Кървава невеста

 Някъде над Копривщица. 

Май, 1876 година

  - Тъмно ли е, чедо? Или бури кършат просторите?

  Тинко избърса потта от челото на възрастната жена и приседна на пода до сламеника.

  - Светло е, мале...Светло.

  Две сълзи се проточиха на вадички по изтерзаното лице на старицата и застинаха...Сякаш извори на неутешимата ѝ мъка.

  - Млад си, да ти кажа, чедо. Не ме погребвай в ниското. Че душманите още колят и бесят...А, душата вовеки търси, сине... И моята ще срещне баща ти и братята ти. 

  Сълзите на петнадесетгодишното момче рукнаха и пое ръката на баба си.

Сал тя му бе останала в живота.

 Не помнеше друга ласка Тинко, отишла си майчицата му ден, кога проплакал към живота. А изедниците обесиха баща му след погрома на бунта... С куршуми в младите си тела се преселиха в отвъдното и двамата му братя...

  Не прощаваха дързостта и смелостта на народа български душманите и изедниците.

  Старицата изхърка и като за последно отрони:

  - И невеста да си найдеш, сине...В пътя занапред.

  Слънцето вече ожарваше билата, кога тури кръста над пресния гроб.

После отвори кошарата и подкани добичетата.

  Заблеяха тъжно животинките, вдигаха глави към него, а той обръщаше взор към планината и стъпка по стъпка потъваше в ласкавите ѝ дебри. Далеч от враговете и душманите, от предателите.

  Месеци наред броди из устоите и дефилетата. Научи се да ловува пернати, да изкарва прехраната си, и да се пази от капаните на дивото.

  Вечер присядаше под звездите и дълго търсеше едно светило, дето нявга му показа покойния му баща.

" Видиш ли, сине. Зорница ѝ викат. Най- силната от всички е. Най- светлата...Като Свободата!"

"Зорница! Моята невеста!" въздишаше Тинко.

  На другия ден поемаше към неизвестното, опиянен от красотата и смисъла на планинската хармония.

" Тази земя ли искат завинаги враговете?! Моята земя!"

 Присядаше срещу изгрева, сълзите му капеха върху пръстта, а една необяснима сила превземаше разсъдъка му.

" Земя...Живи са костите в нея. Костите на най- свидните ми хора. Живи са като душите им."

  След дни горите оголяха.

 Есента се затърколи по хребетите и

 един ден съзря тъмния кратер на пещерата. Седмица след това планината побеля.

  Ловът на пернати се оказа невъзможен и Тинко изостави подслона си.

  Тръгна, не знаейки нито къде отива, нито какво да очаква по пътя си.

 Привечер на втория ден съзря пушека от сгушената в планинските гънки колиба.

 Премръзнал похлопа плахо на вратата. 

Почака, и като никой не му отговори, тръгна по склона.

 След миг един мъжки глас се извиси в снежната паяжина над билото и почти го стресна:

  - Страннико! Подслон ли търсиш?!

  Поколеба се и кимна:

  - Само за вечер. Бог да те благослови.

 Повърна се и плахо пристъпи в колибата. С крайчеца на окото си зърна как една девойка изникна сякаш от нищото и изчезна.

  - Как ти викат?- Блъсна го в гърба гласът на мъжа.

  - Тинко. Тинко от Копривщица съм.

- И що дириш Тинко в тази доба, и по тия места?

 Стъписа се. После окуражителния поглед на мъжа го подкани да седне пред огнището.

  - Всички от семейството ми са мъртви.- Сниши поглед и се взря в огъня.

  - Въстаник ли си?

  - Не съм. Баща ми и братята ми...

Мъжът помълча, стана и след минута се върна. 

  Държеше в ръцете си месал, с който жените покриват хляба си.

Разгъна го и кимна:

  - Кама, сине. Това е камата на един велик българин! На Бенковски!

  Беше чувал името на войводата от устата на баща си Тинко.

И знаеше- не бяха си отишли напразно най- свидните му люде.

  - Невено!- Стресна го гласът на домакина.- От най- хубавото сложи на софрата.

*

  Светлите точици в тъмните очи на Невена заиграха.

Танцуваха като звезди, изплували след буря.

    - Обичам те, Тинко. - Прошепна пролетта в сърцето на момичето.

  - И аз те обичам, либе!- Стисна ръцете ѝ.  

  - Остани. Толкоз скръб душите ни попари... Невеста ще ти бъда. Деца да имаме...

   " Видиш ли, сине. Зорница ѝ викат. Най- силната от всички е. Най- светлата...Свободата!"- Дълбаеше от висините гласът на баща му.

  - На земята съм се обещал, Невено.- Стисна ръцете ѝ.- Де няма бури, що могат да скършат стремежа към свобода. Свободата е моята невеста, либе.

Седмици след това Тинко постъпи в редиците на българското опълчение.

*

  - Стремежът към свобода е всичко, което държи духа жив. Той не признава бури и поражения.- Погали главицата на сина си Тинко.

  А изсъхналите от плач очи на Невена се усмихнаха.

После покапаха живително.

Като сърцето ѝ...

Както някога под сенките на вечната планина.