Глава IX

   Изминаха четири години. Силимарина прехвърли двадесет и едно лета. Отдавна не живееше на същото място, в същата онази къща. Сега много покриви имаше тя над главата си- повечето от звезди. Само зимата си обитаваше един по-широк скален процеп, по-високо в планината. Но наследството от прежди, платове, платна и конци- сбрано там в скрина в стаята на майка ѝ, сега Силимарина, бе превърнала в дрехи. Малко на криво, но красиво извезани. Нямаше нейните чевръстите пръсти и умелата игра с иглата, но се беше справила доста прилично. Овчите кожи, които покриваха тоя скрин, сега се бяха превърнали в кожух. Трябваше си, щото зимата в тая планина сурова и жестока беше.

   Кога пукнеше пролет, девойката ходеше да помага със земеделската и къшна работа на различни семейства в нейното и още две села. Избягваше да казва коя е, но имаше хора, които си я познаваха. Такива, които я бяха запомнили от оная нощ. Тя не се повтори, ала и те дума не продумаха. Пазеха си я. Дали от страх, дали от възхищение, никой нищо не я запита. И така четири години...

   Беше в края на май. Природата вече кипеше от живот. Ако можеше тая същата сила да бъде и в тоя народ. Но уви... Гънеше се раята под камшика на султана. А онзи продължаваше да я търси...

   Силимарина вървеше през гората. По-закътаните местенца ѝ спестяваха нежелани погледи до колкото е възможно. Трябваше да иде до другото село, отвъд големия баир. А пътят преди него минаваше покрай една къща- там, до реката. И от там насетне нямаше какво да я крие. Разчиташе на бързината и младостта си. Малко преди да излезе от гората, Силма седна на земята, да сложи няколко залъка в устата си. Тъкмо преглъщаше първата хапка, когато чу глас зад себе си.

   - Ѐла по мене, девойко!- беше женски глас. Силимарина скочи.

   - Кой е там? Ѝзлези, не се крий!

   - Не се врати, моме... И по-тихо! Слушаш ме, иди по мене, я ке те чувам! Глас един ти стига.

   - Стига ми, за да ти поверувам?- сопна се Силма.

   - Стига ти и ти го знаеш това. Още от лани от преди четири лета го знаеш. У тебе е то! И ако още ми не веруваш, те ти тая кърпичка!- и наистина една червено бяла такава, долетя като че ли из отгоре и се закачи на храста пред нея.

   - От дека я имаш?- развълнува се девойката, а очите ѝ се напълниха.

   - От една поляна... И от една нощ, кога те видех за първи път, още в цадилката* в ръцете на майка ти!- Разплака се Силимарина и тихо прошепна:

   - Води ме тогаз! Идам по тебе яз!

   Тръгна тихо момичето по тоя глас. Няколко пъти се опита да я види, ала само възелът на забрадката ѝ щръкваше от време на време. Закатериха се по едни урви нагоре, денят премина, свечери се, ала продължиха. От време на време се чуваше късане на трева и чупене на клонки.

   Пребродиха на другия ден каменно езеро от мраморни морени. Тая жена умора нямаше. Като дива коза рипаше* нагоре.. Но кога погледна към слънцето, Силимарина го видя... Той беше разперил криле над нея. Мечтата ѝ се сбъдна, защото сега „Ореляка“ я гледаше. Двете бяха долу в краката му. И вода по тях падаше. И тогава Силма видя жената, повела я към неизвестността. Не знаеше коя е, но сърцето ѝ заблъска лудо, когато срещнаха погледите си. Не беше от височината, не беше заради мечтата. Коя беше тая жена?

   - Ела, чедо, до мене сега!- каза непознатата и протегна ръцете си към нея. Странно, но Силимарина пристъпи без страх. Жената седна на земята и тропна с ръка по нея- Чучи тука!- момичето седна- Една стара история ке ти разкажа. История криена в прах, кръв и спомени.

   - Знаеш ме отдавна! От думите ти тъй разбирам...

   - Тъй е, чедо! Арно казваш... Беше бебе, Силме, кога сретнахме се с майка ти на пате. Беше с тебе и твоите братя. Паднал бе баща ти погубен, малко по-от рано.

   - Моите братя?- викна Силимарина- Но те...

   - Бегаха и тримата тогаз, па и ти в ръцете ѝ. Беше тъмно, стръмно и страшно. Подир кръвта на баща ти ви намерих. Дума му дадох на тоя човек, Силме. Той издъхна в ръ̀цете мои доста след като ятаганът го „помилва“. Силно и бързо тая кръв течеше и не можѐх да я запра, ала има̀х времето да чуя тоя човек какво ке ми каже. Дори майка ти туй не узна. „Како българки умрете!“- първите думи, що аз чух от него, кога дотърчех ала последни за майка ти, кога си отиваше от него, с тебе и твоите братя.

