Висока, метална ограда заграждаше сивата сграда. Прозорците чернееха като очи на изплашена сърна.  Дворът бе покрит с разбити бетонни плочки. Някъде в дъното зеленееше малко петно трева, на места отъпкано от нечии крачета.  Една огромна акация протягаше клони към сивите стени на постройката, сякаш искаше да я прегърне. Ароматът ѝ се стелеше из въздуха. Това сиропиталище бе извън селото, дори извън света. Забравено, в нищото. Малка табела висеше над входната врата с надпис :  " АНГЕЛИ "
Тони се загледа в него. Стори му се странно така да назоват дом за сираци. " Дали наистина живеят ангели тук?" - помисли си деветгодишното момче. Той стисна силно ръката на учителката си. Тя бе единственият ангел в неговия живот.

Тони живееше с баща си. Майка му почина когато бе на пет годинки. Оттогава животът му се промени. Когато навърши осем, напуснаха малкото уютно жилище, в което остави най-хубавите си спомени. Преместиха се в друг град, в една порутена и мизерна пристройка, под наем. Баща му работеше през деня в строителна фирма, а вечер пиеше до припадък. Често оставаха без храна и пари. Момчето ровеше из кофите с боклук или в кошчетата по алеите. Радваше се на парчетата сух хляб,  остатъците от баници и кифли. Дрехите му бяха захабени и омачкани. Понякога, в моментите на проблясъци баща му купуваше от магазините втора употреба, някой пуловер и панталон.  Харесваше новото училище и учителката си. Там бе неговият рай. Потъваше в света на буквите и цифрите, на приказките... Нежният и спокоен глас на госпожата му го караше да се чувства, защитен. Тя често купуваше някаква закуска от лафката, хапваше една две хапки и под предлог, че се е нахранила му я подаваше. Тони целият се изчервяваше, но вземаше предложената му храна. Понякога това беше цялото му ядене за деня.
Една вечер, баща му се прибра пиян. Започна бясно да рови по шкафовете. Преглеждаше всяка бутилка в търсене на алкохол. Тони се сви в ъгъла на стаята.
   - Няма, няма... По дяволите, казвай къде си скрил ракията! Чуваш ли... Казвай! - крещеше той.
   - Тате, няма ракия. Ти вчера я изпи. - изплашено пелтечеше момчето.
   - Щом няма, отивай да купиш!
   - Няма пари! Дори хляб не можах да купя. - разплака се детето.
   - Не ме интересува! Изчезвай! Да не си посмял да се върнеш без шише! - сълзите на хлапето не можаха да спрат развилнелия се мъж.
Тони грабна якето си и побягна навън. Магазините бяха затворени. А и да не бяха, едва ли някой щеше да му даде безплатно алкохол. Пое към малката горичка, която бе разположена до железопътните линии. Тя разделяше квартала от централната част на града. Там имаше няколко фургона, в които се приютяваха в събота вечер продавачите от сергии, на огромния пазар. Познаваше мястото и понякога  намираше подслон в тах.

На сутринта закъсня за първия час. Страхуваше се да се прибере и затова отиде на училище без раница. Учителката го погледна питащо, но не каза нищо. Подаде му нейния учебник, лист и химикал.
След часовете го помоли да остане.
   - Тони, какво става? Защо си без раница?
   - Извинявам се, госпожо! Забравих я! - сведе поглед  той. Знаеше, че ако я погледне тя щеше да види тайната в очите му.
   - Сега ще дойдеш с мен! - каза спокойно тя
   - Къде! Моля, не ме водете при директора! Няма да се повтори! - изплашено промълви.
   - Спокойно! Отиваме у дома!
От този ден нататък, учителката всеки следобед прибираше Тони в дома си. Имаше вкусна храна, топла баня. Обличаше анцузите на дъщеря ѝ Марина, която бе две година по-малка от него, но бяха еднакви на ръст. Момчето пишеше домашните си в уютната кухня под усмихнатия поглед на младата жена, а малкото момиче сричаше на бюрото в стаята си. Често сядаха тримата на дивана, а тя им четеше " Малкият принц". Чувстваше се част от семейството им. Съпругът ѝ бе заминал на работа в чужбина и те бяха останали сами. Някакво спокойствие бе обзело малкото му сърчице. Само,че вечерите му тежаха. Прибираше се в тъмната пристройка, с надеждата времето да мине по-бързо и да дойде денят.
Кратко бе щастието. Баща му научи за следобедните срещи и започна да причаква и тормози младата учителка. Пиянските скандали, заплахи, станаха ежедневие и в техния живот. Намеси се полицията, дректорът на училището и така един ден Тони се озова пред вратата на сиропиталището. Той стискаше силно ръката на своя ангел - неговата учителка. 

