Лара Хедония

                                 "... Чукам на вратата на камъка:

                                    - аз съм - отвори..."

                                                       Вислава Шимборска

Не успявам да се справя с този портрет и се завързвам  в собственото си безсилие. Нищо не се получава. Лицето е същото, очите са същите, чертите - същите, но нещо не достига. Виждам я във въображението си, виждам я в сънищата си, виждам я скитаща между звездите - една пееща меланхолия, но когато застана пред платното излиза съвсем друго - вяла и безлична работа. Отново и отново започвам от нулата. Пробвам различни варианти и експериментирам. Нищо.

Музиката също не се получава. Чувам я насън, чувам я в мълчанията на камъните, чувам я в бездните от тъга, в капчуците и в паузите след пристъпа на вятъра, но не мога да я възпроизведа. Губя се в апорията на собствената си невъзможност. Търся я и не я намирам - безсилието ме смазва.

Не се получава и стихът. Липсват думи, липсва полет и въображение - гаснещ метеор - една бледа сянка се влачи в сивотата на своето постоянство. Липсите се трупат и мълчат - усещам виещото им присъствие; колекцията от липси  нараства прогресивно.

Нощем обикалям по улиците на стария град и търся своите скитащи безумства. Те надничат иззад ъглите на фасадите и ъглите на мълчанията; опитвам се да ги уловя в мрежите  от тъга и да ги превърна в мелодии, но тази реализация е трудна; обикновено се изплъзват и се превръщат в прилепи, които всяка нощ отлитат в тишината. Това е една зъзнеща тишина - концерт от неосъществени  симфонии - лабиринт, който се опитвам да преодолея без  нишката на  Ариадна. Реализациите не се получават, а прилепите стават все повече, блъскат се в сенките си  и се тълпят в кошмарите на  Ив Танги.

Скитащи безумства, които се преобразяват в картини,  мелодии или стихове, но най-често в самия процес на реализацията нещо се губи; отлита безшумно в мрачината, заедно с гротеската на своя несъстоял се триумф и от добре скроеното платно - нахранено и самодоволно - се усмихва безличието.

Продължавам търсенето, защото някъде там е  тя. Нямам представа коя е.

Понякога в полунощ се посипва дъжд от леониди; това се случва късно есен в някоя особено светла ноемврийска нощ и тогава пожарите на  Ван Гог  заливат площадите със своите отблясъци в странен консонанс с воплите на цигулката от оркестъра при "Синята къща", а сянката на  Паганини наднича в очите на слепия музикант.

След полунощ тишината нахлува от всички посоки, последните минувачи се отдалечават  и стъпките им отекват все по-отчетливо в каменната пустош - отначало нагоре, после надолу - напред и назад. Кънтят в тишината. Сам съм. Не зная накъде съм тръгнал; гоня  себе си или  бягам от себе си - май разликата е несъществена, както и несъществен е самият резултат; няма резултат. Това е така, понеже  и от вътре, и от вън нещо е пресъхнало - изворът не съществува, а вероятно никога не е съществувал; всичко започва да се върти около това пресъхване и неизменните въпроси, свързани с наличието му: защо, кога, как и т.н. Отговор не може да се намери.

Казано накратко, аз съм един неосъществен артист. По-допустимо е никога да не съм бил такъв. Из отломките на моите спомени се лутат  призраци от съсипани инициативи  в  множество свери на духовния живот, трупове  на угаснали  амбиции и мъртвородени проекти. В борбата с ежедневието, аз загубих поголовно всичките си битки. Не успях да постигна дори Пирова победа и обръщайки се назад , виждам само развалини в буквален и в преносен смисъл; вглеждайки се в себе си, виждам също такива развалини  в една невъобразима анфигурия - парчета от възторзи и разочарования - натрупани  безвремия - картини, текстове и мелодии - мои неродени отрочета - без начало и край и без каквато и да било перспектива за прераждане и съществена изява, поради множество обективни и субективни причини - най-вероятно - породени от мен самия.

