Върху предното стъкло зарониха капки. Чистачките се включиха автоматично. Фаровете осветяваха мокрия път.

     – Цял ден се кани да вали – констатира шофьорът и погледна в огледалото. – Шефе, не те очаквах, признавам си. Обаче ме завари подготвен, а? Червена точка за мен!

     Адвокатът мълчеше и гледаше през прозореца. Вече беше тъмно. Хората вървяха по тротоарите – кой с чадър, кой просто с вдигната яка. Имаше и такива с дъждобрани, предвидливи, прецизни хора, които следят прогнозата. Досети се за жената с детето на пешеходната пътека. Луда ли беше?

     – Какво мислиш? – попита го журналистката. – Този автомобил твой ли е? Защо тогава пътуваш с градския транспорт?

     Погледна я. Не чу всички въпроси. Беше се отнесъл – там, в неговата реалност.

     – Колата е на фирмата – отговори. Взря се в устните ѝ. Искаше да прочете нещо по тях.

     – Хе-хе! – засмя се шофьорът. – На твоята фирма! Негова е колата, разбира се. И кантората е негова. Решил си да направиш инспекция ли? А, шефе? Ще те разочаровам – дори по това време има хора в офиса. Работят децата. Добре си ги подбрал. Не знам колко им плащаш, но те като че ли искат да се докажат. Пред тебе сигурно. Ама ти изобщо не идваш напоследък. – Помълча малко и после каза по-тихо: – Да не би да има нещо? Бледен ми изглеждаш? А, шефе? Аз само питам. Но и другите питат, да знаеш.

     – Имам съдружник – каза напосоки. – Кантората не е изоставена. Работата може да върви и без мен.

     – Така де, така. И тя върви. – Шофьорът направи рязък завой, за да заобиколи локва. Не обичаше да пръска минувачите.

     – Явно добре се справяш – констатира журналистката и присви устни. „Загубил бил част от бизнеса си! Друг път.“

     – С кое? – запита я разсеяно.

     Не му отговори.

     – Към офиса, нали? – обади се водачът отново.

     – Не, първо ще закараме дамата.

     Тя съобщи адреса. Замълчаха.

     Колата спря, шофьорът понечи да стане, за да отвори вратата.

     – Не, няма нужда – спря го тя. Не искаше да се чувства важна, особено пък днес. Трябваше да съобщи вкъщи лошата новина: вече е безработна. Налагаше се да го каже по-внимателно: съпругът ѝ още ставаше трудно и не биваше да се тревожи. – Благодаря, господин шофьор.

     Погледна адвоката до себе си. Без да знае защо, поиска да го целуне, сякаш това щеше да е напълно естествено. Изтръпна от това влечение – откъде дойде?

     – И на теб благодаря. Беше... различно. Много.

     – Няма защо – адвокатът набърчи челото си. Чувстваше се по-добре. – Винаги съм на разположение. Ти си ми любимка. Мога да те виждам винаги на екрана на телевизията. Но ти мен – не. Така че ако искаш – минавай понякога през бара. Барът със сламките. Знаеш го вече.

     Тя се усмихна. Какъв неочаквано приятен край на този ужасен ден! Животът никога не е напълно черен. „Не, няма да ме виждаш повече на екрана, господин адвокат! – каза си наум. – Но ми беше приятно. И за говоренето, и за мълчанието. Ще е добре да обуеш други обувки. Повярвай ми. И махни това удивително кимоно! Смешен си. Никой не би те възприел насериозно, освен шофьорът ти.“

     Остави дъжда да се стича по косата ѝ. Жилището ѝ беше на десетина метра. Обърна се. Автомобилът се плъзгаше бавно по неравната улица в мрака и по ламарината му се стелеше бяла пара. Връхлетя я някакво забравено, но силно чувство - чувството, че се прибира след среща.

     Изкачи се пеша до третия етаж – да има време да събере мислите си. Отключи апартамента.

     Лъхна я запарен и тежък въздух.

     – Ехо, идвам! Има ли някой?

     Мъжът ѝ лежеше на кушетката в кухнята и гледаше телевизия.

     – Здрасти, маце! – провикна се. – Да скоча ли да те посрещна?

     – Не, недей – отговори от коридора, докато се събуваше. – Днес ме уволниха.

     Това го беше обмислила. Трябваше да му каже веднага, между другото, на влизане. Иначе може би нямаше да посмее. Преди месец той претърпя тежка сърдечна операция. Дадоха му инвалидна пенсия, но се надяваше скоро да започне работа.

     Усети учестеното му дишане. Бяха му монтирали някаква метална клапа вътре, да замества оригиналната. Сърцето му беше съвсем зле. Знаеше, че когато диша така, е разстроен или уморен.

     – Обаче сега ще сготвя любимата ти картофена яхния! – втурна се тя в кухнята с престорена усмивка. – Напук на лошата новина. Ще видиш! Тя ще е най-хубавата, която съм правила досега. Става за минути.

     Той мълчеше и гледаше вторачено телевизора, окачен на стената. Всъщност просто погледът му беше увиснал там – като тел за пране.

