Отново вали, не е спирало да вали вече трети ден. Ето ме и мен, по средата на улицата, без чадър, мокър до кости, тъкмо загубил работата си. Работа, която работех вече от тринадесет години. Ето ме, вървя по мократа улица и оставям капките да се стичат по вече ненужния ми костюм. Какво се случи ли?  Позволете ми да ви разкажа…….. .

                                                                                                ***

Всичко започна преди седмица, събудих се в пет сутринта и се оправих за работа, както всяка сутрин си  приготвих  кафето и се насочих към колата. Качих се в нея и потеглих, пуснах радиото, макар че не го слушах, но това се беше превърнало в нещо като традиция, просто трябваше да го включа, винаги на един и същи канал, винаги с едни и същи песни. Бях свикнал да ги слушам, даже ги бях запомнил, от време на време си тананиках мелодиите им в някое от сутрешните  задръствания. Тази сутрин протече нормално, нищо необичайно не се случи, отидох на работа, застанах зад сивото бюро, въведох паролата на компютъра и си заредих пасианса. Работният ден все още не беше започнал,винаги пристигах половин час по-рано, не обичах да закъснявам. Сядах зад бюрото и играех пасианс докато пристигаха колегите ми.  Работех в една известно издателство, аз бях помощник на главния редактор. Отговарях за ръкописите,които пристигаха в издателството.

         -  Иванов, готов ли си с  ръкописите от вчера?

         -  Да, ето ги. Мисля,че трябва да обърнете внимание на тези в червената папка.

         -  Тук  си, за да преглеждаш ръкописи, а не да изказваш мнение и да мислиш.

         -  Да, шефе!  –  това беше главният редактор господин знам всичко. Шегувам се естествено. Това беше господин Тодоров, главният редактор на издателството,той се грижеше за това, кои книги да бъдат издадени и кои не. Той ми беше пряк шеф, преди бяхме приятели, поне докато не го повишиха, оттогава се промени и се наду, придоби самочувствие до небесата. Подготвих и днешните ръкописи и се отправих към кабинета му, застанах пред вратата и потропах.

         -  Влез!

         -  Добър ден господин Тодоров, приключих с днешните ръкописи! Може ли да попитам, дали ще може да ме пуснете по-рано?

         -  Защо трябва да го правя?

         -  Помислих си, че може да ме пуснете след като нямам повече работа за днес.

         -  Някой да ти е казвал, че трябва да мислиш?

         -  Не, простете!

         -  Тръгваш си сега с предупреждение! Следващият път ще си изгонен от издателството.

         -  Добре,благодаря!  –  казах му и си тръгнах, не мога да повярвам, че ще ме изгони само защото си върша работата както трябва и то навреме. Качих се в колата си и потеглих към дома, по пътя реших да отида да си напазарувам, както обикновено си взех малко домати, малко сирене  и половин килограм  картофи, отидох на касата и си ги платих.

         -  Добър вечер! Сметката ви е двадесет и два лева и петдесет стотинки, само това ли ще е?

         -  Да, благодаря!

         -  А, Митко, това ти ли си?

         -  Ани, от кога не сме се виждали?

         -  От завършването преди  двадесет и три или  четири години.

         -  Много си се променила, не те познах, отслабнала си и си се подстригала.

         -  Да, свалих много килограми след завършването, а ти изобщо не си се променил. Искаш ли да се видим някой път и да си поговорим повече?

         -  Да с удоволствие,ето ти моя визитка, ще се чуем!

         -  Довиждане!

