- Можеш да ме отведеш и на край света. Винаги ще те следвам - с пламтящи от силното чувство страни, прошепна Диди. Алфонсо я погледна така, че тя усети как погледа му бръкна до дъно в душата й, а после отчетливо и със странен глас произнесе:

Неправилно се изрази. Ще те отведа до края на световете! Остави нещата си тук - до моите - императивно каза той. Повече никога няма да ни потрябват.

После се изправи и направи жест да го последва. Тя се плъзна след него като Евридика след Орфей. Точно зад вигвама имаше пътечка, която се изкачваше стръмно нагоре, през зловещо свлачище, към върха на Кара борун. Именно по нея я поведе Алфонсо. Беше много мъчително изкачване, защото често за краката не достигаше опора. Всеки път, когато Диди се подхлъзваше, той съумяваше да я хване и удържи с ръка. Тя никак не успяваше да разбере, как така той нито веднъж не се олюля. Пазеше перфектно равновесие, а Диди имаше усещане, че не стъпва по земята, а малко над нея. Атлетичната му фигура я караше да му се довери и да забрави за реалната опасност от падане в пропастта. В един миг той се наведе и вдигна нещо с лявата си ръка. Беше голям камък с идеалната форма на сърце. Малко над средата в това каменно сърце се бе образувала съвършена кръгла дупка. Диди нямаше моряшки опит и гледаше прехласната находката, мислейки я за естествена. Иначе веднага би заключила, че това сърце всъщност представлява котва, а дупката в него е предназначена, за да минава през нея въжето. Бяха изминали почти три четвърти от пътя до върха, когато пред тях изникна силуета на висок бор, оцелял по чудо от свлачището. Алфонсо й направи знак да спре и тя видя един голям гвоздей, който стърчеше от кората на бора. Той ловко окачи каменното сърце на бора, така че гвоздеят се подаваше през дупката. След това я притегли и опря гърба й върху ствола на бора. Миг по-късно тя установи, че каменното сърце стоеше точно на височината на нейното, но разположено от дясната й страна. Като че ли имаше две сърца, разположени от двете противоположни страни на средната й линия - едното - анатомичното, а другото от камък, взето от ритуал на древните ацтеки, след като жрецът го е извадил от жертвеното тяло и е направил магия, за да се вкамени. Тялото на Алфонсо беше толкова близко до нейното, че Диди го усещаше като еманация. Двете тела бяха станали кохерентни и невидим, но чувствен ритъм ги беше обладал. Липсваха само звуците на тамтамите, за да повярва окончателно, че се случва нещо крайно необичайно и мистично. Притвори очи. Преживяваше нещо подобно на сън, от който за нищо на света не желаеше да се събуди. В този миг Алфонсо прошепна в ухото й:

- Казах, че баща ми е магьосник, но спестих част от истината. Той наистина е магьосник, но не от Земята. Научи ме на много неща. Както сега аз ще науча теб.

После плъзна внимателно дясната си ръка по лявата й гърда. Диди усети, че ще припадне от допира. Изпита огромна възбуда и желание този миг да продължи вечно. Бе готова на всичко и тръпка на неземна наслада пробяга по снагата й.

- Дръж очите си затворени и не ги отваряй, докато не ти кажа - нареди Алфонсо.

Тя безпрекословно изпълни заповедта му. Цялата притихна в неистово очакване. И тогава усети как пръстите на ръката му минаха през гърдата й и навлязоха навътре в тялото й, сякаш то беше флуид. Опита се да помръдне, но установи, че цялата е напълно вцепенена. Беше я омагьосал да чувства всичко, но да не може да се движи. Пръстите на ръцете му продължиха да потъват и навлязоха в сърцето й. Тя виждаше своето сърце отстрани, като зрител седнал в киносалон. Наблюдаваше как показалеца му достигна една точка разположена в сърцето и я натисна, както внимателно се натиска клавиш на пиано. Можеше да се закълне, че това е точката Юй-тан, за която беше говорил на нея и майка й. В следващия миг усети мощен импулс, който тръгна от най-интимната част на тялото й, пробяга по гръбначния стълб и проби особена, неподозирана за нея до този момент, преграда. После този импулс попадна в мозъка й и сякаш той се разду и нарасна, а вътре в него проблясна овална зала, приютила импулса. Беше вече сигурна, че това е Залата на бъдещето, или както я наричаха Пещерата на брахман.

- Отвори очите си! - нареди Алфонсо и тя мигновено изпълни нареждането му. С лявата си ръка той повдигна брадичката й силно нагоре и тя съзря върха на бора.

- Фокусирай се в него - процеди Алфонсо.

Очите й се преплетоха с този връх и тя усети целия бор като писта. Жегна я усещането, че нещо щеше да излети от нея по него вертикално нагоре - към безкрая. Изпита върховно чувство на щастие. Щастие неземно, което знаеше, че никога преди това не е изпитвала и повече никога нямаше да изпита. Внезапно цялото пространство около тях се изпълни със сумрак и после се сви, наподобявайки сивкав комин. Диди можеше да се закълне, че над него сияе ярка синкава звезда. Точно в този миг от звездата излязоха два тънки сини лъча и се спуснаха през комина към всеки един от тях. Тя усети как междувеждието й вибрира ожесточено и единият лъч като мълния хлътна през него и освети Залата на бъдещето.  Другият лъч очевидно бе попаднал в междувеждието на Алфонсо. Странно отдалеч дочу последните му думи:

Ще се видим на Сириус!