ЛЕХИ С ЦВЕТЯ

Привечер се захлажда, лъхва и ветрец.

Излизам, да поседна на пейката отпред.

Пусто е, хората оредяха, едни се пръснаха по света да търсят работа, други заминаха направо на оня свят, та друг не сяда тук.

От известно време  на пейката присяда и възрастна жена, но съвсем на края и обърната на страни. Стои, мълчи, от време на време изважда от пазвата си плик, от него нещо и си го гледа, гледа,  после обратно, всичко в пазвата. 

Стоим и си мълчим!

Тя на единият край на пейката, аз на другия.

Една привечер жената не беше се обърнала съвсем настрани и кога извади плика от пазвата видях, че от него извади снимка. Гледаше я, милваше я с ръка и от очите и капеха сълзи. Когато ръката изтриваше сълзите от снимката, на нея се виждаше сграда - на два ката, с голям чардак, с камък, с бяла мазилка и черно дърво, а отпред, пред първият кат, лехи с прелестни цветя.

Една вечер не изтраях и запитах:

- Защо плачеш? Близък човек ли загуби?

Една сянка се обърна, загледа ме и изрече:

- Не, не плача!

Замълча, изтри очите и пак заговори...

Дошли наскоро, от  село, близо до Балкана, че там няма и няма работа, та децата решили да дойдат тук, дано намерят, че там вече не се живее. Имали чудна къща, правена и от дядо ѝ и от баща ѝ, ама да купят тук, продали там. Останала и само тая снимка, ама не се забравят, ни двор, ни къща, ни цветята пред нея, та си ги гледа и си ги милва.

Спря, замилва снимката и заизтрива сълзите, които капеха по нея .

 Домиля ми, домъчня ми, та викам:

- Не плачи, не плачи, всичко се забравя.

И чувам:

- Не плача, не плача, поливам си цветята.

Една жена на възраст, една сянка, гледаше една снимка, милваше една сграда, ронеше сълза след сълза и поливаше леха след леха…

С цветя!

Да не изсъхнат!