1.12.2007 г., 20:35 ч.

Ламаринено прерязване (на Яворов) 

  Проза » Разкази
1731 0 16
6 мин за четене
 

Градините разцъфтяваха в нежни розови цветове. Памучни облачета се простираха около двата бряга на реката. Весело в дворовете на къщите  на тогавашния  град жужаха пчели.

Беше началото на  XX век, когато  в България нахлуваха новите тенденции в модата, в обзавеждането на домовете, в порядките на обществото.

По площадите като в букетчета се събираха чадърчетата на дамите, усмихващи се свенливо на мустакатите си кавалери... Да! Идилия! Идилията на миналото! От каретите махаха с кърпички нежни същества, от тротоарите край сградите им отговаряха с леко кимване познати мъже и жени... Навън кипеше пролет! Животът весело си играеше с воалетките на дамите и с шапките на господата... Да! Аз исках да съм навън в онзи момент! Но за съжаление  не можех да мръдна от  там, където се намирах сега!

В сивата, обезличена от истинските престъпления на човечеството стая, се водеше моето дело. Бях наричан убиец! Аз в живота си не бях посягал на живо същество... Гледах мрачните, навъсени силуети и не можех да проумея как  нито един от тях не се озаряваше от априлските пориви на живота... Аз ги долавях с душата си, въпреки че имах физически недъг, който по-късно ще ви изясня... В една такава пролет я срещнах... Не бях богат. Наложи се да се издържам с редакторска работа в едно местно списание... Пишех от време на време  и поезия, която помествахме  в списанието... но до там с поетическите ми опити... Казваха, че съм добър, че творбите ми носят нов модерен заряд, че надхвърлят трансцедентни простори... но аз отдадох живота си не да пиша, а да обичам... да обичам красотата в живота... Носех душа, която лесно се раняваше, но и лесно  политаше при всеки допир с прекрасното... Пролетта нахлу и в моята душа  тогава! В онзи миг крачех по тротоара  и оживено разговарях  с колегата ми за новата статия, която щяхме да поместим в списанието... Вървяхме близо до сградите... Но не осъзнавах защо в онзи миг редингота започна да ме задушава. Ударите на сърцето ми се учестяваха... Сякаш щяха да скъсат копчетата на жилетката. Не усетих как колегата се опитваше да ме извади от вцепенението, в което бях изпаднал...

- Какво ти е? - питаше ме объркано той.

Аз мълчах и се взирах в ламаринените первази на прозоците... Страхувах се от тях, което привидно може би звучи смешно... Но това непонятно за мене усещане се вгнездваше в душата ми и ме рушеше...

- Нека се махнем от сградите! - казвах с  болка аз... Страхувам се, че ламарините ще прережат очите ми...

Тогава думите ми объркаха съвсем колегата, но вътрешно аз усещах бедата, която щеше да ми се случи... Хиляди пъти ме побиваха тръпки при вида на тези ламарини...

След около час тази случката бе забравена от колегата, но в мен пулсираше онзи страх...

Тогава тя дойде, сякаш за да отмие от душата ми страховете... Тя ме пречисти, защото ме обикна... Беше дете! Със съвършени черти... Беше съвсем слабичка... с нежни очи и тънко кръстче... Корсетчето се впиваше в момичешкото и тяло... Според тогавашната мода и още неоформените деца носеха корсети, под които леко заявяваха неосмислената си женственост... Корсетът изтискваше невинността от това ангелоподобно същество... Тя бе дошла с родителите си  в редакцията по някаква работа. Но от тях прозираше само гордост, онова бляскаво  достолепие на уважавани в това парадно за мен общество... Тя обаче не бе осквернена от пошлостта на тази суетност... Тогава сърцето ми отвори очи, които по-късно щяха да ме водят, когато настъпеха мъгливи дни на неяснота... Бяхме роби на чувствата си, те ни окриляваха, те ни възвисяваха над земните суети... Летяхме като птици из простора... Целувахме облаците и отново в нежна прегръдка слизахме долу на земята... Онази гордост, която даваше властта изтъка  трънливи пътеки между нас... С окървавени от обич нозе ние все пак вървяхме един към друг, въпреки родители и  бедността ми, въпреки общественото мнение... Та какво знаеше обществото за любовта...?

В богаташките салоните тогава шестваха само пресметливостта, егоизмът и фалшивите авантюри... Да, с фалш бяха подплатени  тогавашните порядки... Успяха да ни разделят. Клеветяха ме, че съм прахосник, че жените са моето единствено забавление... Но това бяха думи... само думи на хиляди обречени души. Копнеех за нея до лудост. Към нея ме понасяха и душата, и мисълта. Опитаха се да я отдалечат от мен, като я пратиха на някакво измислено пътешествие в друг град... Но не успяха. Все се искахме! Душите ни бленуваха една за друга... Тогава отново започнах да пиша. Обличах със стихове чувствата си... Коварна болест стана спътница на онзи невинен ангел... Изпратиха я далече, много далече... В някакъв санаториум. Всички се  бяха обезверили, че тя не ще се възвърне към живота. Аз вярвах, че ще я видя по-жизнена от всякога... Болестта изпиваше  душата и. Открадваше птичите и криле и съвършенството и... Не можех да я виждам... Онази пуста гордост ми забраняваше! Съобщиха ми за смъртта и в един дъждовен ден... Болката се изсипа като жарава в душата ми... Беше се върнало онова непреодолимо усещане на страх от ламарините. Освен очите ми, в онзи миг  то разедини сърцето ми на две... Сърцето ми никога нямаше да е цяло... Никога! Вечно щях да конея към завършеност...

След смъртта на онзи ангел аз нямаше да обичам по същия начин. Към мен се стремеше една от тогавашните красавици, интересуваща се само от модните приумици. Ожених се за нея, въпреки че жаравата на онази любов не бе угаснала... Онази невъзможна за това време любов! Съпругата ми ме затвори в златната клетка на скъпите вещи. Тези вещи ме ограбваха. Загубих се сред тях. Те ме убиваха.

Съпругата ми бе власттна жена, със свои стремежи. Тя не ме обичаше с онази любов, с която ме боготвореше предишната. За тази бях само играчка, само парадиране пред суетния свят, като с вещ. Егоизмът и ревността я отровиха. Все ме заплашваше със самоубийство, но тогава и сам не разбрах как в изблик на ревност тя се застреля. Пред мен стоеше преминал в небитието човек. Чувствах се отговорен. Все пак тя бе човешко същество, към което копнеещата ми за топлина душа се бе привързала. Взех пистолета и го допрях до слепоочията си...

Отворих очи в една клиника, но гъста мъгла  покриваше всичко наоколо.

Да! Бях ослепял! Завинаги! Само очите на сърцето ми бяха още живи... Сега си спомних онзи страх от ламарините... Да, сега можех да си го обясня... До болка! След излизането ми от болницата ме обвиниха в убийството на жена ми... Сега ме съдеха, че съм убиец... Оправдаха ме! На излизане от съда се озърнах и долових с вътрешните си очи красивия пролетен ден... Усещах ги за последно! Бях жаден! В къщи имаше едно шишенце, което отдавна ме мамеше с приятния си жълт цвят. Е, изпих го... Понесох се като птица към небето, за да целуна облаците и любимата с ангелската душа...!

© Петя Стефанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??