Глава 20 - Няколко сватби без погребение

Ваня и Светльо се върнаха от предсватбено пътешествие и покупки. Цяло село се извървя да види бялата рокля. Това беше против традицията, но никой в случая не  се съобрази. Ваня беше  щастлива и пусна на изложбата цялата любопитна навалица. Жените цъкаха с език, дори Ани  при видя ú  онемя.

Материята приличаше на нещо средно между коприна и сатен, не беше искрящо, а как да го нарека, млечно бяло. Изчистен модел рокля, дълга и семпла, с открити рамене и букетче бели цветя като паяжина на едното  рамо,  с по едно малко цветче от същите  на ръкавичките и на полата надолу. Завидях на Светлин отново. Тогава погледнах Ани. Не, нямаше да завиждам и да ревнувам повече. Прегърнах  през раменете моята малка красавица и се загледахме двамата в сватбената дреха. После Ани се сети нещо и ме извика навън.

- Такава рокля не съм виждала,  като на принцеса от приказки. С много воали под плата, като кукла е в нея. Ходили чак от Асеновград да я взимат. И с  ръкавичките  до  над  лактите е като  за  истинска дама. А обувките са от същия плат като  роклята. Има само една малка подробност - Ваня иска с теб да  им бъдем шафери. Аз обещах, нали сте приятели с нея?

Погледнах я изненадано  - жените усещат толкова неща. Прегърнах я нежно и ú  казах, че нямам против, но има една „малка” подробност.

Тя ме погледна с очакване.

- Фани и Димо ме поканиха да бъда  подкумник на тяхната сватба, и аз обещах, нали  и те са ми близки приятели.

- А какво ще стане ако сме подкумници и шафери и на двамата? Нали ще се женят заедно? Какво правят шаферите у вас?

            Замислих се какво  да ú  отговоря. Бях ходил на няколко сватби и шаферите имаха различни задължения. Зависи в кой край на България са празненствата.

- Закичват  обикновено гостите с бели цветя, изнасят подаръците, които  дават гостите на младоженците. Танцуват с погача и някаква птица май, за последното не съм сигурен дали го прави шаферката или кума.

- Но гостите са едни и същи на двете сватби, нали?

- Да, точно така. Можем да сме шафери и на двамата. Ваня на мен е купила рокля, Фани и Димо ще облекат теб и готово.

            Като заговори за рокля и ми стана горещо. Тази, с която бе облечена днес, бе сладко предизвикателна. На вид съвсем обикновена, лятна, с тънки презрамки. Но точно под гърдите минаваше тъничка лента, която завършваше с панделка. Изпитах огромно желание да я развържа и да целувам това, което беше под нея. За да се отърся от подобни неподходящи мисли, реших малко да променя темата.

- А каква е твоята рокля - попитах и намигнах закачливо на моята нежна принцеса.

- Тайна, тайна - намигна  в отговор тя. - Нали трябва и аз да те изненадам.

Следобед разпъвахме масите в двора на Фани и Димо. Те се  съгласиха, че няма смисъл да правим двойни неща. Имаха едни и същи гости, тоест, цялото село, и празникът на практика беше общ. Избрахме моите дрехи бързо  от магазините в близкия град и сега оставаха малки подробности, които   направо ни вземаха здравето. Трябваше да съберем всички хора на сянка, задължително на гостите трябваше да бъде удобно, а да  остане място и за танцуване. Подредихме  масите  на буквата П, сложихме пейки вместо столове. Изглежда, че с това бяхме приключили успешно.

Фани бе леко притеснена. Попитах я какво става, а тя, мачкайки някаква кърпа в ръката, ми обясни тихо.

- Знам, че сега всички събират хората в ресторанти, но искам да е както е било по традиция някога – каза го, сякаш се оправдаваше. - Някои вече ме подкачат, че го правя заради по-малкото пари.

- Не им обръщай внимание - опитах се да я успокоя аз.

- Въобще не е истина - обидено  се оплака тя.

- Знам, Фани, не се притеснявай за глупости. Всичко ще бъде наред. Нали сме поръчали тортата - ще бъде повече от прекрасна. Леля Летка обеща да надмине себе си.  За обяда чичо Гоце е поел грижата. Имаме хора да помагат в сервирането. Аз и дядо сме тук. За какво се притесняваш?

            Тя нищо не каза. Само ме прегърна.

- Благодаря, Горан. Имах нужда да чуя това.

Украсявахме масите и пейките с Ани. Връзвахме шарени панделки  и се закачахме един с друг. В един момент тя върза розова панделка на врата си – заприлича  на персийска котка и аз я прегърнах жадно.

- Ей, всички ни гледат – скара ми се галено тя.

- Да не стане тройна сватбата – обади се  зад дървото поп Атанас.

