Тихо е... навън отдавна е вечер. Чувам те по стълбите, при мен ли идваш? Влизаш плахо със стъпки по-меки и от капките на тихия пролетен дъжд. Прекрачваш прага на стаята, поглеждаш през мокрия от дъжда прозорец. Заглеждаш се в Луната - сякаш искаш да я питаш нещо или може би да споделиш... Присядаш тихичко до мен и привеждаш бавно лицето си към гърдите ми. Искаш да чуеш ритъма на сърцето ми... допираш ухо, но уви - то отдавна е спряло да бие. Вместо удари, всичко, което чуваш, са капките кръв, стичащи се от него - моите сълзи. Докосваш с ръка бледото ми лице и целуваш за последен път изстиналите устни... А как искам да ти кажа никога да не пускаш тази моя, дори безжизнена вече ръка - да стоиш така, да не тръгваш... а не мога. Това, което мога да направя, е да те обичам, където и да съм... Завинаги!