Вратата на дома се отвори и пред тях застана едра и намусена жена. Правата ѝ кестенява коса бе опъната в плитка, така стегната, че изпъваше кожата ѝ. Над тънките устни имаше набол мъх, който приличаше на юношески мустак. Гушата ѝ сякаш се бе разделила на две части - горна и долна и потрепваше като малеби. Очите ѝ пробождаха като кинжали малкото момче.
   - Здравейте! Влизайте, вече ви очакват! - проговори с дрезгав и плътен глас женското подобие.
Тони пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Знаеше, че няма връщане назад.
Влязоха в тъмен коридор. Отнякъде се чуваха детски гласове, плач ... В дъното ги очакваше врата с надпис " Директор". Посрещна ги висока слаба жена, същинска върлина. Сакото и полата ѝ висяха на слабото тяло като на закачалка. Огромни очила скриваха нейните сини, почти безцветни очи.
   - Заповядайте! - посочи двата стола поставени пред огромното ѝ бюро.
Момчето седна на единия и се заслуша в разговора на възрастните.
   - Много ми е трудно да оставя Тони тук! Въпросът е, че нищо не зависи от мен! Баща му не поема отговорност, но и не иска да се откаже от родителските си права. Аз нямам законно право да го приютя. Скоро ще замина извън страната и няма да мога да го посещавам, да се грижа за него. Той е умно и добро дете. - тъжно обясняваше учителката му.
   - Не се притеснявайте! В дома има петдесет деца на различна възраст. Тук работят отговорни хора! Ще се погрижим и за него. Сега ще ви оставя да се сбогувате.
В стаята останаха само той и тя. Младата жена бавно се изправи. Тони скочи бързо и лицето му се отправи в очакване към нея. Очичките му се напълниха със сълзи. Опитваше се да ги преглътне и да не издава страха, които се прокрадваше в детската му душа.
   - Това е номерът на телефона ми! - подаде му малко сгънато листче. - Винаги, когато искаш или имаш нужда, можеш да ми се обаждаш.
Тя бръкна в чантата си, извади една малка бяла книжка и му я подаде. Едно малко русо момче от корицата гледаше право в него. Тони се усмихна. Веднага я позна. Притисна я до гърдите си.
   - Спомняй си понякога за мен! Помни, че светът е малък, също като планетата на малкия принц. Вървиш ли "право пред себе си, не можеш да отидеш много далеч... " Някой ден ще те настигна!
Тя го прегърна силно. Целуна косите му и излезе бързо от стаята, за да не види сълзите ѝ.

Дните се занизаха бавно. Тони се опитваше да се приспособи към новия си живот. Олющената мазилка на стените, влажните тавани и старите легла с разтегнати пружини, не му правеха впечатление. Бе свикнал с немотията. Пристройката, в която живееше с баща си, не бе по-добра. Понякога му омръзваше да яде една и съща храна - ориз, фасул и леща. Но беше благодарен, че се храни три пъти на ден. Фелдфебелът ( така наричаха възпитателката, която го посрещна) беше строга и често ги наказваше да стоят с часове затворени в тъмното мазе или ги налагаше с пластмасова линия по дланите. Малкото момче обичаше две неща в този дом. Една малка масичка до прозореца, където се усамотяваше и четеше " Малкият принц" и Лили. Малкото шестгодишно момиченце се бе превърнало в негова сянка. Родителите ѝ бяха загинал при катастрофа. Тя имаше малка деформация по рождение. Дясното и краче бе по-късо от лявото и накуцваше. Заради това или защото вече бе голяма не се появиха желаещи да я осиновят.
   - Коя е тази книга която все четеш? - попита Лили.
   - "Малкият принц" - отговори Тони
   - Аз не мога да чета, може ли да ми прочетеш нещо от нея.
   - "Имало едно време един малък принц, който живеел на планета, малко по-голяма от него и имал нужда от приятел... "
   - Всеки има нужда от приятел! - прекъсна го малкото момиченце. - Иначе ще му е много самотно. Приятелят е някой скъп за теб човек. Ти си ми приятел, нали?
   - Разбира се, че съм ти приятел! - усмихна се той и се почувства толкова важен и значим.
   - Приятелите не се изоставят. Ти няма да си тръгнеш!? - питащо го погледна тя.
   - Как ще си тръгна. Ти си моята роза, макар понякога доста да ме боцкаш и досаждаш с въпросите си.
Детският им смях се разнесе из стаята като хиляди малки звънчета. Това предизвика любопитството на Големия Теди. Той бавно и заплашително се приближи до тях.
   - Хей, какво ви е толкова смешно? Кажете да се посмеем и ние!
   - Нищо, което на теб да ти е интересно. - намръщи се малкото момче.
Големият Теди беше на тринадесет години и често влизаше в пререкания с останалите. Тони вече два пъти се бе бил с него, което доведе до разкървяване на носа му, сцепена вежда и един цял следобед в мазето. Затова сега нямаше желание да влиза в нова битка. Погледна към високото, слабо момче,. Приличаше му на гъсеница.
   - Не ми се прави на важен или искаш пак да ти разбия носа!? - изръмжа хулиганът.
   - Добре ще ти кажа. Разказвах на Лили, че "Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници." - усмихна се Тони.
Голямото момче го погледна недуомяващо. Приближи се заплашително към малката масичка, на която стояха двете деца.
   - Ти май си търсиш боя!?
В огромния салон настъпи мълчание. Децата притихнаха в очакване.
   - Нищо не търся, просто четем книга.
Преди още да довърши изречението, Грамадният Теди се нахвърли срещу него. Двете момчета се затъркаляха по пода. Тони усещаше как огромното тяло го притискаше и му пречеше да диша. Изведнъж две ръце отлепиха телата едно от друго. Фелдфебелът стоеше между тях и ги стискаше за вратовете.
  - Какви животни сте!? Колко пъти трябва да ви се повтаря да не се биете!? - изсъска тя. - Дайте ръцете!
Момчетата протегнаха ръцете с длани нагоре. Чу се свистящ звук във въздуха и една тънка и дълга линийка сякаш преряза момчешките ръце. Тони стисна зъби и дребното му тяло се стегна в очакване на новия удар. Погледна към Лили. Тя стискаше очи, а по клепачите и блестяха като мъниста сълзи, които чакаха да се отронят.
Момчетата бяха затворени в мазето. Тони се сви в ъгъла, седнал на студения цимент. Погледна към Големия Теди и се опита да види силуета му в тъмното помещение. Не му се сърдеше! Спомни си думите на краля от неговата книжка "От всеки трябва да се изисква това, което може да изпълни." Огромното момче можеше само да се бие. Нямаше как да иска повече от него. Едва ли осъзнаваше грешките си.
   - Само един мъдрец може да съди сам себе си. По-лесно е да съдиш другите. А ние сме само деца! - тихо прошепна Тони.
    - Какво си мърмориш? - изсумтя Теди
    - Нищо! Говоря на себе си!
    - Ти си луд!
Трябваше да бъде разумен, за да владее ситуацията. Изведнъж се почувства като малкия принц. Самотен сред толкова хора. Дали някой ден щеше да намери своята планета и да я превърне в негов дом!?

