, и поотделно и двата компонента сработват достатъчно ефективно. Като албум обаче, липсва спойка между тях – силният звук и интимните моменти твърде хаотично се редят един след друг, без да дадат възможност на слушателя да възприеме всецяло нито един от тях.

Друго, с което той ме поразява днес е своята наивност и почти детска чистота. Текстовете на Дийн все още са лишени от болезнената язвителност на по-късните му творби, а музиката им не е толкова многопластова и усложнена, колкото стана впоследствие. Песните въздействат непосредствено, като умиляват едновременно с наивната си простота и своята невинност.

Когато албумът излезе обаче, нямах подобни наблюдения. Горд съм, че поведох дългата редица от хвалби в пресата за него. Един след друг, възторжените гласове се надвикваха – „Крайно време беше някой да създаде нещо толкова шумно, искрено и брилянтно.“; „Истинска плесница в лицето на техните връстници.“; „Новите принцове седнаха на трона си.“; „Напълно неочаквано за всички, пред нас стои група с прелъстяващ звук и грандиозни идеи.“

Албумът се продаваше като вода в пустиня. Същият успех имаше и първият им сингъл, „Крачка назад“. Върховете на класациите бяха техни за повече от месец. Съмнявам се, че Дийн в най-смелата си поза или Мартин в най-вглъбените си блянове са очаквали подобен бърз, зашеметяващ успех. На какво се дължеше той – качество, късмет, маркетинг? Надали бе последното, лейбълът едвам свързваше двата края. Късметът при подобни ситуации със сигурност е необходима предпоставка, но не може да е водеща причина. Качеството на тяхната музика е извън съмнение, но нерядко сме били свидетели на творци, които никога не получават необходимото признание за своето изкуство.

Ако позволите да изкажа непотвърдимо предположение, то според мен бесният им успех се дължеше на липса. Липсата на подобни творци в това време. Тогава нямаше група, която да насочва своята музика към тези, които вечер остават вкъщи, по начин, който да възвиси техните несподелености. Смитс бяха музеен експонат, Суейд се бяха превърнали в олекотена пародия на самите себе си, Рейдиохед гледаха в други вселени. Музиката на Дийн и Мартин даде на низвергнатите бърза доза силни, непосредствени болкоуспокоителни.

Парадоксално, но популярността им сред непопулярните ги направи големите на деня. Билетите за последвалото турне бяха разграбени навсякъде из Европа, като всички зали бяха изпълнени до краен предел. Съществуващите видеоматериали показват точно колко големи са били тогава – просторни помещения с хиляди хора пеещи всяка строфа. Крясъци, подскоци и сълзи. Със сигурност двамата ще помнят тези моменти до своя сетен миг. Съжалявам, че поради болест на роднина не успях да присъствам на техните концерти. Както знаем от добре известната история, не последва второ турне.

С известността, разбра се, дойдоха и парите. Изненадващо или не обаче, те не замаяха Дийн и Мартин. Те не парадираха с лимузини и манекенки. Не се стремяха да бъдат любимци на таблоидите или редовни посетители във вечерните предавания. Единственото, с което техният lifestyle се промени, бе, че неусетно станаха космополити. Две момчета от предградията, които никога не бяха напускали границите на страната и рядко бяха излизали извън града си, след турнето те решиха да обиколят Европа. То бе твърде скоростно, за да разгледат каквото и да е – за тридесет и два дни имаха двадесет и шест концерта, но бяха видели достатъчно, за да бъде предизвикан техният интерес.

Обикаляха Континента три месеца. И до днес не знам всички места, в които са се спрели. Бяха прекосили Европа от Париж до Истанбул и от Москва до Мадрид. Бяха видели Златна Прага и студения Осло, бяха плували в хърватска Далмация и трошили стотици сервизи на десетки гръцки острови. Когато се върнаха, у тях нямаше предните нервност и неспокойност на младежката невинност. Това бяха зрели, улегнали мъже, които имаха ясна представа за своята творческа насока. Решиха без колебание да запишат следващия си албум в Рим.

Този път записите продължиха значително по-дълго – около половин година. В този период нямах контакт с двамата. Веднага след тяхното приключване, и месец преди официалното пускане на пазара на техния втори албум, озаглавен просто „II”, медиите оповестиха разпада на групата. Неочаквано за всички, партньорството между двамата приключи изведнъж, в момента когато изглеждаше, че то е неразбиваемо. Когато бяха най-големи. Извън текста от две изречения, с който съобщиха на феновете потеглянето си в различни посоки, те запазиха абсолютно мълчание за причината. Аз не бях по-просветен от всички останали – едва наскоро Мартин в личен разговор ми разкри част от обстоятелствата около тяхната раздяла.

Шумът около нея обаче само засили любопитството на слушателите до абсолютния предел. Вторият им албум, носещ апокрифна картина от Проторенесанса на своята обложка, оглави класациите за продажба още със своето излизане и не слезе от тях близо тримесечие. Интересът бе не по-малък от този на всички фенове.