Отнася се за портрет на жена, която нееднократно съм виждал в сънищата си. Не си спомням да съм я срещал някога  и някъде; вероятно трудно различавам едното от другото, защото скитайки из мъглите на своите халюцинации, срещам различни образи, но не винаги съм  наясно кои са действителни и кои - въображаеми; те се тълпят наоколо, усмихват се или плачат, а аз се опитвам да позная истинската, но не мога; винаги в последния момент на първа линия изкача гротеската. Все пак срещата се състоя и смея да твърдя, че не беше само сън. Отначало прокънтя мелодията, която нееднократно ме е будила  среднощ, а след това се появи и онази - същата, която напразно се опитвах да нарисувам - един необичаен модел - толкова красив, че липсват  средства за реализацията. Сигурен съм че е същата. Тя се мярна за миг в светлината на един ярък метеор, разцепил небето над смълчания град, а после бялата и сянка се отдалечаваше в мрака и веднага разбрах, че трябва да я последвам. Имах усещането, че вървя след призрак - един  невероятно тъжен призрак, скитащ се из бездните на собствените ми безумия. Понякога я загубвах и хуквах панически да я догоня, защото нещо ми казваше, че все пак ще я загубя, но по необясними причини не исках това да се случва, а мелодията звучеше все по-ясно и все по-близо, падаше с блясъка на леонидите и тичаше по тротоарите. Не помня нито колко сме вървели, нито от къде сме минали; градът беше същият, но като че съвсем различен. Отхвърлих с неприязън  усещането, че това е само сън, след което предстои пробуждане и правех непонятни усилия да не допусна това да се състои. Пристигнахме в онази голяма и празна къща, която винаги виждам извисена на покрива на стария град; сякаш съм знаел, че ми предстои да я посетя по особени причини.  Нямам представа какви са причините.  Спомням си смътно, че това беше една запустяла къща от стария град, чиято реставрация отдавна е прекратена поради липса на средства и някакви  юридически проблеми, но сега тя изглежда съвсем различна - огромна и празнично осветена - напомняща средновековен замък - сякаш очакваше нас двамата, което положително беше така. Нямам обяснение как се е случило това, кога и как е приключила реставрацията и защо всичко това е предназначено за нас. Не знам  и не питам как е станало. Приемам го като даденост. Преминаваме през дълги и богато украсени коридори и попадаме в камерната зала. Това една огромна и красива зала с колони, сводести тавани и мраморна облицовки от някакъв странен барок, а  по стените - картини от късния ренесанс и класическия период в един отрязък от време преди импресионизма. Невероятно количество оригинали. Това са Леонардо, Ел Греко, Гойа, Ван Дайк, Ремранд и още, и още... Скулптури на  Микел Анжело, на  Роден.  Не мога да твърдя, че възприемам това като невероятно, не си задавам въпроса как е възможно - не ме тревожат никакви въпроси; напротив, имам чувството, че тъкмо него съм очаквал и  никак не съм изненадан. Музиката звучи съвсем тихо - идва някъде отгоре - това е една странна мелодия, чиято реализация никога не успях да постигна. Чувам я тук съвсем завършена и напълно в унисон с обстановката. Как съм я постигнал, не съм в състояние да проумея - дори не се опитвам. Не мисля, че е загадка - нямам съмнения за автентичност. Картини, скулптури, музика в един приказен свят. Аз и тя.

Домакинята ми направи блестящо посрещане. Това е същата тя, която придружавах по пътя за насам , но сега вече ме посреща - не се замислям как се получава така - същата онази, която дълго и напразно се мъча да нарисувам. Сега е тук пред мен и я виждам точно такава, каквато винаги съм я виждал в сънищата си. Очите, лицето, усмивката, фигурата - една танцуваща холограма от етер и мъгла; не смея да я приближа, за да не се разпадне.

Не съм скептично настроен; отново възприемам всичко като несъмнена даденост и се чувствувам щастлив. Тя се приближава усмихната и ме докосва; усещам това докосване. Край мен прошумява вятър, крило на птица или нещо друго - не знам какво.

- Коя си?

- Аз съм мечтата ти в една нереалност. Осъдена на несбъдване.

- Красива си.

- Дължа го на теб. Красивата душа има красиви мечти и обратно: влечугото има влечуги в душата. То не може да полети.

- Опасявам се, че влечугите са твърде много.

- Много са. Реалността се радва на изобилие от пълзящи твари.

- За разлика от летящите.

- Красивата мечта е осъдена на несбъдване. Полетът е кратък и срутването неизбежно. Обитава предимно сънищата.

- Опитах се да я извадя на показ; не успях.

- Реализацията на подобен експеримент е твърде опасна. Мнозина са опитвали и успехът се оказва фатален за своя автор. Мечтата на Шуман "Мечтание" достига своя апогей - извлича най-блестящите акорди от клавиатурата; авторът полудява и умира. Мечтата на Ван Гог - реализирана приживе и консумирана посмъртно: Кипарисите, Слънчогледите, Пожарите в небето или по-скоро в душата и още, и още... Авторът полудява и умира. Неистовата мечта на Ницше, реализирана с песента на Заратустра; авторът полудява и умира много преди да се прекрати пулса на сърцето. Мечтата на Шопен, мечтата на Хьолдерлин, на Бетовен, на Кафка, на Достоевски...Реализация, лудост и смърт.

- Мечтата е необходима като вярата. Аз обичам мечтата си.

