Най-после стигна до нея – масивна дъбова врата със златна табела, на която пишеше заветното – РАЙ. Сърцето на бай Добри се разтуптя. Почеса се по главата без да го сърби, прекръсти се, плахо хвана тежката златна подкова и почука три пъти. Ослуша се за нечии стъпки отвътре, но явно беше подранил. Ще чака, няма накъде да бърза. Все някога ще му отворят. Не искаше да бъде нахален, да не ги разсърди. Минаха десет минути. Ще почука малко по-силно. Дан-дан-дан! Отвътре се чу тежкото суркане на чехли, последвано от продължително подрънкване на ключове. Най-после! Вратата се отвори и пред него застана Свети Петър със сънено изражение на лицето.
- Какво си се раздумкал толкова рано? – погледна го сърдито с едното око, кръвясало, другото все още не беше отворено, толкова много му се спеше.
- Амии, ето явявам се пред вас. Аз съм Добри Добринов от ...
- Знам много добре кой си – отряза го светецът с раздразнение. - Не можа ли да изчакаш поне малко. Тук в Рая спокойствието е на почит.
- Амии, аз та ...