   - Коя си ти?- простена през сълзи девойката.

   - Кажа ми татко ти тогаз: „Останав само со третина, жено! И то не е мажко! Одмазда мора да има за тоя луге (народ) и мой род! А кой ке го даде?“ А знаеш ли що му рекох аз?- Силимарина поклати глава- Кажах му че ке има своя „Огин за одмазда“...

   - Що ми рече?- заби поглед момичето в нея.

   - Туй, дето го чу!

   - Това от майка...

   - От нея го знаеш, чедо, да! А па аз ѝ кажах, че освен от мене, ке го чуе и от приятел облечен като враг сред враговете, на дето ке се надене...

   - Яз те не разбирам... каза Силма объркана.

   - От нея го научи това... Настигнах ви аз в оная нощ, дѐте. И на майка ти предадох завета... А тя свали цадилката, със се тая кърпичка дето от нея висеше и я подаде на Денка Енина. И аз те взех в ръцете си.

   - Истината ли ми думаш, жено?- Силимарина затрептя цялата.

   - Дума по дума, чедо... Песен една запях ти, ветерът духна от юг и донесе името ти...

   - Ама име ми е от двете ми баби?!...

-  Корените му са от там, Силме, ала силата му е и друга... Що е „Марината“, Силме- оная, големата? Запитай се... Тя в очите ти е, а огино в ... Момичето мигаше на парцали- Огин за одмазда аз дарих ти, що е ке попиташ ти това? Сила у тебе заприщих ти! С нея ке те бо̀ли, ала и с нея ке сломиш врага! И заклех майка ти, дума да не дума, до дето залезът угасне във водата на седемнадесетото ти лето. Събрах паметта на бащиния завет с кръвта везана по шевиците на майка ти. И тя направи точно както ѝ кажах тогаз. Ала ти наистина се оказа първата... За да спасим кръвта на децата, требваше да дам на едната- първото девойче огин за разплата! А аз девойка своя нема̀х- Господ тъй пожела. Зарекох майка ти, до де не стигне по-сигурна земя, на никой да не кажува, че дете ѝ женско е! И тогаз я отпратих... А после ония са взели и братята ти, Силимарино! Ама веке не бех с тех... Жената се разтрепери от последните си думи.

   - За да спасим кръвта на децата? Яз не разбирам...

   - Силме!- хвана ѝ Денка ръцете- Кракът ти дето стъпи, наше дете нема да отнемат! Ни за чужда вера, ни за чужда кръв!

   - А оная нок проклета... Кога майка си отиде от мене? Ка̀жи, Денке? Колко се спа̀сиха?

   - Сите деца, чедо... Сите!- девойчето се ококори невярващо, ала все още с яд в гласа.

   - А майките им, Денке? А бащите? И дедите?- продължи леко настървено Силимарина- Они не са ли кръв за жалба?

   - И аз майка съм, чедо!- и я погали по главата- И веке знам, че сино ми го знаеш кой е... И аз съ̀рце нося, ала и сметка си давам- тая земя много от нашата кръв ке глътне, оти ние си го просим... до дето има предатели и такива, що на врага помагат. Но именно тая кръв, ке разпали огино и той на изток ке иде. Те тогаз света за нас ке чуе. И нема никой повеке да мълчи. Оти тогаз поробителят наш, свой враг ке си издигне и рамо до рамо, ние- тия от раята с него ке се вдигнем... Ала само кога ние се изчистим и драснем клечката... И аз маж си имах, Силимарино. Баща му дигна тая тепавица, заради мене, заради тая дето, чуваше водата... И знаеш ли? Водата почва да блъска по-силно, кога множество от конски тропот иде към селото. Разбрах го аз това. И в една вечер, кога ги чух, маж ми скри ни овреме- оти под тепавицата има ров. Ама аз не скочих вътре с Илия, а влезох в троицата на майкиния ти път. Тогаз тя скри нас. Кога се върнахме, дръвника цръвен беше, а главата на маж ми още пушеше и гореше.

   - Прости ми, майко!- целуна ѝ ръка разплакана Силимарина- Яз немам право тъй да ти думам!

