Късмет - 8

     „Добре, че не ме халоса и с патладжана – Мария тревожно опипваше косата си на път към дома и махаше с погнуса остатъците от тиквичката. – Щях да заприличам на гръцка мусака.“

     Крачеше бързо в тъмното и изтупваше енергично носната кърпичка, с която се чистеше.

     Внимателно огледа входа. Нямаше никого. Промуши се, взе асансьора и установи със задоволството, че всъщност никой не я видя в този вид.

     Прибра се и първото нещо, което стори, беше да си налее голяма чаша уиски. Изпи чашата наполовина. Примляска.

     „Каква е тая кучка? А? Какво си въобразява? Ще ѝ видя сметката. Време ми трябва. Нищо повече. Между нея и Ставрев има по-дълбока връзка, ще разбера и това. Просто ми трябва време.“

     Видя кутията със снимки, които бе откраднала от дома на Ставрев. И на тях ще им дойде часа. Всяка снимчица ще я продава срещу услуга. Или срещу уважение. Което не струва пари, коства уважение.

     Изсипа остатъка от уиското в гърлото си, доля малкото, което беше останало в бутилката и нервно се разходи покрай ковьорчетата на своята обител. Включи лампите в антрето и се огледа. Третото огледало я правеше дебела, а второто – стара. И веждите ѝ се бяха разтекли. Хвърли чашата напосоки. Стъклата се разпиляха навсякъде.

     Не искаше да вижда повече тези огледала! Ще ги замени с нещо по-обективно.

     Но утре. Днес беше ужасен, отвратителен ден. Като преспи, силата ѝ ще се върне.

     Детелина се прибра по-рано тази вечер. Всички в службата я унижаваха, а не знаеше защо. Или така си въобразяваше? Пример за нея беше Марчето, домоуправителката – жена с власт, уверена. Винаги знаеше какво иска и как да го постигне. А тя... тя искаше бебе. Само това. Мъжът ѝ беше оставил няколко свои дрехи в коша. Разрови, помириса ги, изтупа краищата, после ги сложи в пералнята една върху друга. Натисна копчето. Да са чисти, когато се върне от Австрия. Дано да е по-скоро. Те са хубаво семейство. Макар и без деца. Заболя я без причина и стомахът, и по-долу, прекърши на две тялото си в огромната празна спалня, уви се в чаршафите и зарева: „Аз съм ялова глупачка, такава съм се родила, такава ще умра...“ И пак се затюхка: защо не се обади мъжът ми, че е пристигнал? Не мисли за мен, затова. Може би утре ще звънне... И утре е ден. Сега се настанява, има нова впечатления и хора около себе си. Да, сигурно ще се обади. Сложи възглавницата върху главата си и зарида тихичко.

     Не беше останало много от тиквичката. Прибра дръжката и я изхвърли в коша. Тази жена е ужасна. Николина мислеше за нея с някакви отдалечени краища на съзнанието си. То цялото беше заето от мисълта за Тодор. Може би той нямаше да се възстанови напълно. Но нали казаха, че това още не е терминално? Значи има шанс.

     Мобилният ѝ телефон стоеше върху плота край котлона. Да звънне на сина си? Не. Помисли. Не. Рано е. Има надежда. Тодор е силен мъж. Няма да я остави. По-добре да не вдига шумотевица излишно, да не дърпа дявола за опашката.

     Почисти плочките на пода, семките се плъзгаха покрай ръцете ѝ, взе парцала и изми почти целия аппартамент. Да е чисто, когато се върне. Тук беше влязъл лош човек. По грешка или заради слабостта ѝ. Повече нямаше да позволява това.

     Изтупа меката мебел. Прибра зеленчуците, избърса с кърпа патладжана. Беше капнала от умора. Хвърли се върху леглото, което бе най-близко до нея. Не знаеше в коя стая е, виеше ѝ се свят. Нямаше сили за нищо.