Запретнал ръкави до лакти, той дереше закланото агне, другото висеше на кука вече. Мъжете около него помагаха, жените тичаха насам-натам със съдове. Чичо Гоце стоеше като генерал, отпиваше  студена бира и чакаше да дойде негов ред да блесне пред всички като майстор на кулинарията.

Дядо, като същински Наполеон, раздаваше точните заповеди на другия фронт. Беше организирал всичко, до най-малките точни детайли. Купиха чаши от по за левче, както и пъстри красиви чинии. После всичко щеше да се изхвърли, така правеха тук. Колкото по-весели, по-шарени бяха нещата, толкова повече всички се радваха, сякаш градините трябваше  цели да влязат в празника с топлите слънчеви цветове.

Късно следобед, в ранната привечер дори може би, всичко беше готово. Всеки си знаеше задълженията, бе получил инструкциите и седяхме на двора смълчани на чаша студена бира.

- Малко май взех да  се притеснявам – каза по едно време Фани.

- Малко ли? - засмя се Ваня. – Умирам от притеснение, ако  питаш мен. Сякаш таралеж с хиляда иглички имам в стомаха.

- Момичета, всичко ще бъде наред – успокоявах ги аз. – Вижте ни нас с Ани.

- Ще ви питам, когато и вие се жените - каза усмихната Ваня. - Сега ви е широко около врата.

- Дай, боже, да стане  един ден – каза Фани и се прекръсти.

Ани държеше ръката ми и ме погледна въпросително при нейните думи. Вече беше научила  малко български, но последното явно не го разбра. Успокояващо стиснах ръката ú .

-   Всичко е наред, мила, пожелават ни и на нас да се случи това хубаво щастие.

Тя се усмихна слънчево и стисна ръката ми  в отговор. Сигурен съм какво си каза: ”Дай, боже, наистина да се случи това.”

Нощта беше топла и не можех да спя. Излязох на двора и заварих Фани да седи на стълбите пред къщата. Беше  свила коленете си като малко дете.

- Нервно ти е? Притеснява ли те нещо?

- Не, всичко е наред, сине. Няма връщане вече назад. Каквото е станало, станало.

            Гледаше в тъмнината приготвените маси с пъстрите панделки, осветени красиво от луната. Дали не ú  се искаше вече да не беше приемала. Докоснах косата ú  и тя се обърна към мен.

-          Винаги можеш да се откажеш. Димо ще  разбере.

            Тя поклати категорично глава.

-  И да чакам трохички нежност, веднъж в годината или два? Искам да  заспивам на ръката на обичащ мъж и да се събуждам пак там. Дядо ти  няма да преболея никога. Но и няма да се предам на болката. Стига толкова болка.  Време е да започна да се усмихвам.

Исках да вметна нещо за Димо и баба, но благоразумно замълчах. Ако някой щеше да провали сватбата, това нямаше да съм аз.

Постояхме още около час, побъбрихме за това–онова и се прибрахме да спим. Но аз не можах. Въртях се в леглото неспокойно. Беше ми топло. Говорих с Ани по телефона. Накрая отворих една книга и осъмнах с нея в ръка.

Утрото бе кристално прозрачно. Фани бе красива в своята кремава рокля, стилна и изискана. В косата си имаше цвете в същия цвят и малки ръкавички от  тюл на ръцете. Приличаше на истинска лейди. Време беше да дойдат и да я вземат. Подпряхме вратата с шкафа, както е обичай тук. Музиката скоро се чу отсреща. Вече бяха превзели къщата на Ваня и идваха насам. Чуваха се веселите гласове на сватбарите.

Фани потрепера лекичко и ми стисна ръката.  Усмихнах  се и ù отговорих с успокояващо стискане.

- Отваряйте вратата веднага - провикна се дядо отвън.

- Не може, на Фани ú  е голяма обувката, не може да дойде да ви отвори - отговорих сериозно отвътре аз.

- Димо ще даде нещо да ú  стане точно по мярка - продължи да преговаря дядо.

Открехнах леко вратата и взех банкнотата в евро. Не можехме да отворим от първия път, затова се провикнах отново.

- Хлопа ú  на малкия пръст.

Дядо отново подаде друга банкнота.

На третия път отворихме вратата и дядо Димо бе пуснат при  своята булка. Как изглеждаше само той! Хубав стилен костюм в тъмносиньо, светла риза в подходящия свят. Бяха красива двойка. Ани носеше букета с цветя - малко облаче от кремави рози, украсен с елегантна дантела. Само сръчните пръсти на Ваня биха  направили тази феерия. Болката пак за момент ме преряза. Погледнах към Ани, беше като приказна фея. В бледорозова рокля с тънки презрамки, завършваща с мънички къдри, с розова диадема с панделка в  шоколадовата  дълга коса – напомняше кукла Барби. Но беше жива и  сладка. Сърцето ми се изпълни с любов. Исках да бъда до тази нежност, да я закрилям и да бъда нейният рицар. Ваня имаше вече своето щастие, трябваше да го намеря и аз.