   - Не прошка, чедо! Рамо тебе ти требва. Рамо да се наплачеш, мъка да си изплачеш. А тая кърпичка, дето ти фърлих- видех я втори път, намерих я на една поляна. Змийска кожа връз нея имаше. А кога обитателката ѝ още жива е била, сретнала е с майка ти поглед. А Горка много работи знаеше. Те за туй хукнала е тя към тебе и оная нощ. Знаеше тя, че с живота си се прощава. И искаше тебе последно да види... Лееха очите на момата сега горчива, солена вода- Добре те опази тя, Силме. Ала иде време да сретнеш и ти страховете си, да найдеш враговете си. Некои ке намерат спасение, некой мъст- Силимарина положи глава в скута ѝ- Иде луната, моме! Моята история иде в своя край. Давай да напалиме огино, щото иде началото на твоята...

   Разстели се нощта по земята. И по-студен полъх донесе. Катранената коса на девойката затанцува с вятъра. Оплиташе и разплиташе той тая черна грива, дето се не покоряваше. Утеха нямаше в душата ѝ още, ала сърцето спря да бесува и блъска в ритъма на мъката и гнева. Погледна Силимарина нагоре към Ореляка. И той нея гледаше сега и сякаш пренасяха мислено думите си. Тайните боляха, а клетвите тежки бяха. Накрая тя леко му се поклони...

   Вечеряха двете, седнали една срещу друга около огъня. Още не разбираше всичко, което ѝ бе казано и хапките се нижеха безвкусни в устата ѝ. Гледаше как пламъците се топят в жар и търсеше ред в главата си, ала...

   - Дай ми кърпичката, чедо!- каза изведнъж Денка и дори леко я стресна. Извади я Силимарина из под колана си и я подаде.

   - Що ке стораш с нея?

   - Кажах ти, Силме, иде краят на моята история!- и жената извади един букет от клонки и треви-  Сънува̀ла си, нали?

   - От дека знаеш?- продължи стреснато момичето, Денка само се подсмихна.

   - Колко момечета беха край огино?

   - Деветнаесе, майко!- с почит, уважение, но и все още със страх ѝ отговори Силимарина.

   - На дека орото се вратеше?- продължи Денка Енина.

   - На десно...

   - Значи силата от земята, в лево тласка... През това време, докато ѝ отговаряше, жената върза един възел в края на кърпичката и я направи като фуния- Земи я сега, Силме и подпали долния край- тъй като фитил да стане, ама към земята да го̀ри!- момичето го направи. Подай си я сега в левата ръ̀ка.

   - Те така, подпалена?- викна се Силимарина, но нямаше време много да се чуди. Кога премести кърпичката в лявата си ръка- тя пламна, ала плътта ѝ не гореше- Как тъй... едва промълви момичето.

   - Те така!- тихо и твърдо отвърна Денка.

   - Що чиниш, майко?

   - Букет за венчило... Сбирам ги аз тия билки отдавна, Силме. Сега сами ке си кажат, коя букет за тебе ке стори.

   - За венчило ми думаш ти, Денке... Под него аз нявга ке мина ли?- с тъга Силимарина попита.

   - Не само ке минеш, девойко- Денка ѝ хвана ръцете- а и в любов най-чиста ке прегориш. С кръвта си майчина на род най-силен начало ке дадеш. И ке видат твоите деца еден ден свобо̀да... въздъхна Денка Енина... Ала злото тегне вечно над народа! Но доде кръвта на твоето венчило у вените на некого тече, правдѝна и свобо̀да ке се издигат и пребарят знайни и незнайни врагове...

   - Дечиня ке гледам?- очите на девойката се напълниха.

   - Дечиня, моме, до дето одмаздата стане техна. До плача на първото, твоя родна кръв ке сретнеш два пъти. И не и двете добро ке ти струват. Ала твойта ке те чува и от тех!

   - Думаш го тъй, секаш го видиш, майко?!...

   - Ееех, Силме- въздъхна Денка- Връз много болка и мъка ти ке минеш. Туй ке ти кажа само, оти друго не мога. Гледай из гърба си... Траси му душата на отсрещния... Винаги.

   - Арно, майко... и Силма сведе глава надолу.

   - Първом ти поднасям кръвен здравец, за да пази тебе и твой род!- поднесе китката Денка на момичето- Дай я първо на огино, после я нарѐди в кърпичката! – Силимарина го стори- Момина сълза за първата мома в рода ти, Невен, за да изпълваш раните им, та да бидеш техно слънце навеке- за твойот маж и твоите дѐца, с Черен кимион от сърце на Челебитка, настръхнала в силата му, с шпората на Ралицата- ала едва изрече последното Денка и тук огънят лумна в ръцете на Силимарина и изгори цветето, а жената обърна другите билки на обратно- Еньовче, за да гасиш със силата на росата, със Зимзелен да видиш кога се затваря орото в звездата и кога най-силни са девойката и земята, Гълъбови очички за... и така двадесет и четири билки. Пет изгоряха. И когато всички намериха място в кърпичката, ръката на Силимарина угасна, а Денка ги върза със златен конец към нея- Сватбена премяна сама извеза си, букет за венчило сбра си, женихът е на път и близо е... Силимарина поруменя- Не е срамно, чедо, да отвориш сърцето си, кога то проговори. Открий му душата си, предай му тялото си... А на утрина- погледни букета. Което цвеке първом видиш- най-силната кръв твоя ке биде- със силата на сите други... Сега ке ти постелам да легнеш. Па нека звездите сън да ти дадат. И кога нощта дойде до него най-чиста да легнеш, знай че ваш ке биде светът и децата ваши ке го осветлуват до дето ври кръвта ви в жилите и вървите на семейното дърво. Коренът ке посадите тука, Силме, а короната ке разцъфне... Денка се усмихна и замълча. Само силно ѝ стисна ръцете.