         -  Довиждане!  –  отвърнах и си взех покупките, върнах се в колата и потеглих отново към дома. Не бях очаквал, че ще срещна Ани, поне не и тук, или сега. Тя беше отличничката на класа, а аз се опитвах да я настигна. Учих всяка възможна минута, благодарение на това се сприятелихме в гимназията, после след завършването продължих в университет, но тя нямаше този късмет, родителите ѝ точно тогава се разведоха и тя започна работа,за да се издържа, явно почти нищо не се е променило  оттогава.  Пристигнах пред  блока в който живеех, качих се до втория етаж и отключих вратата. Оставих продуктите на масата в кухнята и отидох да си легна. На следващата сутрин всичко се повтори, направих си кафе и се отправих към колата си, качих се и пробвах да я запаля, но не се получи работата, затова реших да взема градския транспорт,тъкмо така щях да допринеса за опазването на въздуха. Застанах на спирката и зачаках тролея да дойде. След около двадесет минути чакане най-накрая пристигна и се качих, малко ми остана да закъснея за работа, не бях закъснявал никога за работата и нямах намерение. Напрегнах всички  мускули на тялото си и побързах, за да стигна навреме. Господин Тодоров ме чакаше на бюрото, беше ядосан, веждите му почти се сключваха, очите му бяха мрачни, не следваше нищо добро, когато е ядосан. Бавно се запътих към моето място, подготвяйки поне три сценария в главата си, за всеки случай.

         -  Къде беше? Защо закъсняваш? Готови ли са  ръкописите?

         -  Колата ми се повреди шефе…

         -  Не ми обяснявай, ръкописите готови ли са?

         -  Нали вчера ви ги предадох.

         -  Да,вярно! Добре,ето ти тези, започвай ги.

         -  Дадено!  –  седнах зад бюрото и се захванах за работа, ръкописи много, време малко. Почти нямах почивка днес, единствената ми почивка беше, когато ходих да предам папките с ръкописи. Тогава чух господин Тодоров да приказва с някого по телефона относно моята позиция.Дали не възнамеряваше да ме уволни, не, няма как, аз съм най-верният и изпълнителен служител тук. Сигурно ми се е причуло.

         -  Свободен си! – извика ми шефа, нарушавайки спокойствието и унеса ми.

         -  Какво?

         -  Ако си готов, можеш да си тръгнеш.

         -  Добре,благодаря! – отговорих набързо и си взех нещата. Както обикновено се насочих към паркинга за колата си, но се сетих,че тя се повреди и трябва да се върна пеша. Застанах отново на спирката и започнах да чакам тролея. Телефона изведнъж започна да звъни, в първия миг се стреснах, но после го взех и погледнах екрана, звънеше ми непознат номер. Започнах да се чудя дали да вдигна,все пак беше десет вечерта, принципно приключвам работа в осем,но днес трябваше да остана до по-късно. Все пак реших да вдигна,може да е важно, за да ми звънят толкова късно вечерта.

          -  Ало?

          -  Ало, Митко, извинявай за късния час, дано не съм те събудила. Аз съм Ани!

          -  Ани, няма проблем,тъкмо приключвам работа.

          -  Много до късно работиш.

          -  Да,не,тоест днес просто трябваше да остана до по-късно.

          -  Разбирам,добре, реших просто да ти звънна, за да имаш номера ми.

          -  Добре,благодаря! Ще се чуем.

          -  Да,чао!

          -  Чао!  –  затворих телефона тъкмо навреме,тъй като тролея ми дойде, качих се и седнах на  една от седалките. Кондуктора мина, а аз си платих билета, загледах се през прозореца. Толкова беше спокойно вечерно време, не беше претъпкано, улиците бяха почти празни и човек можеше да остане насаме с мислите си. Не можах да прекарам много време с тези свои мисли, защото моята спирка наближи и трябваше да сляза. Пожелах лека вечер на шофьора и си тръгнах. Трябваше да ходя пеша още малко време, за да стигна блока в който живея, качих се на втория етаж и отключих вратата, влезнах набързо да се изкъпя и легнах да спя. Дойде четвъртък, денят в който бавно всичко започна да се преобръща.

         -  Добро утро!

         -  Иванов, това е госпожица Николова. Искам от теб да ѝ покажеш всяка малка тънкост в твоята работа. Разбра ли?

         -  Да, шефе!

         -  Хубаво, оставям ви! А да, утре има банкет искам да присъстваш, адреса е на бюрото ти.

