Знаех, че е невъзможно, това беше лудост, абсурд, грешка или кой знае какво, някакъв кошмар, мистика, може би съзнателно умопомрачение, гавра с моята личност, идиотизъм, беше в разрез с всичко реално на този свят...Не можеше да е истина.Нямаше право да бъде истина...То не се побира в човешките представи, още по - малко в моята глава, то е вид предателство, подла игра, някаква заблуда - такава, каквато би могла да ме убие, ако повярвам в нея...Затова тичах и се опитвах да не мисля.Но мислите сами мислеха, те се натпреварваха да рисуват картини, една от друга по - истински, а съзнанието ми конвулсивно се гърчеше, премаляло от страх...Вече от никого нищо не исках.Просто знаех какво ми трябва и рано или късно щях да го намеря.Аз стисках в ръката си своето бъдеще ... или своята смърт.В себе си носех низ от спомени, носех своето деветнайсетгодишно тяло, носех своето уж реално съществуване....Аз бях човек и живеех сред хора..Имах приятели...Имах роднини...О, господи.А наистина ли имах роднини ...