   - Благодарам ти яз, майко... За всичко дето стори и кажа̀ ми... Сакам още да си думаме...

   - Стига ти, Силме!- целуна я Денка по челото- И това ти е много... Поспи, чедо... За нищо сега не мисли, бъди спокойна в съня си, а в утрото с усмивка се разбуди...

    Постоя до нея Денка още малко. Силимарина заспа. Жената хвърли още няколко дървета в огъня. Гледаше с топлина тая девойка и звездите, дето грееха над нея, ала и тъга имаше в очите ѝ. Знаеше ли какво я чака, или предусещаше?...

   Протегна се Силимарина към слънцето, кога лъчите му я погалиха. Кихна му за добро утро и се обърна. Цветята в букета изглеждаха така, все едно току-що са откъснати и виреха пъстротата на цветовете си към нея, а... От Денка Енина нямаше и следа... Само дървена лъжичка. Малка, ала с най-красивата майсторска резба... Момичето се усмихна, щото вече знаеше къде трябва да иде. Само един такъв майстор имаше по тия места...

   Конят му препускаше лудо по пътя. Петите се забиваха в хълбоците му. Пришпорваше го тоя отгоре тъй, сякаш в идните секунди, съдбата му се решаваше. Сиво-зелените му очи настървено гледаха напред. Прелетя като хала през къщите по селата. Ножникът на ятагана прелиташе над одеждите на конника заплашително. И когато най-сетне го видя, самодоволна усмивка пробягна по лицето му, защото конакът вече се видеше... Влезе конникът и зачака да го известят на валията. Не мина много и го поканиха в личната му одая. Новодошлият се поклони почтително.

   - Добър да е денят ти, Назар ага!- започна конникът.

   - Тука си вече, Иляз! По-добър ще е... каза валията и се зачеса под превръзката на окото, или на това, което беше останало от него. Беше скръстил крака на земята и пушеше наргиле- Най-добрият в корпуса си бил, разбрах?

   - Вярно си чул, господарю!- самодоволно отговори той- А убеден съм видял си ме и преди четири години...

   - Ежиш се, Иляз... Ама по-яваш го давай. Може да си първенец, ама водач не си още. Ако туй, за дето съм те извикал го свършиш, тогаз тъй ще ми говориш!- студено проскърца Назар ага.

   - Каквото ми речеш, още утре ще е сторено, ага!- валията се изправи и избълва едно голямо кълбо дим.

   - Ще я видим тая работа?

   - Защо така ми говориш, Назар ага?- все още настъпателно отвръщаше младежът.

   - Щото младостта ти буйна е, а моята поръка е специална.

   - Всичко ще сторя за тебе, ага!

   - За мене, Иляз?- и рязко се извърна към войника- Или за оня, който ти е обещал тая земя? Мислиш не знам ли?

   - Не съм тука аз за това, ага. И ти го знаеш!- тихо и хладно отговори Иляз.

   - Ти не си, ама той... едва доловимо измрънка валията- Тъй... и заканително изплющя шепите си една в друга- Моето око, за нейната кръв, Иляз! Мръсни инетини са тукашните, ама тая най-проклета е! За тая гяурка, дето се подигра с мене тогаз!- доближи се до него- Нея доведи ми! И неща никой да я пипне. Щото тая моя ще е! И когато аз кажа- тя тогаз ще умре!- почти извика валията.

   - Тъй ще бъде, Назар ага! Как се зове тая неверница, дето гази в пределите на земята и на ума ти?- попита настървено младият Иляз, готов да скочи връз първия, що счете за враг.

   - Име носи, дето се не забравя... Подготви се за нея... Викат ѝ на тая... Силимарина... Сега вече нещо жегна конника из вътре...

Цадилка- ръчно ушита и/или изплетена подобна на торба носилка за бебета, зад гърба, или пред гърдите на майката- подобно на днешното „кенгуру“.

Рипа- скача