Тръгнахме по стълбите към площада и видях баща ми да идва  отгоре с някого. Беше Малина. Момичето беше мило, тоест, тя  беше млада жена. Завършваше тази година. С баща ми се държаха за ръка. Подозирах, че се харесват взаимно отдавна  и това сега ме зарадва. Всеки има право на щастие  и на парченце  гореща любов.

Вървяхме бавно по улицата, която сякаш танцуваше цялата. Младоженците се движеха  най-отпред, а около тях танцуваха и вървяха всички останали. Не съм виждал на друго място такова нещо. Вървяща танцуваща сватба.  Понеже нямаше място в малката стая на кметството, кметът, чичо Иван,  бе изнесъл маса навън. Така всички можеха  да гледат спокойно подписването и нямаше  да има недоволни. Освен  всичко друго все още  бе август и бе неистово топло.

Чичо Иван беше слаб,  кротък и умен човек. Беше кмет  на селцето откакто го помня. При комунистите го избрали за  първа глава, защото беше  човечен и мил. На никого нищо не навредил, въпреки трудните години, не откраднал левче пари и хората го обичаха много. Не се беше карал с никого, бе мъдър и го викаха  при нужда, когато някой трябваше да се укроти. Беше безкрайно мил и сърдечен. Когато дошла Демокрацията, искали да го махнат „отгоре”. Цялото село скочило да го защити. И не го дали да си отиде. Всички пак него избрали, напук и на сини, и жълти. Защото беше златна душа.

Чичо Иван беше  прочут и с хубавото си бяло вино с таен букет билки. Той, въпреки че бе кмет, работеше на полето без спирка. Беше слаб, загорял,  жилест. Селски човек.

Намести очилата  от притеснение – беше с изкуствено око от войната и носеше тъмни стъкла. Започна церемонията топло, човешки. Между задължителните думи вмъкваше свои и всичко звучеше  сърдечно и  естествено. Накрая  към последната фраза:

- Можете да целунете булките – добави. – И буренце бяло вино  черпя сватбарите.

Хората заръкопляскаха весело и одобрително. Техният чичо Иван пак бе постъпил човечно. Добротата нямаше партиен билет и цвят. Тя беше просто вродена на всеки, който имаше  благородно сърце.

 По пътя към църквата гостите приповдигнато обсъждаха освен тоалетите на двете красиви булки и какво  вино Иван е извадил за сватбата, с колко ли билки е то и дали  е тазгодишно или отлежало.  Всяка година чичо Иван запечатваше с восък малки буренца с вино и ги отваряше само при специален повод. Жестът му беше прекрасен. Така празникът придобиваше още по-хубав вид. Отговорите на  въпросите, които вълнуваха хората, жадни за вино, щяха съвсем скоро да се  разберат.

В черквата беше тържествено, тихо, спокойно. Поп Атанас извършваше ритуала с артистичен замах. Яни бе донесъл камера и като истински режисьор заснемаше интересните кадри, придвижвайки се в различните части на църквата, опитвайки се да хване различни лица и интересни моменти. Яни беше поканен като мой приятел и фотограф. Момчето имаше  усет за багри и  движения,  за интересните мигове, които успяваше да улови. Бях виждал негови рисунки и фотографии, филмчето от моя рожден  ден с мъжкото македонско хоро беше феноменално.  Трябваше да го агитирам да дойде да учи в София, тук нашето място и време беше през лятото. Голямата лудница София, голямата лудница  по света, бе нашето място през другото време, а тук, в нашия спасителен остров можехме да пристигаме, за да подготвим за нов полет уморената македонска душа.

Гледах Ани по време на церемонията - красива, изящна, истинска малка принцеса и исках завинаги да останем така, млади и  влюбени. Поглеждах крадешком  баща ми, който бе близо до мен. Всички излъчваха щастие и аз започнах да се притеснявам  малко. Много хубаво не е на хубаво, казват хората тук. Надявах се понякога дори поговорките да грешат.

С въздишка на облекчение излязоха всички от църквата. Жените хвърляха розови листа, пшеница и бонбони над главите на двойките младоженци, и едни пухчета с бонбон и паричка в тях. Вярваха, че който ги улови, го чака голямото щастие – жените хукнаха  да ги ловят със смях, беше неповторима гледка.

Дойде ред на двата букета. Всички неженени от целия район се бяха събрали, това  беше събитие – двойна сватба не се случваше всеки ден. Първия букет хвърли Фани  и го хвана... Малина. Втория  улови Ани и всички  го удариха на смях.

-  Голяма любов  въртят в това семейство, ей!  С Господа  са вечеряли снощи.