     – Как така те уволниха?

     Преоблече се набързо и докато белеше картофите, му разказа всичко. Предаването е свалено от екран. Не е нищо лично. Просто няма достатъчно реклама. А рекламодателите са много взискателни, нали знаеш. Не е срещу мен. Вероятно съвсем скоро ще ми предложат друга продукция. Все пак аз работя там близо осем години. Малко съм устата, обаче имам зрители.

     – Но нямаш рекламодатели...

     – Аз не работя за тях. Дори не гледам рекламите. Освен тези за лакомствата.

     Обожаваше сладко.

     – Но ние сега... съвсем ще закъсаме. – Мъжът се понадигна и намали звука на телевизора. – Как ще живеем?

     – Като всички други. Няма страшно. Имаме малко разходи. Важното е ти да се възстановиш. Щом сме здрави и сме заедно, всичко ще е наред. Нали?

     Тя приклекна и преди да го целуне, си представи че пред нея е адвокатът. Впи устните си в неговите.

     – Ехей! – ободри се съпругът. – Това се казва целувка! Благодаря ти, маце. Права си, ще се оправим някак. Да сме живи и здрави.

     „Не, няма да се оправим – каза си тя, докато стоеше над котлона. – И мен няма да ме върнат на работа. Просто трябваше да кажа нещо за успокоение. Никога няма да ме възстановят в тази телевизия. На улицата съм. За втори път в живота.“

     Първият път беше същото. Само че в друга медия. Продуцентът беше готин, програмният директор – също, но собственикът се беше поставил в зависимост от онези с рекламите. И ето сега – втори епизод на същия филм. Колко еднообразен е животът! Не знам кой го съставя, но авторът определено не е с богата фантазия.

     – И какво стана? – реши да се включи болният. – По-точно.

     Разказа му набързо. Последното предаване. То преляло чашата. Не бивало да говори срещу властта без да има нещо конкретно като аргумент. Не можело да заема страна, защото журналистиката е винаги обективна. Нейното мнение нямало значение. Предала е информацията едностранчиво. Това било напълно недопустимо за европейска медия. Просто трябва да си намери друга работа. Това е.

     – А информацията вярна ли беше? Ти как я поднесе? И кога? Аз гледам всички твои предавания. По принуда напоследък. Нали съм инвалид.

     – Преди три дни. Няма знчение. Казаха, че и преди това съм допускала отклонения. А иначе информацията – да, достоверна беше. Проверих я от три места. Никога не си позволвам да си измислям нещо. Но е възможно да съм проявила пристрастие с някоя дума. И аз съм човек.

     – Значи си казала истината. Както си я възприела и както си я почувствала, нали?

     Погледна го. Този човек я обичаше. Ако не беше болен, щеше да му каже, че е сгрешил. Тя не обичаше себе си. Винаги се проваляше. Той какво виждаше в нея?

     Истината ли? Истината е информативна само когато е половинчата. Иначе не привлича вниманието. И най-често е неудобна. Или несвоевременна. Накратко – с прости истини не се прави журналистика.

     Съпругът ѝ продължи:

     – Но ти каза, че ще ти предложат позиция в друга продукция? – Съзнаваше, че състоянието му не позволява да помага по никакъв начин. Напротив – той беше зависим от доходите на съпругата си; това му тежеше. Лекарствата бяха скъпи.

     – Естествено, че ще ми предложат – излъга. – Къде ще намерят такава като мен? Пък и не съм извършила престъпление.

     На изхода от сградата на телевизията портиерът ѝ каза: „Дано само не пуснат сигнал срещу теб. Сега всички говорят за твоето предаване. Ще започнат да те привикват в полицията, после в следствието... Призовки, разпити. Може и нищо да не излезе. Но ще те съсипят. Моли се да не стане по-лошо. Ще те накарат да се чувстваш като престъпник. Но ти си млада, ще издържиш.“ Беше възрастен и добродушен мъж, от онези, които службите не бяха успели да покварят напълно.

     – Какво става в офиса? – попита адвокатът шофьора.

     – Нали ти казвам, шефе, всичко е наред.

     – Това го знам, нали следя имейлите, чета протоколите от делата, проверявам писмените защити. Говоря за хората, за тях те питам.

     – Добре са. Пускат си шегички. Твоят съдружник ги държи изкъсо. И... да ти кажа ли? Шефе, по-добре се върни.

     Този шофьор работеше за него повече от десет години. Не беше подмазвач.

     – Защо казваш това?

     – Защото така мисля. Няма значение, де. Мен кой ли ме пита. Щом си решил, командвай кораба от сушата. Ама... бива ли така?

     Не искаше да се връща в офиса. Вече цял месец и половина не беше стъпвал там. Знаеше, че всичко е наред. Нали за това са измислени и интернета, и телефоните. Първите две-три седмици му звъняха непрекъснато. Напоследък – все по-рядко. Това искаше. Имаше много неща за четене вкъщи. Толкова изживени и неизживени неща не беше преосмислил. Изобщо не искаше да се явява в съда. Знаеше, че там все по-рядко се сблъскват правни тези. Качествените съдии избягваха да се занимават с важни дела. Не искаха да бъдат принуждавани да работят против съвестта си. А какво е правото без съвест? Нищо. Саморазправа. Единствените печеливши в тази амалгама бяха прокурорите. Те правораздаваха.

