В същото време Николина имаше гостенка.

     Тя научи новината рано сутринта. Обадиха ѝ се от болницата. Изтича почти по чехли, незагърната, не знаеше, че е станало толкова хладно. Не беше дъжда това, което мокреше лицето ѝ.

     Наблюдаващият лекар обясни подробно. Позволи ѝ да надникне в интензивното. Изскочи от там – мъжът ѝ почти не се виждаше от маркучите, увити около него.

     И затича по улиците. Отби се във всяко кафене. Купи кутия цигари, макар да мразеше дима им. Ръмеше, а не се криеше под стрехите. Не знаеше къде отива, нито я интересуваше. За нея беше важно да се движи.

     Мобилният ѝ телефон се намокри, скрит в малката чантичка, която бе грабнала напосоки във вестибюла на апартамента. Взе го, за да се обади на някого. Искаше да поговори, да сподели. Но с кого? Кой в това време иска да чуе лоши вести?

     Синът ѝ ... Той не се обаждаше. Само по Великден. Сестра ѝ се беше запиляла в някакво градче и все нямаше обхват. Имаше една приятелка, но...

     Боже, колко е самотна! Нима това е животът? Така ли свършва?

     Мина през малкия парк, после обходи докрай павираните улици околовръст. Видя кончета с гривести глави, самотни пейки, видя всичко, което не искаше да вижда. Видя самотата. Тодор нямаше да излезе от тази болница.

     „Да се прибера вкъщи поне. Приличам на плашило!“ – осъзна се по едно време.

     Пазарът беше на пътя ѝ. Имаше чудесни зеленчуци. И никой не купуваше. Обедняха хората – и парично, и иначе. Хареса си тиквичка, дадоха ѝ я без пари почти. После един объл и презрял домат – продавачката я изгледа злобно. Марулите бяха бухнали и едри, и от тях взе. Какви патладжани са излезли! Тодор ги обожава. Нямаха вкъщи сирене. Купи четвърт.

     Нека има.

     Напълни торбите и се запъти към дома, поуспокоена от движението и покупките.

     Мария я видя отдалече. Наблюдаваше я внимателно. Тая не беше с ума си. Пазаруваше като невидяла. Може да е взела премия. Или чакаше гости. Проследи я. Къде ли се е намокрила така? Суетница иначе, сега изглеждаше доста зле.

Видът ѝ я окуражи. Събра смелост и изскочи точно пред нея.

     – Здравейте!

     Николина се уплаши.

     – Вие... сте?

     – Срещаме се непрекъснато. Пред асансьора, във входа, пред входа, по уличките. Съдба, нали? Редно е да се запознаем. Аз съм Мария!

     Прозвуча тържествено.

     Свали на мократа земя двете чанти, които беше препълнила, обърса ръката в полата си и я подаде:

     – Николина.

     – Значи вече сме приятелки. И се знаем. Да пием по кафе?

     Мария имаше план.

     – Не виждате ли? – погледна към багажа. – Пазарувала съм. Не мога да пия кафе точно сега.

     – Елате у нас! При мен всъщност. Аз съм сама, така избрах да живея. Стара мома, ако използваме просташките епитети за дами като мен. Неомъжена съм, но това не ми пречи. Елате да видите дома ми. Мисля, че ще ви хареса. Малко бижу е.

     – Не, благодаря.

     – И защо?

     Николина се ядоса:

     – Защото съм мокра до кости, студено ми е, имам две торби в ръцете и не виждам изобщо причина да посещавам дома ви!

     Мария се усмихна. „Хлабава е! Ще я скърша като нищо!“

     – Наблизо има хубава сладкарничка. Там ще се опознаем. Аз черпя. Кафето е от мен.

     Николина мислеше, че е време за сън. Мрачно беше наоколо, всичко ѝ се струваше тъмно, дори продавачите и сергиите се сливаха пред очите като сиви сенки. Май кръвното ѝ пак играеше. Наистина беше добре да изпие едно кафе, нищо че вече го направи три пъти днес.

