Не знам защо, но особено ме вълнуваха онези ледени висулки под покрива на къщата отсреща и докато чаках автобуса, допусках, че ще паднат косо надолу и ще потрошат паркирания там автомобил. Не че исках това да се случи, просто го очаквах. Преди години подобни висулки се засилиха от някакъв издаден еркер на десететажен блок и пробиха покрива и задното стъкло на моята кола. Тогава разбрах, че трябва да внимавам къде паркирам, за да не преча не само на хората.

     Но сега не се тревожех за паркираната под висулките кола. Зад мене, понеже се бях обърнал с гръб към шосето, покрай спирката минаваха десетки автомобили със заскрежени стъкла, бавни, тромави или бързи и свистящи като вятъра; те ми бяха безразлични, както вероятно и аз на тях: какво тъждество на несъответствието. Притеснявах се за покрива на тази къща, грохнал и остарял не толкова от времето, а от това, че трябваше, налагаше му се да предпазва от студа цялата къща. Това бреме му беше дошло в повече и замръзналата влага, поощрена от отчаянието му, се беше подпъхнала в керемидите, разширила се беше от студа и беше пуснала ледена бяла брада: да му тежи и да напомня за нещо. Този покрив страдаше в студа, вероятно страдаше и през лятото. Беше взел-дал и мисля, че изобщо вече не го интересуваше дали ще може да изпълнява задълженията си, просто беше вдигнал ръце от живота без да му се сърди. Орисия. Дали бе зле направен или зле поддържан – все едно.

     Автобусът дойде и седнах на мястото за инвалиди. То представляваше падащ стол срещу входа, прилепен към стената, който обикновено е винаги свободен – никой не иска да си признае, че е инвалид. Виж, местата за хора с увреждания и за майки с деца са заети най-вече от младежи, защото е далеч по-престижно за хитър малоумник да е с увреждания или да представлява майка с дете, отколкото да е инвалид.

     Отсреща разчорлена старица държеше в скута си малко куче, което упорито я лижеше по лицето.

     – Стига! – скара му се и обгърна муцуната му с длани. – Прекаляваш.

     Кучето се съгласи и полегна мирно. Забелязах, че ръката, която докосна кучето, беше с огромни червени рани, скоро зараснали. Самата старица изглеждаше зле – белите ѝ коси стърчаха напосоки, облеклото ѝ беше мръсно, а огромната чанта със скъсан цип отгоре и картинка на Мики Маус отстрани, беше препълнена с разни вехтории.

     Диктофонът на автобуса се беше развалил; методично и упорито съобщаваше, че всяка следваща спирка е с едно и също наименование. Така на петата спирка „Кооперативен пазар“ се качи някаква странна близначка на бабата с кучето. Имаше същото клошарско излъчване, но беше без куче, а и сакът ѝ беше украсен с друга рисунка. Тя също изрази учудването си от своето сходство с другата и затова тихо, по роднински, запита:

     – Това куче лае ли, маме?

     – Да, понякога. Но рядко. Не се страхувай.

     – Не се страхувам – отсече старицата от Кооперативния пазар. – Щях да се страхувам, ако не лаеше.

     Двете се заговориха. Когато спряха да говорят, уморени от безсмислието на близостта си, бабата с кучето извади от чантата внимателно увита с найлон малка икона и тихо започна да я целува. После ѝ каза нещо и внимателно я прибра в някакво малко отделение до муцунката на Мики Маус.

     Беше кучи студ. Края на януари. Кучетата не лаеха, иконите не говореха, всички спирки имаха едно и също име, а ледените висулки чакаха своите жертви и ги гледаха отвисоко.

     Две баби, една с неясна рисунка на сака си, другата – с Богорица в джоба на своя Мики Маус: мълчаха. В автобуса нямаше парно. Всичко друго си беше на мястото. Зле поставено от реда. Инвалидът не седеше на мястото си и никой в този автобус не искаше да седи там – важно беше за другите да отвемат пространството, без да изглежда, че го правят нарочно. Половината от седалките в автобуса бяха заети от мръсни чанти, което означаваше, че седалището на багажа е по-обширно от това на ума.

     Майки с деца се щурят навсякъде, те създават принадлежност на доброто към смисъла. По-трудно е да видиш децата без майки. Те лаят. Крещят. И хапят. Без принадлежност към смисъла.

     Като на спирката в Кооперативния пазар. Това беше единствената спирка, която тревожеше шофьора на автобуса. И затова беше спрял диктофона на уредбата. Този пазар приличаше на живота – в търбуха на возилото му влиза всеки, за да се смели с другите. Пазарно. Кошмарно.

     И всички без билет за бъдеще. Няма как да си го купят – билетът за автобуса е с пари, този за бъдещето не струва нищо и не се търгува. И двата времето ги дупчи еднакво. Като мелачката на автобуса. Все ще те преджоби някак.

     Дали беше зле направен или зле поддържан този покрив на къщата близо до спирката в зимната утрин – не зная. Той обаче, този тъжен покрив, държеше в ръцете си оръжия: зиме висулки, лете огън. Държеше ги, не ги използваше. А глупаво, мирно, смирено пазеше с тях тези под себе си, доколкото може. Защо? Защо го правеше?