     – Закарай ме вкъщи.

     Колата бавно зави и парата върху задния капак замъгли задното стъкло.

     Кръводарителят искаше да спи. Затвори очи, унесе се и леко се стресна, когато след малко чу някак отдалече учтивия глас на шофьора:

     – Утре да те взема ли, шефе? Ако ти трябвам, обаждай се. Мен никой не ме ползва, когато те няма. Само понякога съдружникът. Ама и той внимава. Не ме оставяй без работа.

     Разтри очи:

     – Няма. Бъди спокоен. Приятна вечер. Ако има нещо, ще ти се обадя.

     Къщата му светеше отвсякъде. Защо ли беше сложил толкова светлини? Като коледна елха беше. Трябва да каже на градинаря да махне поне половината от тях. Досега не беше забелязал тази тържественост. Стори му се много суетна. И просташка.

     – Трябва да тръгвам. – Младата жена изглеждаше великолепно. Тялото ѝ беше нимфено, тъкмо излязло от годините на невинността, стегнато, леко потъмняло от солариума, но едновременно и умерено навсякъде, сякаш този солариум е знаел къде да наднича без да прекалява. – Ще взема такси.

     – Ако искаш, ще те закарам – предложи ѝ голият мъж на леглото и поклати главата си – обръсната и лъсната; беше леко пълен. Очевидно тренировките не бяха първия му приоритет. – Ще те оставя на няколко пресечки от вас, както обикновено.

     – Не. Не искам.

     – Какво има?

     Тя обу прашките, пристегна сама сутиена и тръгна към банята. Не искаше да се къпе тук.

     – Не ме ли обичаш вече? – Мъжът я последва и пригали косата ѝ. Погледнаха се в огледалото. Бяха интересна двойка – нейната буйна кафява коса напълно компенсираше липсата на какъвто и да е косъм по главата му. Той приличаше на фалос.

     – Нима към казвала обратното?

     Отдръпна се и я изгледа под вежди. Какво си въобразяваше тая кучка?

     Тя наметна блузката си и врътна очи:

     – Ще ме закопчаеш ли отзад?

     – Мисля, че направих това преди малко. Постарах се.

     Тя вдигна рамене. Каза:

     – Аз не се влюбвам в мутри. Обичам само съпруга си.

     – Виж ти! Това е нещо ново. И защо тогава си с мен?

     Облече полата, пристегна ципа. Остави незакопчано горното копче на блузата. Забеляза, че му е неприятно и затова продължи:

     – Той изживява нещо. Не го разбирам до край, но вероятно е отегчен. Обезверен. Умен е и това му пречи. Търси смисъл. Трябва да бъда с него. Обещах му да се върна по-рано.

     Гологлавият се изплези:

     – Един адвокат никога не е равен на цял прокурор.

     – А ти прокурор ли си? - попита, за да  го ядоса повече. Много добре знаеше какъв е.

     – Да – хукна и разтресе задника си. Стегнат, но понапълнял и силно окосмен задник. – Ето!

     Показа някаква карта. Над нея – значка.

     – А диплома имаш ли?

     Мъжът пак я обстреля с поглед под вежди. Защо му е диплома? Защо изведнъж му се прави на примерна съпруга? Чукаше я вече половин година. Така се присмиваше над онзи важен адвокат, който все по-рядко влизаше в съда, защото бил разочарован от нещо. Да върви на майната си! Просто остарява, това е. Справедливостта не е за всеки. Тя е въпрос на възраст. И на пари, разбира се. Както каза един министър, справедливостта е класово понятие. Тоест, не съществува извън разделението между хората. Когато няма справедливост, хората са равни. В това е смисълът на правото.

     – Имам – смотолеви. – Но не ми е под ръка.

     – Но значката е винаги с теб, нали? При мъжа ми е обратното. Има повече сертификати и дипломи, отколкото ти – значки.

     Взе чантата си; тръгна и не се обърна.

     Беше ѝ омръзнал. Обич ли? Добре, че не спомена любовта. Защо смесват секса с любовта? Това е банално.

     Защото мъжете са тъпи, затова.

     Може би не всички. Погледна смартфона си, за да види колко е часът. Не е закъсняла.

     Мислите ѝ се втурнаха напред. Вече три пъти го правеше. Какво му става? На всеки три месеца. Редовно. Защо му беше това глупаво кръводаряване? Човек има право да прави каквото поиска с живота си, но това беше необичайно. И някак внезапно. Нелепо.

     Трябва ще го попита директно. Ще го направи този път, въпреки че мразеше преките въпроси. Стори ѝ се, че е важно. Тя никога нямаше да го разбере напълно, а и не искаше. Обаче се опасяваше, че подлага здравето си на риск. Значи се налага да се намеси. Е, няма да е непременно още тази вечер. Нека посъбере малко кръв.

     (Следва)