     Просто трябва да затвори очи. Да спи. И утре Тодор ще се върне, ще я дръпне от тъмното на съня, ще я гушне и ще я събуди с целувка. После ще поиска кафе. Ще попита нещо неуместно. Ще досажда. Ще човърка в косата ѝ, ще я помилва навсякъде и накрая ще иска да се храни, защото е огладнял и изтощен от проклетата болест. А тя ще е готова. И на свой ред ще го целуне. Като тогава, след бара, на разсъмване.

     Ставри Ставрев не можеше да си намери място в празния апартамент. С всяка изминала година той му се струваше по-обширен и кух, стените сякаш кънтяха, когато се разхождаше с домашните пантофи. И сега усещаше това глухо ехо – чуваше се във всяка стая, в коридора и дори в банята. Нямаше къде да се дене – това беше домът му и трябваше да се научи да живее с ехото на своя шум.

     Все пак се опита да избяга – отвори вратата на балкона, излезе да подиша чистия, мокър и свеж въздух на вечерта. Усети хлад, поприбра халата и го върза по-здраво с плюшения колан; провря ръка между предпазните метални решетки. Не валеше вече. Влажните черни листенца на акацията прокапваха от време на време в дланта му. Събра шепа вода, доближи я до устните си и отпи.

     „Не ти доразказах историята с енергото, Тодоре – заговори на калкана отсреща, той почти не се виждаше. – Такова беше желанието ти, а ни прекъснаха. Но ти я знаеш тая приказка. Просто ти беше хубаво да чуваш отново и отново как доброто побеждава, как лошите биват осъдени и принудени най-сетне да се съобразяват с правото и справедливостта. Аз ти осъдих, приятелю, да. Но не ги победих.“

     Влезе обратно. Беше му студено. Не пусна осветлението никъде в апартамента – нямаше нужда. Уличните лампи светеха достатъчно ярко.

     „Ако е живот и здраве – продължи да общува наум с Тодор и се излегна бавно на дивана, – утре ще ти разкажа колко тревоги им създадох на тия мародери, все пак. И тоя, Пенче... със сложното име, за малко да го уволнят. Да, Тодоре, поизпотих ги, уплаших ги. Това не беше малко, съзнавах го. Особено ги стреснах в Комисията за защита на конкуренцията и във върховните съдилища. Чак до петчленен състав стигнахме. Бяха се обогатили, при това – неправомерно. Върнах си после с други дела парите, дето ме принудиха да инвестирам вместо тях. И лихва им взех. Това – добре, но не успях да събудя обществено негодувание срещу безотговорността на тия господстващи нехранимайковци. Писаха за пробива ми във вестниците, интервю не ми взеха, защото аз не пожелах – неудобно ми беше, в крайна сметка не съм публична личност. И всичко свърши до тук. Такъв ми бил късметът. Печалба, но само тройка. Като от тотото. Всяка радост е до време, не си ли забелязал? Не трябва да я надценяваме.“

     Погледна в тавана. Стори му, че вижда отраженията на някакви сенки, те идваха от кипарисите отсреща. „Утре ще ти разкажа останалото. Само да знаеш от мен, Тодоре – справедливостта, и тя не е безгранична. А често пъти толкова закъснява или си отива без време – крехка и безборбена, че се оказва съвсем нетрайна: почти до отчаяние. До жестокост. Особено когато трябва да се отстоява... дълго и от много хора едновременно, а тези хора отсъстват. Заети са с друго или просто ги няма.“

     „Ти за справедливостта ли говориш, Ставри, или за друго?“

     Кой каза това?

     Затвори очи; ехото, което кънтеше из стаите, влезе в съзнанието му и запита: „Все за утре приказваш, господин адвокат. А какво е утре?“ Примигна леко. Тези сенки на тавана... бяха като образи на нещо. Спомни си за картичката от Исландия и бавно отговори: „Какво е утре ли? Един ден път до края на света.“

     После неусетно заспа.

     (Край)