Кървава невеста
Някъде над Копривщица.
Май, 1876 година
- Тъмно ли е, чедо? Или бури кършат просторите?
Тинко избърса потта от челото на възрастната жена и приседна на пода до сламеника.
- Светло е, мале...Светло.
Две сълзи се проточиха на вадички по изтерзаното лице на старицата и застинаха...Сякаш извори на неутешимата ѝ мъка.
- Млад си, да ти кажа, чедо. Не ме погребвай в ниското. Че душманите още колят и бесят...А, душата вовеки търси, сине... И моята ще срещне баща ти и братята ти.
Сълзите на петнадесетгодишното момче рукнаха и пое ръката на баба си.
Сал тя му бе останала в живота.
Не помнеше друга ласка Тинко, отишла си майчицата му ден, кога проплакал към живота. А изедниците обесиха баща му след погрома на бунта... С куршуми в младите си тела се преселиха в отвъдното и двамата му братя...
Не прощаваха дързостта и смелостта на народа български душманите и изедниците.
Старицата изхърка и като за последно отрони:
- И невеста да си найдеш, сине...В пътя занапред.
Слънцето вече ожарваше билата, кога тури кръста над пресния гроб.
После отвори кошарата и подкани добичетата.
Заблеяха тъжно животинките, вдигаха глави към него, а той обръщаше взор към планината и стъпка по стъпка потъваше в ласкавите ѝ дебри. Далеч от враговете и душманите, от предателите.
Месеци наред броди из устоите и дефилетата. Научи се да ловува пернати, да изкарва прехраната си, и да се пази от капаните на дивото.
Вечер присядаше под звездите и дълго търсеше едно светило, дето нявга му показа покойния му баща.
" Видиш ли, сине. Зорница ѝ викат. Най- силната от всички е. Най- светлата...Като Свободата!"
"Зорница! Моята невеста!" въздишаше Тинко.
На другия ден поемаше към неизвестното, опиянен от красотата и смисъла на планинската хармония.
" Тази земя ли искат завинаги враговете?! Моята земя!"
Присядаше срещу изгрева, сълзите му капеха върху пръстта, а една необяснима сила превземаше разсъдъка му.
" Земя...Живи са костите в нея. Костите на най- свидните ми хора. Живи са като душите им."
След дни горите оголяха.
Есента се затърколи по хребетите и
един ден съзря тъмния кратер на пещерата. Седмица след това планината побеля.
Ловът на пернати се оказа невъзможен и Тинко изостави подслона си.
Тръгна, не знаейки нито къде отива, нито какво да очаква по пътя си.
Привечер на втория ден съзря пушека от сгушената в планинските гънки колиба.
Премръзнал похлопа плахо на вратата.
Почака, и като никой не му отговори, тръгна по склона.
След миг един мъжки глас се извиси в снежната паяжина над билото и почти го стресна:
- Страннико! Подслон ли търсиш?!
Поколеба се и кимна:
- Само за вечер. Бог да те благослови.
Повърна се и плахо пристъпи в колибата. С крайчеца на окото си зърна как една девойка изникна сякаш от нищото и изчезна.
- Как ти викат?- Блъсна го в гърба гласът на мъжа.
- Тинко. Тинко от Копривщица съм.
- И що дириш Тинко в тази доба, и по тия места?
Стъписа се. После окуражителния поглед на мъжа го подкани да седне пред огнището.
- Всички от семейството ми са мъртви.- Сниши поглед и се взря в огъня.
- Въстаник ли си?
- Не съм. Баща ми и братята ми...
Мъжът помълча, стана и след минута се върна.
Държеше в ръцете си месал, с който жените покриват хляба си.
Разгъна го и кимна:
- Кама, сине. Това е камата на един велик българин! На Бенковски!
Беше чувал името на войводата от устата на баща си Тинко.
И знаеше- не бяха си отишли напразно най- свидните му люде.
- Невено!- Стресна го гласът на домакина.- От най- хубавото сложи на софрата.
*
Светлите точици в тъмните очи на Невена заиграха.
Танцуваха като звезди, изплували след буря.
- Обичам те, Тинко. - Прошепна пролетта в сърцето на момичето.
- И аз те обичам, либе!- Стисна ръцете ѝ.
- Остани. Толкоз скръб душите ни попари... Невеста ще ти бъда. Деца да имаме...
" Видиш ли, сине. Зорница ѝ викат. Най- силната от всички е. Най- светлата...Свободата!"- Дълбаеше от висините гласът на баща му.
- На земята съм се обещал, Невено.- Стисна ръцете ѝ.- Де няма бури, що могат да скършат стремежа към свобода. Свободата е моята невеста, либе.
Седмици след това Тинко постъпи в редиците на българското опълчение.
*
- Стремежът към свобода е всичко, което държи духа жив. Той не признава бури и поражения.- Погали главицата на сина си Тинко.
А изсъхналите от плач очи на Невена се усмихнаха.
После покапаха живително.
Като сърцето ѝ...
Както някога под сенките на вечната планина.
© Ивита All rights reserved.