1част

   Мария лежеше под студените сатенени завивки.В погледа й имаше толкова много болка и в съзнанието й долитаха нежните звуци на тъжна меланхолична мелодия,която й напомняше за него.

   Можеше ли да го забрави?

   Но нима дъждовната капка колкото и бавно да пада тя,може да забрави небето,от което е откъсната?то тогава тя не би трябвало да изчезне.

   Можеше ли тя да стане друга?Не!Защото в противен случай трябваше да престане да бъде тя.

    Можеше ли да си го спомни?Може ли споменът да го извика наяве сега,когато е изчезнал,тя,която не е нищо повече от един спомен за него?

    Може би това,че се нуждаеше,че душата й линееше,когато той не е при нея е причината да не я обича вече?

    Ако можеше да склони сърцето си отново към нея,Мария нямаше да настоява Илиян да й принадлежи.Просто трябваше да я погледне,за да й говори за себе си,сякаш е някой непознат и тя щеше да  забрави,че това е той.

     -Нима съм едно нищо?Да плача съм в състояние единствено чрез него.Не мога да те забравя.Та нали забравих себе си,за да назовавам теб!Ако те забравя бих си спомнила за мен!

     Мария не знаеше какво ще стане,тя го беше вече загубила,но въпреки всичко във всяка непрогледна нощ го чувстваше толкова близо до себе си,сякаш всички сънища бяха действителност .Тази нощ отново го очакваше,клепачите й все още не искаха да се затворят и сънят и не идваше.

   Ако можеше да разбере колко е тъжна и самотна и колко много обичаше тази самота.Не вярваше в нищо,не знаеше как да живее.Как можеше да престане да вижда,да престане да чувства,за да й бъде хубаво?Животът е наистина безмислие...Добре,че още можеше да плаче.Още помнеше думите му,които ехтяха в съзнанието й:

   /-Ти си моя!Ти си част от мен!И аз съм твой!Аз съм част от теб!/

   Беше сама,протягаше ръце в нощната мрачина,търсеше без да осъзнава,че него го няма.

   Една единствена целувка и край,всичко свърши!Едва ли някой би разбрал,какво е днешната ми мъка.Жестока тръпка!

   Любовта е покривало на безчувствието,измама,тя е само призрак,който затъмнява очите.Не!Аз ще го мразя,защото само чрез омразата си към него душата ми може да намери покой.Ще казвам бъди проклет,и за всяка негова клетва в любов ще се закълна,че го мразя!Само така мога да се отскубна от него и да докажа на себе си,че не се нуждая от него.Винаги,когато си спомням,мислите ми се докосват до онова кътче в душата ми,имам чувството,че върша нов грях,изпитвам страх като този,който изпитвах тогава,когато го чаках.Но нима този страх не беше част от всичко това?Аз съм негова,блажено потънала в него...

                                                       ХХХ

       Дъждът биеше по прозорците.Симона стоеше изправена и наблюдаваше от своя апартамент.На улицата спря автомобил, от него слезе мъж и въпреки,че едва долавяше силуета,който се насочваше към входа,тя имаше силното усещане,че това е той.Но какво ли правеше тук през тази дъждовна нощ?Симона искаше да бъде негова.Имаше дни,безкрайни дни,когато копнееше да го срещне,тогава би му дала всичко само за един единствен поглед,за една усмивка и за едно единствено:Благодаря.

      -Кой е ?-някой почука на вратата.

      -Аз съм Тони.

      -Господи!Какво правиш тук,по това време?-видя го да стои изправен в черния си измокрен костюм.

      -Имах нужда от теб,исках да те видя!

      -Ти си пил,защо,Тони?

      -Мария!Всичко бих дал за нея,но тя ще ме напусне.Чувствам как непрекъснато ме отбягва,собствената ми съпруга желае единствено раздяла.

      -Защо винаги трябва да говорим за нея?-Той я притегли към себе си,започна жадно да я разсъблича,когато постави дрехите й върху стола,заставайки близо до леглото,каза:

     -Каквото и да стане между нас,то ще бъде,разбира се,прекрасно.Каквото и да се случи,то ще се случи само,защото и двамата го желаем!

    Бавно я положи на леглото,гледаше я нежно и движеше ръката си леко по тялото й.На какво ли би могла да се надява,ако го загуби?И какво друго би могло да го задържи в земното странстване,където само той и е утеха,пък и тази единствена утеха бе в мисълта й,че живее.