     – Аз се прибирам. Може би друг път.

     – Нека ви помогна!

     Мария дръпна от ръцете ѝ едната чанта и тръгна след нея.

     „Ама че нахална жена!“ Нямаше сили точно сега да спори с нея.

     Влязоха в кооперацията на Тодорови. Чистичко беше във входа, спокойно. Качиха се на третия етаж. Николина отвори и я покани.

     – Ама аз като натрапница... – престори се натрапницата.

     – Изчакайте ме за момент. Трябва да отида до банята.

     Искаше да остане за малко сама. „Уф! Каква пък е тая? Откъде се появи? Точно сега!“ Поизсуши косата си с хавлията.

Върна се, сложи чайника на котлона и погледна през прозореца: навън не спираше да вали.

     – Какво време се отвори! – съобщи Мария, докато проучваше увехналите цветя на перваза. – Не знаеш лято ли е или есен.

     – Така е. – Гласът на домакинята прозвуча като ехо.

     След малко чаят беше готов.

     – Може ли на „ти“ да си говорим? – така започваше планът.

     – Не – отсече Николина. – Налага ли се?

     – Не, разбира се. Но понякога ми се струва, че има нещо общо помежду ни. Нещо, което ни приобщава и ни разделя едновременно. Разбирате вяроятно. Всъщност мъжът ви у вас ли е?

     – Не. Защо?

     – Имам чувството, че чакате гости.

     Николина си представи как я хваща за косата и я изхвърля през терасата от третия етаж с удоволствието, че вече се познават. „Защо ѝ позволих да влезе вкъщи? Тя сама се набута, но аз... защо ѝ позволих?“, кореше се.

     – Защо желаете да се опознаваме? – запита откровено.

     Мария отпи от чая, затършува с поглед наоколо и като видя, че няма да получи захар, присви очи и преглътна с подчертано отвращение.

     „Боже! – изуми се Николина. – Тя няма вежди! Изскубала ги е!“

     Така беше модерно. Вместо вежди Мария беше нарисувала нещо като китайски пагоди над очите си.

     – Ами няма как иначе. Срещаме се. Съседки сме. Ще ни се наложи да общуваме очевидно.

     „Защо ли?“

     – Та затова си рекох – продължи гостенката, – че ще е добре да си говорим на „ти“.

     – Не – повтори Николина. Сипа си чай. И зачака още въпроси. Беше оставила на ъгловия диван чантите с продукти от пазара, стана и ги премести върху плота до печката.

     – Откъде сте родом вие? – запита Мария. Каза го уж между другото, докато живо изучаваше кухнята. Тук нямаше ковьорчета. Нямаше ламперии. Никакъв аристократизъм.

     Николина не побърза с отговора. Чай – от това имаше нужда. Не от кафе. Усети как започва да се успокоява. Ръцете ѝ бяха съвсем изстинали. Бавно започна да се връща съм действителността. Стоеше в кухнята с непозната жена, която я разпитваше. Срещнала я беше на пазара. Така се случи. И на всичко отгоре беше напазарувала – без да знае защо! – цял куп зеленчуци. Междувременно мъжът ѝ береше душа в болницата.

     Съзнанието ѝ се проясни най-сетне.

     – Какво попитахте, госпожо?

     Мария я изгледа: „На каква ми се прави?“

     – Къде сте родена питах. Но ако не искате...

     – Не, напротив – Николина примигна. – Искам. Днес мислех да се обадя на толкова много хора, да има кажа какво ли не... А не посмях. И срещнах вас. Сигурно така е трябвало да стане. Вие искате всичко да знаете, нали?

     Планът вървеше като по конец.

     – Родена съм в Кюстендил. Най-красивият град. Овощната градина на България. Поне такава беше, когато бях млада. Имаше много живот там. Хора, веселби, не можеш да си намериш място на стъргалото....

     – Стъргалото? – Мария я прекъсна нарочно. Знаеше значението на думата, просто я изпитваше.