- Необходима е. Помня историята на един аристократ от средновековието - осъден и прикован в подземията на замъка. След много години, когато изтекла присъдата го освободили и изненадани, че е още жив, го попитали как е успял да оцелее, а той отговаря: " Мечтаех"...

- Мисля си за човека без мечта.

- Не познавам такъв. Дори в неистовата борба за оцеляване на обречените, тя присъства инкогнито. Явява се дори в кошмарната изповед на Фриц Цорн - Марс. Видях я прозираща между плъзналите метастази. Гласът и се чува сред хриповете на умиращите, наднича в паузите след всяка агония и пада със смъртта на чучулигите.

- Мечтата е птица, която каца всяка сутрин на прозореца ми, но събуждайки се, я прогонвам и тя отлита с писък.

- Тя не може да понесе пробуждането, понеже е твърде красива и твърде нежна, за да възприеме гротеските на битието.

- Красива е като всичко недостижимо, но красотата е прекалено тъжна; не мога да проумея наличието на подобен парадокс.

- Това е комплекс на самотния зрител. Останал насаме с красотата, зрителят пропада в меланхолията. Красотата навява тъга поради своята извисеност над простосмъртните. Зрителят си отива без да може да се докосне до нея и тя остава недокосната. Както е известно Пигмалион, след като изваял от слонова кост грациите на своята мечта, тя се оказала толкова красива, че се влюбил в нея и страдал.

- Това е една безумна любов. Аз няма да страдам по подобен начин, понеже не успях да извая грациите. По вероятно е да страдам от липса на липсваща любов - не мога да се изразя точно. Защото тази, която бих обикнал явно не съществува. И никога не е съществувала.

- Това, което си постигнал вече, е живо и трябва да го освободиш от всякаква опека. Не бива да заключваш красотата в себе си.

- Не зная колко е живо. Не вярвам в собствената си преценка. Има един момент, когато палитрата става сива и тази сивота започва да преобладава във всички изяви. Не мога да я преодолея. Стигам до предела на човешките възможности, но вероятно за да се постигне нещо съществено трябва да се прескочи този предел. Малцина го умеят.

- Вървят, балансирайки по ръба на безумието. Омагьосвайки първо себе си, а после и останалите. Омагьосвайки думите, звуците, звездите, палитрата от цветове; магията е задължително условие и без нея не се получава нищо.

- Това е неизследвана територия. Скитам и се губя из собствените си преизподни в търсене на магии. Срещам множество безличия, които се тълпят в стоковата борса за нищи духом, предлагайки колекции от халтури и в заведенията за социално слаби, раздрънквайки своите канчета и хранилки за оцеляване, но магиите отсъстват; не ги срещам нито в лудницата, нито в отрезвителя, макар да се предполага, че ги има, но явно не зная как да търся.

- Обикновено ги откриваме с появата на някой некролог. Много често вървят след собственото си погребение, надсмивайки се над жалеещите. Изведнъж се оказва, че онзи е владеел магията, но нейното въздействие се проявява със задна дата - тоест - посмъртно и на съответния маг му остава удоволствието да се наслаждава на вниманието на своите почитатели от висотата на своя мраморен пиедестал.

- Ти коя си?

- Вече дадох обяснение. Нямам физически характеристики.

- Хубава си.

- Така е. Аз съм единствената, която не може да остарее. Най-тъжното в случая е, че не мога да се материализирам, защото винаги умирам след всяка реализация, и още по-тъжно е, че красотата ми се дължи на моята невъзможност. Аз съм зад бариерата на достижимото. Аз присъствувам в битието като имагинерна величина. Според Байрон, Петрарка едва ли би писал сонети за Лаура, ако тя беше негова жена. Парадоксално, но вероятно допингът на поета е неговата болка и невъзможността на мечтата. Стига се до абсурдната констатация, че щастието - тоест постигнатата мечта съдейства най-вече за подобряването на апетита.

- Познавам един художник, който, за да преодолее този ефект и се добере до магията, съсипа най-хубавото семейство на света - своето собствено - но пак не успя да се пребори с безсилието. Живееше като скот и умря като куче. Картините му се скапаха по мазетата и по таваните. Сянката му се влачеше унило след погребалната процесия - една дрипава сянка след една дрипава процесия. На следващия ден го забравиха окончателно.

- Ситуацията е твърде отегчаваща: едни заживяват посмъртно, други умират приживе, а трети - абсолютното болшинство - никога не са живели и тяхното наличие в материалния свят е отразено в общинските регистри само с два документа: акт за раждане и смъртен акт. Отсъства дори полицейско досие.

- Отсъствието на полицейско досие обикновено е съпроводено с множество други отсъствия, между които и отсъствие от живота. Съответното ЕГН, паспорт и шофьорска книжка, бизнескарта, членска карта в обществена организация и други бюрократични документи не могат да запълнят кухината в едно несъстояло се житие.

