Jun 28, 2025, 10:44 PM

Кървава невеста

1K 16 39
4 min reading

 Някъде над Копривщица. 

Май, 1876 година

 

  - Тъмно ли е, чедо? Или бури кършат просторите?

  Тинко избърса потта от челото на възрастната жена и приседна на пода до сламеника.

  - Светло е, мале...Светло.

  Две сълзи се проточиха на вадички по изтерзаното лице на старицата и застинаха...Сякаш извори на неутешимата ѝ мъка.

  - Млад си, да ти кажа, чедо. Не ме погребвай в ниското. Че душманите още колят и бесят...А, душата вовеки търси, сине... И моята ще срещне баща ти и братята ти. 

  Сълзите на петнадесетгодишното момче рукнаха и пое ръката на баба си.

Сал тя му бе останала в живота.

 Не помнеше друга ласка Тинко, отишла си майчицата му ден, кога проплакал към живота. А изедниците обесиха баща му след погрома на бунта... С куршуми в младите си тела се преселиха в отвъдното и двамата му братя...

  Не прощаваха дързостта и смелостта на народа български душманите и изедниците.

  Старицата изхърка и като за последно отрони:

  - И невеста да си найдеш, сине...В пътя занапред.

 

  Слънцето вече ожарваше билата, кога тури кръста над пресния гроб.

После отвори кошарата и подкани добичетата.

  Заблеяха тъжно животинките, вдигаха глави към него, а той обръщаше взор към планината и стъпка по стъпка потъваше в ласкавите ѝ дебри. Далеч от враговете и душманите, от предателите.

  Месеци наред броди из устоите и дефилетата. Научи се да ловува пернати, да изкарва прехраната си, и да се пази от капаните на дивото.

  Вечер присядаше под звездите и дълго търсеше едно светило, дето нявга му показа покойния му баща.

" Видиш ли, сине. Зорница ѝ викат. Най- силната от всички е. Най- светлата...Като Свободата!"

"Зорница! Моята невеста!" въздишаше Тинко.

  На другия ден поемаше към неизвестното, опиянен от красотата и смисъла на планинската хармония.

" Тази земя ли искат завинаги враговете?! Моята земя!"

 Присядаше срещу изгрева, сълзите му капеха върху пръстта, а една необяснима сила превземаше разсъдъка му.

" Земя...Живи са костите в нея. Костите на най- свидните ми хора. Живи са като душите им."

  След дни горите оголяха.

 Есента се затърколи по хребетите и

 един ден съзря тъмния кратер на пещерата. Седмица след това планината побеля.

  Ловът на пернати се оказа невъзможен и Тинко изостави подслона си.

  Тръгна, не знаейки нито къде отива, нито какво да очаква по пътя си.

 Привечер на втория ден съзря пушека от сгушената в планинските гънки колиба.

 Премръзнал похлопа плахо на вратата. 

Почака, и като никой не му отговори, тръгна по склона.

 След миг един мъжки глас се извиси в снежната паяжина над билото и почти го стресна:

  - Страннико! Подслон ли търсиш?!

  Поколеба се и кимна:

  - Само за вечер. Бог да те благослови.

 Повърна се и плахо пристъпи в колибата. С крайчеца на окото си зърна как една девойка изникна сякаш от нищото и изчезна.

  - Как ти викат?- Блъсна го в гърба гласът на мъжа.

  - Тинко. Тинко от Копривщица съм.

- И що дириш Тинко в тази доба, и по тия места?

 Стъписа се. После окуражителния поглед на мъжа го подкани да седне пред огнището.

  - Всички от семейството ми са мъртви.- Сниши поглед и се взря в огъня.

  - Въстаник ли си?

  - Не съм. Баща ми и братята ми...

Мъжът помълча, стана и след минута се върна. 

  Държеше в ръцете си месал, с който жените покриват хляба си.

Разгъна го и кимна:

  - Кама, сине. Това е камата на един велик българин! На Бенковски!

  Беше чувал името на войводата от устата на баща си Тинко.

И знаеше- не бяха си отишли напразно най- свидните му люде.

  - Невено!- Стресна го гласът на домакина.- От най- хубавото сложи на софрата.

*

  Светлите точици в тъмните очи на Невена заиграха.

Танцуваха като звезди, изплували след буря.

    - Обичам те, Тинко. - Прошепна пролетта в сърцето на момичето.

  - И аз те обичам, либе!- Стисна ръцете ѝ.  

  - Остани. Толкоз скръб душите ни попари... Невеста ще ти бъда. Деца да имаме...

   " Видиш ли, сине. Зорница ѝ викат. Най- силната от всички е. Най- светлата...Свободата!"- Дълбаеше от висините гласът на баща му.

  - На земята съм се обещал, Невено.- Стисна ръцете ѝ.- Де няма бури, що могат да скършат стремежа към свобода. Свободата е моята невеста, либе.

Седмици след това Тинко постъпи в редиците на българското опълчение.

*

  - Стремежът към свобода е всичко, което държи духа жив. Той не признава бури и поражения.- Погали главицата на сина си Тинко.

  А изсъхналите от плач очи на Невена се усмихнаха.

После покапаха живително.

Като сърцето ѝ...

Както някога под сенките на вечната планина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

   

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Ивита All rights reserved.

The work is a contestant:

1 place

Comments

Comments

Editor's choice

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...