За разлика от дебюта им, по отношение на този и днес не съм изменил мнението си и на милиметър. Слушайки го почти десетилетие по-късно, той има не по-малко въздействие връз мен. Звукът на Дийн и Мартин ме очарова, прелъстява, разтърсва и разбива сърцето ми със всяко завъртане на плочата. Дори и в смелите си прогнози за техния потенциал не съм очаквал от тях да създадат нещо толкова безвремно, пълноценно и универсално. Тук те въплъщават дестилираната есенция на техните най-добри качества. Рим оказва своето непогрешимо влияние – Дийн доказва, че би бил прекрасен оперен певец, разчитайки главно на по-ниския си баритонов регистър, за разлика от предишните записи. Той рядко избира да закове високата нота, правейки това само по-ефектно в редките моменти, когато се случва. Мартин е овладял всеки шум, всеки звук от своята китара. Изглежда лейбълът е направил опит да се превъплъти в Крез, тъй като техният звук е поддържан от Римската филхармония с диригент маестро Виченцо Колини. Оркестрациите са дело на Мартин, впрочем класически възпитаник. Нищо, нищо което биха създали след това не би било удовлетворяващо за тях след такъв бляскав, безспорен, съвършен шедьовър.

Но както впоследствие разбрах, не това е провокирало тяхната раздяла, а обратно. Мартин неохотно сподели с мен, че по време на обиколката им на Континента и двамата са се убедили, че тяхното партньорство не би могло да трае дълго. Не искали никога да бъдат сенки на силните си години, а и не са и допускали, че вечно могат да бъдат толкова големи. Затова решили да направят последен – втори – албум заедно, в който да вплетат най-дръзката си визия; да направят триумф на ексцеса, грандиозен и помпозен отвъд границите на допустимото в общественото съзнание. О, да, те безспорно успяха.

Но може би причината за тяхната раздяла не е била в това, или не само в това. Една от техните най-верни привърженички, била неизменно до тях по време на единственото им турне, сподели, че в техните живи изпълнения просто не е имало нещо, което сама определи като „искра“. Записите, които съм виждал донякъде потвърждават това. Въпреки лошото качество на аматьорските камери, позата на Дийн е силно осезаема. Като че ли не забелязва Мартин на сцената, а още по-малко останалите от групата. Мартин от своя страна е напълно вглъбен в своя звук и не може да бъде по-отдалечен от Дийн. Получава ли се живото им изпълнение? Публиката е напълно екзалтирана, но те самите си поставят почти невъзможно високи стандарти. Може би са имали твърде големи очаквания за своето представяне на първото си турне, а може би Мартин е казал цялата истина и тяхната почитателка си е въобразила това. Важен в случая е резултатът – раздялата им и земеразтърсващият им втори албум.

Критиката бе разделена до крайности, и нямаше как да бъде по друг начин – нещо толкова смело се появява веднъж на няколко години, създава голям шум около себе си и поляризира мнението за себе си. Не е нужно да уточнявам кой лагер водех. От другата страна бяха критици, които така и не схващаха, че целта ни е да обгърнем и възхвалим новото, а не да го принизяваме до стандарти. Хора, осъзнаващи това не биха написали, че „музика не се прави така“ или че „опитът за грандиозност приключва в шумна пародия на погрешни амбиции“. При всички случаи обаче нито Дийн, нито Мартин, нито всеки, който позна албума не се вслушваше в подобни брътвежи. Времето отбира правотата.

Пътищата, които следват двамата в самостоятелните си кариери оттогава са неочаквани. Дийн, който беше такъв позьор на сцената и извън нея направи голяма крачка назад. Събра се с Брет Е., с когото имат вече три самостоятелно издадени албума. Известни са забежките на последния с уърлд звученето, така че всеки един от трите има известен уклон към по-екзотичните култури. Той е умело съчетан с безукорно стилен ембиънт звук. Разбира се, всичко това е приятно за слушане и подходящо за бекграунд музика, но помнейки предишните шедьоври на Дийн, у мен се е загнездило впечатлението, че в това, което прави в момента, формата доминира над съдържанието.

Мартин също не е поел по очевиден път. Въпреки своите отдръпнатост и вглъбеност, той стана основен китарист на метъл-групата Д. Надали съм сред най-ентусиазираните за този жанр, но със сигурност Мартин е направил компромис, заменяйки замечтания, детайлен, омайващ мътен звук за яростните ясни рифове. Не съм сигурен докога ще продължи тази му забежка, но със сигурност годините досега надминаха очакванията ми. Мисля, че той все още не е дал цялата своя лепта към олтара на изкуството.

Дали двамата някога ще свирят заедно? Дали ще запишат нов албум? Виждали сме и по-невероятни реюниъни. Но те си остават точно това. Когато креативната сила е разцепена и претърпяла развитие в различни посоки, подобно събиране не е повече от поглед назад. Но при тях това е поглед към бляскав, безукорен шедьовър, какъвто вероятно никога няма да изваят отново.

© В- И- Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??