30.06.2009 г., 19:58 ч.

Кръвопиец 

  Проза » Хумористична
814 0 5
6 мин за четене

Обичам кръв! Аз от кръв живея. А най-обичам човешката! Моля ви се сега, какво сте се развикали „Вампир! Вампир!”, не съм никакъв вампир, аз съм най-обикновен кърлеж. Сега ще кажете „Как така, та кърлежите не говорят”. Много ясно, че не говорят... с вас! Вие да не би случайно да си говорите с пържените картофи? Аз обаче съм решил да ви разкажа една история, понеже ме блазни да стана всеизвестен герой. И то не само сред моите приятели, искам целият свят да ме познава! А откъде знам за света ли, много просто - от Кутията. Когато овчарят, дядо Добри, излиза да пасе стадото, носи със себе си една кутия. Като седне някъде на сянка да отпочине, слага до себе си тая кутия, опъва от нея една пръчка, почва нещо да бърника и като се разнесат едни приказки, едни песни... голямо чудо ви казвам. Та от тая кутия много работи съм научил за света, ама бях почнал да ви разказвам за моите героични подвизи...

Един ден бях излязъл, както винаги, на лов в падината. Голяма жега беше, та едва дочаках стадото да легне в треволяците да пладнува и се хвърлих на една овца. Добре де, хванахте ме, не се хвърлих, ами с големи усилия пропълзях по едно стръкче, което ми послужи като мост към крехкото й ушенце. Пак ще има да ми се подиграват ония надувки - бълхите, колко съм бавен. Писна ми да ми се фукат с акробатични номера и да разправят надменно как героично се хвърляли връз жертвите си, с какви майсторски пируети маневрирали сред гъстите валма козина, как се придвижвали за секунди от едно хапване на друго. Ей, големи самохвалковци са тия, да знаете. То, всъщност, заради една бълха си изпатих аз, едва отървах кожата...

Както казвах, тъкмо се настаних на топлото овче ушенце и потопих „сламката”, пристига една от ония надути госпожици. Ама надута ви казвам, ще се пръсне. Едва се тътри, обаче не пропусна да се изфука с едно кратко скокче, преди да се приземи до мене. Заради такива изпълнения знаете ли какви сътресения преживявам - тя, овчицата, кротко си пасе, моето бодване даже не го и усеща, ама като се разскачат тия ми ти танцьорки и като вземе да тръска глава и да мята уши - същинско земетресение, ви казвам! Та дойде при мене, една такава надменна, пък ми вика:

- Ех, само мога да те съжалявам тебе, не стига, че си тромав и бавен, ами само овце и кози... как ли са ти омръзнали вече! Ама пък едва ли нещо по-така ще вкусиш някога, горкичкия!

После направи пирует и се скри сред руното. „Ти пък - помислих си - кой знае  какви деликатеси си опитвала, най-много някое куче, ама ще видиш ти”. Така миналата година цяла дружинка си заминаха - омръзнали им били селските кучета, та се полакомили и налазили палето, дето го домъкнаха децата от града. А то какво се оказа - отровно!

Обядът ми разтърси глава и ме извади от спомените. Тия пущини не могат една минута да стоят мирно, та да се нахрани човек, така де, кърлеж! Високомерната бълха се върна и пак подхвана:

-Ех, приятелю, няма и да разбереш какви чудесии предлага света, ако все по това стадо седиш! Слушай сега... – и заразказва как с приятелките й навестили дядо Добри. Не бил, вика, съвсем като овца, ама пак имало къде да се захванеш по него, даже по-смелите се засилили към тила му, но, след кратък сблъсък с въшките, се оттеглили. Не били на свой терен, така да се каже.