         -  Добре.  –  дали не искаше да ме повиши. До сега не ме е канил на банкетите на фирмата. Бях поканен веднъж, точно тогава го повишиха в главен редактор, а мен в негов  асистент.

         -  Здравей, аз съм Маргарита Николова! Накратко можеш да ми викаш Маги!

         -  Здравей, аз съм Димитър Иванов! Накратко Митко. – запознахме се, започнах да я уча на всички тънкости, които бях научил за тези тринадесет години. Стана време да си вървим, а аз да се подготвям за банкета. Прибрах се, първо се преоблякох, защото бях станал вир  вода, тъй като си бях забравил чадъра, а беше започнало да вали, после си  сготвих  вечеря, не бях вечерял от три дни, седнах на масата,включих си телевизора и започнах да се храня. Когато приключих с яденето, си отнесох чинията и я измих. Изгасих телевизора и си легнах. Алармата ме събуди както обикновено в пет сутринта, станах приготвих се, но този път си сложих костюма за официални поводи, взех си чадъра, тъй като не беше спирало да вали вече от два дни.На вратата на апартамента ми имаше залепена бележка, на която пишеше „ Имате две седмици, да се изнесете.“ , бях шокиран, как щях да се изнеса в рамките на две седмици? Реших да мисля затова след банкета и най-вече след работа. И без това там ми е напрегнато, няма смисъл да се ядосвам предварително.  Денят в работата мина в обучаване на госпожица Николова и в изпълняване на задачите на шефа. Вечерта всички колеги се отправихме към ресторанта, който ни бяха казали предния ден. Храна, вино, шум и много  хора. Не обичах подобни неща. Не обичах шума, но трябваше да съм там,все пак лично бях поканен.

          -   Дами и господа, искам нещо да ви съобщя!  –  провикна се господин Тодоров. Всички спряха да говорят и започнаха да го слушат.

          -   Това е госпожица Николова, до днес новата стажантка във фирмата, от утре моя годеница и най-важното новата асистентка на главния редактор, тоест на мен.  –  задавих се с глътка от виното, което тъкмо бях отпил, след неговото изявление.

          -  Какво? Как така? Ами аз?

          -  Ти, драги ми мой стар приятелю, си уволнен.

          -  Как така съм уволнен? НЕ МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ!

          -  И защо?

          -  Аз работя там от тринадесет години, знам всяка малка тънкост в работата.

          -  Нали обучи Маргарита, следователно не ми трябваш повече. – побеснях след тези негови думи, тръгнах си, нямаше смисъл да оставам там.

                                                                                         ***

Ето ме и мен сега, вече знаете какво се случи. За един ден загубих и работата си и дома си. Нямах пари за нова квартира, нямах пари дори да поправя колата. Застанах под една спирка, извадих телефона си и погледнах часа, беше вече единайсет. От два часа вървя в дъжда, реших да се обадя на единственият човек,който беше в контактите ми, именно това беше Ани. Нямах приятели, родителите ми бяха починали преди пет години, единствено имах номера на шефа и този на личния ми лекар, както и на близката пицария. Набрах номера ѝ.

          -  Ало?

          -  Ало, Ани, извинявай за късния час!

          -  Няма проблем! Какво се е случило, звучиш напрегнато?

          -  Нищо просто загубих работата и дома си в едни ден.

          -  Къде си? Спокойно, всичко ще се нареди! Можеш да останеш при мен за сега.

          -  Благодаря, но не мога!

          -  Напротив можеш! Къде си?

          -  Близо до магазина в който работиш.

          -  Добре, стой там.

          -  Стоя! Благодаря ти, за помощта.

          -  Можеш винаги да разчиташ на мен! – при тези думи всичко изведнъж се промени. Дъжда спря, все още беше вечер, но беше по спокойна,искрица на нова надежда проблесна за мен. Малко преди да затворя телефона Ани само каза:

         -  Не мърдай! Идвам!