     – Така го наричахме. Няма значение. Центърът на града. Имахме и други култови места – „Прозорецът“, „Огледалото“ и...

     Гостенката се прозина.

     – Тодор не беше от моята компания – продължи Николина, пренебрегвайки очевидното отегчение насреща. – Появяваше се от време на време. Имаше хубави джинси – това беше важно по онова време! И стегнато тяло. Все беше усмихнат. Стори ми се, че фиксира една моя приятелка. Мразех я. Но всичко беше наред: тя също ме мразеше. Така се случи, че Тодор ме изпрати по пътя до вкъщи. Бяхме до късно в дискотеката, танцувахме, после на бар, а нямаше таксита. Почти не говорехме, не бяхме пияни. Той изведнъж спря да върви до мен и аз се върнах да го потърся; изскочи изневиделица, обърна ме към себе си и ме целуна толкова страстно, че едва.... всъщност примрях цялата. През цялото време се надявах, а ето! Стана внезапно.

     Мария избухна:

     – И какво общо има това! – не искаше да слуша повече. – Попитах само за стъргалото.

     – Стъргалото... Стържеше нещо под нас понякога. Особено когато го правехве на старата кушетка в Шишковци в къщата на баба, тя все ни канеше на гости, а следобед излизаше и ние...

     – Стига! – изкрещя Мария. – Това е гнусно!

     Кичурите на косата прикриха лицето на домакинята. Тя ги прибра бавно и тъжно възрази:

     – Не. Беше вълшебно.

     Последва неловко мълчание. Едната жена не искаше да говори, другата се опитваше да изцеди смисъла на мълчанието. Това продължи дълго. Изпиха чая. Вероятно щяха да се разделят и планът на Мария щеше да остане недовършен, ако телефонът не беше звъннал.

     Николина се стресна. Не очакваше да я търсят. Тя цял ден искаше да се обади на някого, а ето че сега... Изтича и грабна слушалката. Сигурно е от болницата. Станало е най-лошото - Тодор! Боже!

     Беше Ставрев. Звучеше като прегракнал:

     – Аз научих това-онова. Да. Информацията ми не е от първа ръка. Но реших, че трябва да ти се обадя и да се видим, ако пожелаеш...

     Остави го да говори. Макар и сух и дрезгав, гласът му я успокояваше. Мария наостри уши.

     – Ставри, бих те поканила, но в момента имам гости. Не е удобно.

     – Гости ли? Да, всъщност това е добре. Не бива да стоиш сама.

     – Не, не точно такива гости. У дома е Мария, вашата домоуправителка. Срещнахме се на пазара.

     Ставрев се ядоса. Днес му се случваше за втори път, а той рядко позволяваше на емоциите си да го контролират.

     – Какво прави тая вещица в дома ви? Идвам да я изхвърля!

     Николина сведе глава, придърпа слушалката по-плътно до ухото си и тихо каза:

     – Не. Няма нужда. Казаха ми, между другото, че е още рано да се говори за терминален изход. Или нещо такова беше...

     Тия медицински термини! Всеки използва най-сложните думи, когато се налага да изрече нещо просто, банално и неприятно. Ставрев изслуша краткия разказ на Николина. Тя знаеше много повече от това, което бе научил от санитаря. Но какво от това?

     Когато Николина се върна в кухнята, гостенката седеше притихнала и кротка на масата, скръстила ръце пред себе си – сякаш медитираше. Чашата ѝ беше празна.

     Повдигна бавно пагодите си и изстреля почти яростно:

     – Да си дойдем на думата! Исках да поговорим за Ставри Ставрев. Адвокатът. Вие сте любовници, нали?

     Николина тъкмо се канеше да седне до нея, когато отведнъж тялото ѝ изпружинира под напора на чутото:

     – Какво? Как смеете! Вън!

     Взе тиквичката от торбата до печката и я насочи към нея като бухалка:

     – Вън!

     Мария побърза да излезе, ръкомахайки. Не беше удряна с тиквичка досега. Планът ѝ претърпя пълен провал.

     (Следва)