Потреперих. Големи са самохвалки, ама не може да им се отрече куражът. Аз какви страхотии съм слушал за хората, колко мои събратя от глупост си отидоха - човешка кръв да вкусят. Бълхите... лесна е тяхната - скок-подскок и, докато ги забележат, вече са на сигурно място. Ами ние? Види ли човек някой от нашите  и се почва - то с гадости го залива, то с железа го стиска, то едно въртене почва... Малцина са оцелели след такъв кошмар да разказват. Ей, големи гадове са това хората, какво им пречи на тия великани, че сме изпили една-две капчици от скъпоценната им кръв, не мога да разбера! Затова и си седя при стадото, мил ми е животецът. Обаче как ме омота пустата бълха, отвътре нещо почна да ме човърка, обядът почна да ми нагарча даже. Припомних си какви легенди се носят сред нас за човешката кръв - малцината оцелели вече не им се услаждало нищо друго и накрая пак се излагали на смъртна опасност за още една доза, един вид се пристрастявали. Ама пък как няма, то добичетата от стадото все тревица пасат и водица пият, а човеците... чувал съм от Кутията за какви ли не съставки, дето им се смесвали във вените, даже не били храна, ами нещо друго. Сигурно имат нещо общо с онези облачета, дето дядо Добри си подръпва от една димяща сламка, ама не съм сигурен. Тогава си казах, че веднъж се живее, то, така или иначе, всеки ден рискувам да свърша под нечии копита, ама по-добре да опитам поне от луксозния живот. Пък ако взема да оцелея, какъв герой ще стана! Не само моите ще ме почитат, ами и бълхите ще ме уважават. Вече се виждах как разказвам за подвига си на младоците, а те се дивят със страхопочитание... Само оставаше да измисля план как да се добера до човека. Отне ми доста време и няма да ви отегчавам с подробности, но, с неволна помощ от страна на кучето, най-накрая успях - намерих се на човешка ръка! Беше вечер, дядо Добри беше седнал край масата и редуваше да поднася към устата си ту странната човешка храна, ту една чашка с прозрачна течност. Известно време постоях кротко, после пообиколих - да свикна с обстановката, докато избера подходящо място за сондаж. Накрая с трепетно очакване забодох „сламката”. Подръпнах с леко недоверие, ха, ама то не било лошо, даже никак не било лошо, охооо... Обхвана ме непознато усещане, стана ми едно такова леко, приятно, весело даже. Такъв прилив на енергия ми дойде, сякаш в тоя момент можех да направя скок, който да засрами всяка бълха в окръга. Вече направо не ме свърташе на едно място. Май съм се пуснал и съм почнал да обикалям. По едно време дойдох на себе си, хем бях изгладнял, хем ми беше едно такова тежко, мъчно... Как няма да се пристрастят събратята, като тая човешка кръв такава сила давала! Пак си подръпнах с кеф, даже не съм усетил кога новият ми хазяин си е легнал. По някое време се събудих за малко и забелязах на кревата няколко залитащи дървеници да плетат крака, после пак съм заспал. На другата сутрин - мъкааа, едва ли друг кърлеж е бил толкова зле, а дядото, един такъв бодър, изкарва стадото. Към обед реших да си дръпна малко, да се подкрепя, обаче... нещо вкуса беше по-друг. Уж същият, ама колкото и да дърпах - ни лекота, ни енергия. Вечерта на масата имаше още някой - едно момиче. Ядяха си там тяхната си храна, дърдорят, изведнъж момичето като се разписка:

- Дядо, дядо, какво ти е на ръката? Леле, дядо, ама това е кърлеж, че се и насмукал, ужас! Не, не го пипай, ще вземеш нещо да си направиш, утре сутрин - при доктора, той знае да го махне и да те ваксинира!

Голяма дандания вдигна за нищо и никакво, май и дядо Добри беше на същото мнение като мене. Като си замина това врескало, на масата се появи шишенцето с прозрачната течност от миналата вечер и полека-лека човекът си върна вкуса. Ама какъв вкус ви казвам, не е истина! Вече разбрах, ще се мре, ама до утре сутрин има време - така се насмуках, че нищо не помня. Събудих се в някакви треволяци насред селото, сигурно съм се изпуснал преди да стигнем при оня изверг, доктора. Отървах кожата, сега само да се върна сред своите. Ама някак не е героично да им кажа, че съм се изпуснал, трябва да излъжа нещо, пътят е дълъг, все ще го измисля... Тая човешка кръв верно била голяма работа, от мене да го знаете!

© Ангелина Трифонова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??