Никой не попита за мама. Беше ясно от само себе си. Измерваха с одобрителен поглед Малина и потупваха баща ми по рамото. Потупваха после и мене, после и дядо за похлупак. Настроението ескалираше бавно, но сигурно.

Насядахме на хлад под лозите. Започнаха да поднасят обяда. Гоцето наистина беше надминал себе си. Шопската салата беше великолепна.

- Хайде, от мен да мине, спестил съм ви царевицата и майонезата - шегуваше се той, докато помагаше при сервирането.     

Светлите му очи светеха палаво, от време на време отпиваше от бутилката с бира. После започна раздаването  на подаръците. Бях помолил някои приятели на Яни да ни помагат - едната стая я бяхме отделили за подаръците на Фани, а другата – за тези на Ваня.

Първата изненада дойде от Светлин, който закачи прекрасна огърлица от перли на вратлето на Ваня, но после се обърна и каза:

-   Тук има още една прекрасна дама, която заслужава подобно бижу.

Извади още едно колие и го сложи на врата на Фани, с целувка и с огромно „Благодаря”. Изглежда, че днес  имаха намерение да нахранят със зрелища селото за години наред.  След него Димо поднесе своите подаръци – отново за Фани и Ваня - този път по един златен пръстен. Без дори да се наговарят, двамата младоженци бяха намерили точното решение и бяха направили това, което бе нужно. Гордеех се, че постъпваха точно така. Много от хората даваха пари, по еднаква сума за двете   семейства, което им правеше чест. С Ани закичвахме цветя по ревери на ризи и деколтета. Когато най-после приключихме,  бяха стигнали почти до  прочутата дроб-сърма  и беше време за торта и танци.

- Гоцето минава в нелегалност - заяви готвачът с вдигнат перчем. - Почвам да ям и да пия и никой да не ме търси по готварски дела.

            Гостите одобрително изръкопляскаха. Чичо Иван сложи малкото буре на страничката маса. Избърса  челото си и каза усмихнато:

- Бялото вино е  петгодишно, то  върви и за вкусната манджа на Гоцето, а  ще е екстра и за тортата, дето  чака да я опитате по-накрая и е направена от Летка със сърце и душа.

            Бурни ръкопляскания заглушиха неговите последни думи.

            Започнаха танците и някак от само себе си, в центъра на събитията се вписа Малина. Не предполагахме, че е толкова артистична, с такава чаровна усмивка и толкова весела по душа. Оказа се перфектна водеща на тържеството. Макар да подканваше кумовете – дядо и баба, да  пийват, защото днес им е ред, тя не близна дори капка, с което спечели сърцето на дядо завинаги. Живият оркестър свиреше хубава музика и всички танцувахме  хора и модерни танци. А когато изнесоха тортата, цялото множество занемя. Леля Летка наистина беше надминала себе си. Беше огромна,  като две преплетени сърца, украсени с цветя от разноцветна сметана, шоколад,  ядки. Освен красива, се оказа невероятно вкусна. Беше на няколко пласта, всеки различен по цвят и  вкус. Шоколадов, сметанов и карамелен вкус се преплитаха и те караха да поглеждаш нетърпеливо за още едно парче. Такава торта в селото никой до този момент не бе правил.

- Да ви е сладък живота от тук нататък - пожела им с усмивка тя и подаде ножовете на младоженците да отрежат заедно първите парчета за гостите.

            Седяхме с Ани, похапвахме от разкошната торта, отпивахме по глътка прекрасно вино и сякаш като на лента запечатвахме мили лица от празника. Танцуваха весело македонско хоро. Попът, Гоцето, чичо Иван, Фани и широко усмихнатата Ваня, Светлин, който бе разкопчал  ризата си и навил ръкавите, всички те заслужаваха да останат в албума на сърцето  през  времето.

Сега,  година след всичко това, си спомням онова лято с усмивка и благодарност. Седим  и чакаме   с  Ани самолета за САЩ, издържали успешно матури  и  езикови изпити. До нас -  Малина и татко, с вплетени ръце и сърца. Всичко се преобърна към добро тогава. Успяхме да издърпаме от ръцете на скъперницата Съдба   щастие и топлина. Късметът се върна при нас. Баба и дядо все още са живи и здрави. Обичат се и продължават да ни изпращат вкусна здравословна храна. Фани и Димо се обаждат редовно и ще се видим с тях на Коледа. Яни все пак записа режисура накрая. Често се виждаме с него в софийската лудница. Ваня има божествен син. Снимката, която  нося в джоба до сърцето, показва  безкрайно щастлива майка и  задоволена жена. Бебето   гледа  света с огромни сини  очи, и когато  аз се загледам в тях, все още усещам мъничко  ревност и светла тъга.  Но вярвам,  че капризната ръка на Съдбата  ще бъде щедра и благосклонна към малкия  ми син Горан.

                                                    Край