- Въпросната кухина се запълва само при наличие на два взаимноизключващи се елемента: наличие на творчески процес и наличие на любов. Привидно те се нуждаят един от друг, но в действителност си пречат и когато ги няма се търсят, а когато ги има се отблъскват. Друг е въпросът, че реализацията при подобно съчетание е достатъчно банална и представлява интерес предимно за любителките на сапунени сериали; тоест - потвърждава се констатацията, че едно произведение на изкуството се ражда в самота - авторът се справя сам с родилните проблеми и то - отрочето, ако го има, не може да бъде рожба на колективни усилия. Участието на изпълнители се налага само и единствено за връзка с публиката, когато и ако това е необходимо.

- Коя си?

- Все същата. Тук съм, но ме няма.

- Но аз се нуждая от присъствието ти; търся те. Намирам те навсякъде около себе си - звезда или птица - но когато те докосна, вече не си ти.

- Принцесата се е превърнала в жаба. Има и такъв момент, а целуването на жаба не винаги разваля магията; би имало прекалено много принцеси и прекалено малко жаби, което е част от друг сценарий. В действителност, аз съм неродена принцеса от някаква недовършена приказка и моята поява е твърде проблематична.

- Знам, че те има.

- Би трябвало да се вярва в това; необходимо е дори в медицински аспект. Ако химерата липсва, си я създаваш, за да се балансира душевното равновесие.

- Тъй като дисбалансът е неприятен. Но се сещам за една концепция на Киркегор, която не е за пренебрегване: "Вярата започва там, където свършва мисълта".

- Нормалният разум го подсказва, но само с нормален разум и без химери, съществуването би било твърде монотонно и трудно се оцелява. Достигайки до някакъв Абсолют на мисълта и идеите, свръх съзнаващият субект открива, че животът се обезсмисля, което не е здравословно най-вече за него самия. Животът - ограничен във времето в една нищожна спрямо вечността пауза, а насладите от него, доколкото ги има - в още по-стеснена, така че песимизмът е естествена реакция. Компенсацията от една липсваща химера може да се намери в кръчмата или в психиатричната клиника. Религията е естествена реакция, породена от безсилието на индивида, а любовта е също така религия, но по-особена. Няма компенсация за нейното отсъствие или се компенсира изкуствено със сътворяване на призраци - най-вече сънища или произведения на изкуството. Произведенията на изкуството са призраците на неосъществени любови. В този смисъл и аз съм също такъв призрак.

- Коя си?

- Мога да бъда всякоя, но вероятно съм никоя. Едно прелестно момиче от най-ранна младост, което винаги се завръща в спомените и е все такова, каквото е било. Една мелодия, която те събужда среднощ с нежност и тъга, една сълза, една плачеща абстракция, нещо като стих, нещо като цвете... Винаги се появявам когато ме потърсиш и ще бъде така, докато можеш да ме търсиш. Когато престанеш да го правиш, вече ще си умрял.

- Бих искал да те намеря.

- Ти ме намираш непрекъснато и навсякъде. Аз няма да се превърна в жаба, защото не е такава моята приказка. Аз съм единствената, която никога няма да те изостави и няма да се отегчи от теб. Няма да чуеш никога нищо лошо от мен. Няма да ти досаждам с нищо и да изисквам невъзможни неща, няма да те карам да страдаш, няма да остарея, няма да погрознея; ще бъда винаги и навсякъде с тебе, дори и когато не ме виждаш. Ще идвам дори и в най-последния ти сън.

- Липсва реализация. Това, което постигам с усилията си не ме задоволява. Ти си много по-красива от реализацията.

- И винаги ще е така. В момента, когато останеш доволен от реализацията, да знаеш, че е започнал упадъка. Това не бива да се случва, защото мечтата е винаги по-красива от действителността. Страдащите от Пигмалионов комплекс просто не са наясно със себе си. Една картина или един стих винаги се къса от сърцето на своя автор, но са предназначени за публиката. А мечтата си остава при автора. Защото това е мечта по недостижимото.

- Коя си?...

- Коя си?

Отговор не последва. Една бяла сянка се плъзва покрай мен и една усмивка се отдалечава  в мрака. Внезапно  осъзнавам, че се намирам посред нощ на улицата пред голямата каменна къща в стария град - подлежаща на реставрация. Една къща, сякаш вградена в скалите  на върха на тепето в един непрогледен мрак, с продънени празни прозорци, гледащи към нищото, с големи и празни стаи; стоя пред затворената врата и чакам. Не зная какво.

После наоколо нещо прошумя, излетяха прилепи и една сова се стрелна в тишината.

Няма никой. Чукам на вратата - един път, два пъти, три пъти...

Отговаря  ми ехото.

Р