Тони гледаше замислено през прозореца. Слънцето обляно в червена светлина бавно напускаше деня. Хоризонта потъмняваше. Небето приличаше на пухкав юрган, който загръщаше огненото тяло. "Какво ли е да видиш как слънцето  залязва четирийсет и четири пъти? И ако всеки път си тъжен и плачеш, дали ще ти останат сълзи?"- мислеше си той.
   - Как си? - прекъсна мислите му Лили
   - Добре! - отговори той.
   - Тъжен ли си?
   - Малко!
   - Мога ли да потъгувам с теб?
   - Ела тогава, да гледаме залеза заедно!
Двамата потънаха в мълчание.
   - Знаеш ли, когато порасна искам да стана фенерджия. ...Като този от книжката! - наруши тишината момиченцето.
   - Не ставай смешна! Вече няма фенерджии. - усмихна се Тони.
   - Кой пали тогава вечер светлините!? Аз не искам да живея на тъмно. Там винаги има нещо страшно. А светлината е добра. Тя не ме плаши и никога няма да ме нарани. За това ще имам фенер и винаги ще нося с мен светлото. Който се страхува и му е тъмно, ще му давам от мойта светлина. Ти какъв ще станеш, когато пораснеш?
   - Дресьор. Ще опитомявам животни.
   - О-о, също като малкия принц! - радостно извика Лили.
   - Да! Ще дресирам лисица.
   - Аз не съм виждала опитомена лисица!
   - Защото никой не я е обичал достатъчно. Аз ще я обичам и ще се грижа за нея. Ще я храня, ще я прегръщам, ще ѝ говоря, ще ѝ чета... Щом и тя ме обикне, значи съм я опитомил.
   - Разбирам, щом обичаш някой, значи си опитомен от него? Тогава можеш ли да опитомиш Големият Теди?
Тони избухна в смях.
   - Той не е лисица, но ако някой го обича много.... Всеки има нужда да бъде единствен и важен. Не разбирам големите, защо не прекарват повече време в обичане вместо в караници и сърдене!? Възрастните когато порастнат се превръщат в едни възрастни деца. Но защо тогава са тъжни и празни!?  Като балони, но без въздух.  Едва ли някога ще литнат. Колко ли време ще сме деца? Ако ще съм така празен и сърдит тогава искам поне петдесет години да не пораствам.  - натъжи се момчето.
Двете деца се умълчаха. Лампите в салона светнаха и светлината очерта силуетите им в тъмните прозорци.

Следва продължение.