      -Имам нещо за теб?-взе касетата от нощното шкафче,отиде до касетофона,постави я в него,след което и и двамата заслушаха нежните звуци на тъжна мелодия,прекъсната от женски глас.

  -Симона не знам какво бих правила без теб!Аз не го обичам,за мен съществува един  единствен човек и това е Илиян.Не знам дали трябва да кажа на Тони за детето,което всъщност не е от него.Но той ще ме намрази,а аз не искам това.Просто искам да си отида.Всичко е толкова ясно,че просто няма какво да се говори,в мен нахлуват хиляди мисли несвързани,безполезни,макар и само на мен необходими,съвсем различни в същото време еднакви,защото всички те са устремени към Илиян.Никакви думи не са в състояние да изразят онова,което чувствам.Всичко е подредено в една единствена дума/Обичам го!/Не бих предполагала,че някога ще обичам.Къде обаче бих могла да намеря друго лице,на което всяка черта,дори всяка бръчка ще извика най-красивите и прекрасни спомени в моя живот.Аз не съм на себе си,не мога нищо да направя,нищо да мисля.Всички мой мисли,желания,стремежи са съсредоточени в една мисъл,в един въпрос-Кога ще го срещна отново?За да му кажа за нашият син,но за сега още не зная,кога ще го видя.Някакъв вътрешен глас ми подсказва,че ще бъде скоро.

 Касетата свърши.Тони продължаваше да лежи.Вече знаеше истината за тяхното дете,която всъщност беше само за нея.

    -Несправедливо е,че тя обича друг,а не теб!-Симона правеше всичко по силите си,за да го разсее.

    -Аз те видях,колко нежен и чувствителен можеш да бъдеш.Видях те и усетих,че цялото това пътуване в пустинята е Раят.И аз ще постигна този Рай,защото те обичам.Без теб, живота ми би бил като самотен път в пустинята.Всичко наоколо е само светлина и щастие.

                                                                  ХХХ

          Слънчевите лъчи проникваха в стаята.Мария отиде към своето дете,погледна нежното му лице,след което каза:

    -Днес съм ти приготвила изненада,трябва да тръгваме!-отвърна тя и отвори гардероба,за да извади бялата си блуза,не беше изминало и час от както бяха излезли пред блока,когато детето забави крачките си и погледна назад.

   -Мамо,виж татко!Идва към нас.-Мария го придърпа към таксито отсреща,настаниха се в него,той ги доближи,а тя от своя страна се опитваше да затвори прозореца,беше късно.

    -Къде си мислиш,че отиваш?

    -Престани,какво ти става?За Бога,остави ни,ти си пиян,ще говорим после!-отвърна тя,поглеждайки към шофьора.-Тръгвай,какво още чакаш!Към парка!

   Мария не можеше да избие Илиян от главата си,тя обвиняваше само съдбата си,струваше й се,че след като ги раздели,тя им донесе нещастието,от което можеше да се страхува.

   -Мамо!Виж люлка ето там,хайде да вървим?-Мария погледна наляво,видя как тя прискърцваше от полюшващия се вятър,който блъскаше някакъв клон,по горната част на въжетата.

   Камен започна да се люлее,Мария остана на пейката,почуства че отново е сама,никого не чакаше,а и никой не искаше да види.Беше сама,а и не можеше да се почувства човек,защото в момента го усещаше с особена силна яснота.

  До нея се доближи мъж облечен в черен костюм,под който се виждаше тъмно синя риза,която не подхождаше на сакото му.Той разхлаби своята вратовръзка,защото го притягаше,може би не беше свикнал да ходи по този начин...На лицето имаше белег,а по краищата на обувките кал.

   -Защо сте сама?-попита той.

   -Нима,ако бях с някой,нямаше да се чувствам по-малко самотна?-тя отмести главата си малко встрани,за да може да наглежда Камен,но тогава видя,че него го няма.

  -Помогнете ми,трябва да го намеря!-крещеше и напразно го търсеше.Затича се към улицата,видя такси:

  -Господине ,да сте виждали детето ми?

  -Да,мисля че да!Беше с някакъв господин,мъжът желаеше да вземе таксито,искаше да го откарам към летището,аз отказах.Каза,че е негов баща,не пожелах да го откарам,защото виждах как детето плаче.

   Самолетите отлитаха,други пристигаха,но от Костадин нямаше и следа.Мария не можеше да повярва,нима Илиян е способен на това?Изглежда е знаел за съществуването на сина си,но защо постъпваше по този начин?