29.06.2018 г., 22:19 ч.

Късмет - 6 

  Проза » Повести и романи
616 1 4
10 мин за четене

    На другия ден Ставрев отиде на свиждане в обичайното обедно време. Сеутнята около визитациите беше поутихнала, изследванията и манипулациите – приключили, болните бяха в леглата или се разхождаха бавно из коридорите като сенки, наметнали груби сини дрехи, дълги доземи.

     На другото легло в стаята на Тодор беше настанен нов пациент. Той спеше, обърнат с гръб към входа. Мястото на Тодор стоеше празно.

     Доближи се до нощното шкафче. Минералната вода стоеше недокосната. Системите като че ли не бяха използвани скоро. Завивките, разхвърляни, изглеждаха почти топли. Значи скоро е станал. „Не може да е станал – поправи се. – Така бързо да се възстанови... дай боже, ама не вярвам.“ Допусна, че са му назначили нови снимки или нещо такова; наложило се е да се забави.

     Излезе. Долу на гишето за информация имаше малка опашка. Изчака реда си и попита за Тодор. Този път имаше късмет – млада и красива сестра седеше вътре и вежливо го увери, че ще извърши проверката незабавно. Натисна някакви клавиши на клавиатурата, после се взря в монитора на компютъра; стана, отвори голям подвързан дневник и му съобщи:

     – Късно снощи е преместен по спешност в интензивното отделение. Съжалявам.

     Подскочи:

    – В интензивното! Къде е това? Може ли...

    – Не може, господине. Съжалявам – повтори. Беше учтива, но не слабохарактерна: погледът ѝ го накара да разбере, че не е уместно да разпитва повече.

     Застана отстрани и загледа тъпо пред себе си. Ядоса се. Не знаеше какво да прави. Каква е тая проклета организация в болниците? Уж ти дават някаква информация, но толкова неизчерпателна и мъглява, че може да получиш инфаркт от опасенията, които те обземат. И все няма кого точно, персонално да попиташ – ясно е, че не може към всеки болен да се зачислява доктор, ама все пак. Бива ли така?

     Зачуди се накъде да тръгне. Николина, и тя трябва де някъде тук. Беше почти сигурен, че е научила лошата новина преди него. Но не му е съобщила. Защо? Тя не знаеше номера на мобилния му телефон, да. Реши да звънне у Тодорови. Може пък да си е вкъщи, кой знае. Прибрала се е да поплаче – жена е. Набра номера и почака малко. Свободно. Никой не отговаря. И къде е тогава Николина? Тук е, в болницата, къде другаде.

     Ще я срещне, значи. Сградата не е толкова голяма. Изкачи се пеша нагоре до реанимацията на четвърти етаж. Постоя на стълбището, като се взираше глупаво в лицата на медицинския персонал: „Някое от тези лица знае какво е станало с Тодор. Но не знае, че той ми е приятел. Не се интересува, че се чувствам ужасно – виновен и уплашен едновременно. Може би този, дебелият?“

     Покрай него мина лекар със слушалки и наднормено тегло, което го принуждаваше да пръхти като кон. Носеше бяло сабò. „Този други обувки не може да недене сигурно“, изгледа го злобно и тръгна към дървената масивна пейка. Ще седи и ще чака до края на деня. Няма да се мръдне оттук. Все някой от тези забързани хора с бели престилки ще се смили над него, ще се доближат до пейката онези леки чехли с бели дупчици на младите стажантки или сестри и най-накрая ще разбере истината. Цялата. Без увъртания.

     Не издържа дълго. Стана и се мота безпаметно из цялата болница повече от час. Нищо. Николина я нямаше. Отшумя отдавна тракането на алуминиевите съдове и прибори; забързаните санитари върнаха в кухните остатъците от обяда на болните, които не можеха или не биваше да се хранят в столовата. Настъпи тишина – тягостна и нервна. Тя сякаш още повече разтревожи Ставрев и той почувства, че трябва да предприеме нещо драстично. Видя как старателно мие пода отсреща пред отделението възрастен санитар, слаб и омърлушен; бе напълно съсредоточен в работата си и не го забелязваше. „Как може да проявяваш подобно усърдие и старателност при бърсането на пода? – възропта. – Та това е бизсмислено. След час той ще е отново мръсен.“ Погледа го още малко – и без това нямаше какво да прави. Този възрастен човечец се беше впил в работата си като колорадски бръмбар в лист на картофи и сякаш съзнаваше, че тя замества всичко друго. Вероятно намираше смисъл в тази дейност, много по-голям и незабележим от видимия: имаше нужда от утеха, храна и надежда и ги намираше в парцала до кофата с мръсна вода. Нещастник. Бръмбар.

     Ставрев знаеше от опит, че отчаяните хора често стават зли, когато се отнасяш добре с тях, затова рязко се приближи и попита с престорена грубост:

     – Къде е интензивното отделение, старче?

