Спомням си, когато бях на 10 години... Толкова беше хубаво тогава – светът беше идеален, можех само да играя и не знаех какво е това истински, належащ проблем. За мен тогава това беше да изгубя на дама или да не мога да нагбягам някого. Не знаех какво е болка, не и душевна, не знаех какво е мъка... Но един ден... така започва всичко – от един подреден свят се превръща в бъркотия, преобръща се и цялото спокойствие изчезва, изцяло, безвъзвратно, незнайно къде. Този ден дойде и за мен, без да предупреждава, че ще ме разтърси из основи.
Беше лято, все още прохладно. Бях си събрала пари да си купя една играчка- мечта – кукла, много красива, мъничка, евтинка, но мен ми се струваше безценна. Струваше едва три лева.
Една сутрин, точно, когато отивах да си я взема, бях може би най-щастливото дете на света. Станах, облякох се набързо, дори не закусвах и затичах към магазина. Пътят ми се струваше отчайващо дълъг, но нищо не можеше да ме спре да си я купя... или почти нищо.
Както си вървях, без да искам си изпуснах парите на прашната улица. Спрях се да си ги взема. Тогава една възрастна жена дойде до мен. Беше облечена с овехтели дрехи, кърпени много пъти. Бръчки покриваха лицето й, сякаш всяка беше белег на нещо, тогава още не знаех какво. Косите й бяха бели, разпилени. В ръце държеше нещо, увито във вестник. Дойде до мен и започна със сълзи на очи да ме моли: „Детенце, имаш ли да ми дадеш един лев да си купя лекарствата? Без тях не мога, ще умра, а имам внуци, искам още малко да ги погледам как растат! Едно левче само, ще ти го върна като взема пенсия!” . От очите й капеха едри сълзи, ръцете й трепеха. „Толкова ме е срам така да ти искам, но нямам, чедо, нищо не ми остана, даже за хляб нямам, но без хляб ще издържа, само да си купя лекарствата!”
Тогава нещо в мене се пречупи. Тези искрени, старчески очи ме гледаха умолително. Помислих за куклата и сега тя ми се струваше ненужна, глупава и дори грозна. „Ето, вземи тези три лева”, казах аз и й ги подадох. „Вземи ги всичките, на мене не ми трябват”.
Благодарсност. Това видях в очите й, макар все по-едри сълзи да извираха от тях. Да , тя ми благодареше с душата си, че съм й подарила поне още месец сред внуците й. „Ще ти ги върна, чедо! На пенсия!”, със задавен от вълнение глас каза старицата. „Не искам” – отвърнах. „Аз ти ги давам, за тебе, за внуците, за лекарства. Не искам да ми ги връщаш!”
Това успях да кажа и се затичах към къщи плачейки. Благодарността на тая жена, сълзите й, сподавеният й глас, мисълта, че съм направила добро... Всичко това ме объркваше. Да, вече бях видяла мъката, бях се сблъскала с нея челно!
Прибрах се разплакана. В къщи ме питаха защо плача и къде е куклата, а аз казах, че съм изгубила парите. Поскараха ми се, но после ми предложиха да ми я купят. Аз отказах. За какво ми беше някаква глупава играчка?! Аз бях получила нещо много по-ценно – една истина, една искрена благодарност. Да, вече не можех да съм просто дете, аз бях едно порастнало дете, което можеше да се радва по-истински, но и да страда, да съчувства, да разбира.
Сега, винаги когато видя някоя възрастна жена, с бели разпилени коси, захабени, кърпени дрехи, се сещам за онази, която промени живота ми. Питам се, дали е намерила пари за хапчетата си за следващия месец, дали се радва на внуците си още, дали още е жива, дали ме помни... защото аз я помня. Помня очите й, виждам ги навсякъде, където виждам болка и страдание, очите й, горещите, едри сълзи. И плача, когато мисля за нея, сякаш усещам нейната болка и тя се натрупва през годините.
Сега вървя по улиците и гледам куклите по витрините... и виждам оная кукла. И тя плаче... плаче за детето, което никога не я получи, плаче за порастналото дете, което после никога не я пожела...плаче за цялата мъка на тоя свят, събрана в очите на една възрастна жена.
© Деси Борисова Всички права запазени