Някога летели ли сте? Но не така както си помислихте току-що със самолет или надуваем балон! Не така, а истински?

Аз съм Марта! И в моята душа се събира един цял океан от надежда, вяра и любов. Ще ме попитате винаги ли е било така? Отговорът е простичък. Да! Вселената ме е дарила с тази тайна още преди да се родя. Искай! Вярвай! Получавай! Пробвайте от изварата на щастието! Уверявам ви, ще повтаряте отново и отново, за нея няма край. Както нямат край и мечтите ни. Хубавото на живота е новият ден и новата мечта, защото вчерашната е вече сбъдната! Приятелите ми казват за мен, че съм малко странна. Сигурно са прави, човек трудно може да погледне себе си отстрани, нали? Мисля, че Вселената чува мислите ми. Винаги така е било, така е и така ще бъде! Но това, което ми се случи пред смаяните погледи на стотина човека, дори и в най-смелите си мечти или желания към Космоса не бях нито изричала, нито дори помечтавала, но(!) се случи!

 Един ден… с няколко мои приятелки от университета, бяхме поканени на откриването на  един ресторант. Беше студено и за това облякох бяло кашмирено  палто, което едва покриваше коленете ми  и ясно очертаваше извивките по красивото ми тяло... Не съм скромна сега, нали!? Защото винаги някой от преподавателите ме укорява: - Марта! – казват ми, не бъди толкова скромна! Нека всички да узнаят колко си талантлива, направи си и малко реклама сама, сподели възможностите си!

Мисля, че човек не бива сам да се рекламира, някак цинично ми  изглежда. Но тази случка, която ви разказвам… толкова съм щастлива, че дори искам да ви извикам в лицата на всички онези, които си мислят, че управляват сами живота си – Заблуди! Аз съм Марта, която вярва в чудеса!

Когато влязохме в ресторанта, се отдалечих в един ъгъл и се загледах през прозореца. Виждах красива борова гора. Заведението се намираше пред езеро, което се вливаше в море, а зад него имаше вечно зелена горска панорама. Казах си наум, красота! Но може би тук точната дума не беше красота, а природен уют! Ресторантът беше част от староприемница, в която имаше около пет или шест стаи за гости.. Гледах усмихнатите лица на хората, приседнала в ъгъла на заведението. Разговаряха весело един с друг. В гърдите ми се надигаше вулкан, потрепваше и ме изпълваше с вяра, че живея в един красив и неповторим свят. Всички около мен бяха щастливи, гледах ги и им се радвах! Заведението отвътре беше обшито с кедрово дърво с високи тавани, луксозно обзаведено в бароков стил.  Наближаваше четири часа на зимния  следобед,  когато сякаш по някаква команда всички излязохме навън. Ясно виждах паркинга, разчертан с бяла боя, която описваше местата за паркиране. Седнах на един дървен перваз от прозорец и се загледах в далечината. Боровият аромат, който достигаше до дробовете ми, сякаш ме опияняваше в наслада. Затворих очи и потънах в себе си. Моето вътрешно аз сякаш ме носеше като лодка по спокойно море. Пътувах в себе си спокойна. Сякаш в този миг само аз съществувах. Когато отворих очи, всички посетители се бяха скупчили  заедно на паркинга, вдигнали глави към небето, наблюдаваха и разговаряха помежду си. В първия момент си помислих, че ще има светлинно шоу в чест откриването на ресторанта, но бързо отхвърлих тази си идея. Белите облаци като неразчепкан памук покриваха синевата. Какво гледаха тогава? Станах от мястото си и прилепих тяло към групата. И аз се загледах в небето. Нищо, което да прикове вниманието ми, нямаше. Погледнах часовника на ръката си, показваше шестнайсет и петдесет минути, ей(!), учудих се... кога беше изминало толкова време, та аз затворих очи само за една цигара време. В този момент хората започнаха да издават възклицания. Гледай, гледайте, започва се…! Погледнах и аз нагоре. Облаците се раздвижваха бавно  и ясното синьо небе се показа. Виждаше се нещо, което след всеки нов дъх, който поемахме, се открояваше все по-ясно и по-ярко. Докато накрая всички вкупом я видяхме. Къща в небето. Това, което виждахме и преживявахме всички, беше като приказен сън. Беше със сламен покрив, който почти стигаше до земята, с малки прозорчета и зелени перденца. Приличаше на огромна гъба, израснала насред дива поляна. Пред нея  имаше зелена морава с пъстри цветя. Всички крещяхме в екстаз, това, което виждахме, сякаш беше спектакъл от самия Създател, само и единствено за нас. Но… вратата на небесната къща се отвори и от там излезе облак на бели и червени точки, голям, красив като калинка и бавно се спусна към земята. Спомням си как викахме всички от радост, подскачахме като деца от крак на крак и гледахме към небесния спектакъл. Чух някой до мен да вика: - Ощипи ме, нали не сънуваме!? Не, сънувахме(!), гледахме театър или филм, неповторим и незабравим, дори забравяхме да дишахме от вълнение. И облакът слезе до земята, танцуваше леко и чакаше един от всички нас. Направих няколко крачки напред,,сякаш някой леко ме подтикваше напред. Обърнах се, нямаше никой зад мен, погледнах отново напред и видях как всички ме гледат и се отместват от пътя ми. Настъпи тишина. Само аз и облакът на червени и бели точки. Някой, който стоеше зад мен, ме вдигна на ръце. Заритах с крака, исках да ме свалят на земята. Но ръцете ме  сложиха вътре в облака. Уплаших се! Паникьосах се…! Опитах се да изляза, но ръцете ми… за Бога, нямаше къде да се уловя. Спомних си тогава, винаги си представях, че облаците са като памук, и толкова пъти си бях пожелавала да легна в тях и да ме понесат, че сега, когато това наистина се случва, се страхувах. Сякаш не вярвах на облака, че ще може да ме върне. Ами ако случайно ме изпусне или замине някъде надалеко и се загубим? Почувствах се като жертвен агнец. Като Исаак, който е вървял с вяра до баща си Авраам, без да разбира, че той ще бъде предаден в жертва. И облакът ме понесе, издигаше се бавно, сякаш внимаваше за мен, сякаш искаше да не се страхувам, искаше да вярвам в чудото, искаше да се наслаждавам на мига. Виждах света под мен, усещах онова летене, сравнимо само с люлеещи майчини ръце, усещах топлината, усещах танца на живота. Достигнахме до малката къща в небето. Протегнах ръка и се докоснах до сламения покрив. Опитах се да се претърколя от облака, за да вляза вътре… Но… той, облакът, в миг  разгада мислите ми и внезапно се отдръпна. Защо? –извиках, искам да сляза само за мъничко. Но бялата памукова къделя тръгна бавно да се спуска надолу. Разбрах, че се прибираме, а не исках. Бях забравила за хората, бях забравила всичко красиво и земно, бях забравила себе си. Не помня колко време летяхме, но когато облакът ме върна на земята, всички ме чакаха и аплодираха. Бях щастлива, червено-белият облак бе избрал мен, защо ли? Аз съм Марта и летях на вълшебен облак!

 От тази случка измина една година време. Купих  тази  странноприемница и  нейната чудата земя, изпълнена с хора, взиращи се в небето. Наричат го ресторанта на чудесата. Излизам всеки ден точно в шестнайсет и петдесет навън, поглеждам в небесата и единствената дума, която изричам, е Благодаря!

Вярвам, мили хора, че някой ден облакът отново ще слезе на земята. Вярвайте и вие! Защо ли? Защото може да сте следващият избран!