     Бръмбарът не му обърна внимание и продължи да бърше пода. Ставрев постави крака си точно пред парцала и леко го застъпи. Санитарят вдигна глава, погледна нагоре – възмущение и изненада имаше в прозрачните притворени очи. Отблизо лицето му изглеждаше объркано и измъчено.

     – Пречите ми, господине – констатира и погледна обувката. Замириса на камфоров спирт. – Бихте ли отместили крака си?

     „Каква е тая миризма, мамка му? – Ставрев пожела да запуши носа си. – Тоя май използва медицинския спирт за несвойствени нужди. Порка от него.“ Забеляза, че бръмбарът носи слухов апарат. Това обясняваше някои неща. Почти изкрещя, за да бъде сигурен, че ще бъде чут:

     – Не искам да преча! Кажи ми къде се намира интензивното отделение!

     – Не крещете, моля! – захлупи с длан ухото си възрастният. – Аз долавям вълните... Когато ми крещят, съвсем нищо не чувам.

     – Добре, добре. Интересува ме къде е...

     – Да, чух. На четвърти етаж, в дъното на коридора вляво. Там е.

     – Но там е реанимацията! Да не ме лъжеш, а?

     – Защо да лъжа? Интензивното е в реанимацията. Все едно всъщност, вас няма да ви пуснат да влезете. Ако такива са намеренията ви.

     – Защо си толква сигурен? Имам пари. – Нали спечели тройка от тотото.

     Санитарят вдигна рамене и хвана отново дръжката на парцала.

     – А теб ще те пуснат ли? – попита го дружелюбно, сменяйки тактиката, Ставрев. – Ще те помоля за една голяма услуга, колорадски приятелю. Не е задължително да е безвъзмездна тази услуга...

     – Да, разбрах, че имате пари. И вероятно сте от хората, които смятат, че с тях всичко се постига. Точно тук е мястото, където повечето от нас разбират, че парите не значат толкова много, господине.

     Натърти на обръщението накрая. Ставрев схвана намека. Затова обясни бавно и откровено за Тодор. Нищо не украси. Трябваше му само информация. Те бяха първи приятели, от деца, знаеха си и кътните зъби. До вчера заедно си пиеха ракията. Защо е тази тайнственост? Няма на кого да продаде данните, нито да злоупотреби с тях. Просто човешко безпокойство, тревога. Не е ли нормално?

     Възрастният човек кимна в знак на разбиране, съгласи се. Не искаше да слуша повече, а и му беше трудно да се напряга. Смотолеви, че не иска възнаграждение, нужни са му само трите имена на пациента.

     – Кога е хоспитализиран? – попита.

     Ставрев съобщи датата и остана да пази кофата и парцала, докато санитарят се отдалечаваше със ситни крачки към асансьора. Бръмбар.

     Не се забави много. Гледаше в краката си, докато се връщаше все така ситнешком. Обясни лаконично всичко, което беше научил. „Това е!“ – дръпна дръжката на парцала от ръцете на посетителя и продължи да изпълнява задълженията си със същото упорито и безсмислено усърдие.

     Ставрев обърна гръб, тръгна забързано към стълбището и забрави да благодари. В последния миг се сети, погледна през рамо, отвори уста, но се отказа. Все едно, старикът едва ли щеше да чуе.

     Забърза се към вкъщи. Не знаеше защо. Искаше да тича. Да се прибере и да заспи. Понякога реалността е само кошмар, нали? Заспиваш – и се оказва, че си сънувал. Да, най-добре е вкъщи. Не му беше нужен проклетия градски транспорт. Трябваше му въздух. Само въздух.

     И пак заръмя, захладня. Какъв е този сезон?

     Два пъти врътна ключа на вратата, когато се прибра. Стисна дръжката и дръпна – заключено е. Преоблече се. Зави се с одеяло. Зъзнеше. Сигурно се беше простудил. Нищо. Сега трябваше да обмисли какво да каже на Николина. Тя сигурно знаеше. Дали не е по-добре да се престори, че няма никаква информация и че... Трябваше да помисли.

     Не можа да вземе решение. Така или иначе трябваше да се обади.

     Включи осветлението в антрето, загърнат в домашния халат, пристъпи едва-едва до телефона. Студено му беше. Вдигна слушалката и започна бавно да набира номера на Тодорови.

     (Следва)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Дано не са лоши новините, но за мен пък 7 е фатално число....
  • Благодаря, И.К., Силве, Мариана.
  • Прочетох на един дъх и нямах чувството че чета. Увлича, замисля, докосва. 6 е дяволското число, дано 7 поправи лошото. Очаквам с нетърпение.
  • Ах, това е! От дома по-топло и уютно място няма, когато човек изпитва чувства, които не само, че не иска да приеме, но му е трудно дори да изпитва. Късмет, но какъв ? Още по-интересно ми е да прочета как се развива нататък.
Предложения
: ??:??