24.10.2017 г., 8:38 ч.

Лепило и вълни (11) 

  Проза » Повести и романи
905 0 0
8 мин за четене

               Светлини в нощта

         В края на едно от следващите селца реших отново да си пробвам късмета. Видях мъж и жена да работят в градината си. Поздравих ги като застанах пред портата им. За една седмица престой в комуната бях научил основните най-мънички думи в разговорния език. След като привлякох вниманието им, отново за пореден път включих пантомимата в действие. Вече се бях отракал. Жената като че се усмихна под сурдинка и се запъти към къщата, а мъжът ми направи знак да изчакам и тръгна след нея. След малко се появи с чаша, приближи се и говорейки ми с усмивка ми я подаде през портата. Е това изпълнение вече си го биваше! В стъклената чаша се клатушкаше бяло вино. Доколкото разбрах повече по интуиция отколкото от приказките му, беше домашно. Хората си бяха направили вино и този добър човечец в момента го споделяше с мен странника. Направо да се разтопиш. С приповдигнато настроение, отпивайки на глътки, забелязах как жената се показа от къщата и дойде по пътеката към нас. Носеше нещо в ръка. Усещах хубава храна. За пореден път чуквах леко бинго. Идвайки ми подаде нещото през железните извивки на вратата. Взех го, благодарих искрено, похвалих виното докато връщах чашата и видимо много щастлив яхнах железният ми кон. Макар откраднат и на него това пътешествие започваше да му харесва и ми се подчиняваше безпрекословно. От неудобство не отворих опакованата храна веднага. Направих го чак когато се отдалечих порядъчно, т.е. докато им се изгубя от погледа. Както и очаквах, между салфетките ме изгледа вкусен сандвич. Какъв прекрасен завършек на този слънчев горещ ден. Номер три откакто избягах бавно отиваше към своя край. С него тихо се отдръпваше и жегата. Щеше да ми липсва през нощта, но засега хлада ми действаше ободряващо.

      Първите няколко километра не усещах педалите. Преливах от положителните емоции бушуващи вътре в мен. Цялата тази човечност на която попадах толкова често. Тези малки жестове, красноречиво говорещи прекрасна вътрешност на тези хора, за техния манталитет. Манталитет към който би трябвало да се стреми всяка имаща се за цивилизована нация. Това са едни прекрасни, усмихнати и гостоприемни хора и поради това щастливи. Щастлив бях и аз ( и то не само от чашата бяло вино ).

     Нощта отново ме свари заобиколен от гористи местности. Разликата се състоеше в това, че знаех точно колко ми остава до следващия град. Ориентирах се по пътните табели. Започнах смело спускане. Широки пътища без дупки и прекрасни гористи пейзажи. Скоростта на придвижване – висока. Напредвах уверено. Наслаждавах се на ефекта от инерцията. Дърветата преминаваха като бързи сенки още по-тъмни от нощта. В далечината се появиха светлини. Дочух и музика. Стана ми интересно. Обикновено мотелите бяха потънали в спокойствие. Тук определено приближавах „малко“ по-различно нещо. Доста оживено предвид отдалечеността му от всякакви видове населени места. Гръмката музика и ярките светлини контрастираха спрямо тишината и чистотата на местната природа. Приближавах все по-близо. На първо време щях да огледам за храна и след това задължително и за вода. Друго не ме интересуваше. А да. Щях да гледам и да не стане някой проблем.

     Мястото наистина се оказа по-различно от мотел. И то не малко, а доста. В момента стоях на метри от светлините и под силните звуци на нощен стриптийз бар. За такива места бях гледал само по филмите. Сега един такъв се намираше точно пред мен. Поредното ново преживяване. Нямах избор – трябваше да вляза. Разбира се и през ум не ми минаваше да поискам храна, но вода ми се пиеше здраво. Готов да ми се случи нещо лошо, оставих колелото и прекрачих прага на клуба. Още многоцветни трептящи светлинки и по-силна музика на първо време. Докато едно момиче танцуваше на пилон, друго ми се усмихваше от близкото сепаре. Сигурно ме мислеше за поредния „нормален“ клиент. Аз обаче доста се разминавах с това определение. Никак не се връзвах с обикновените за тези места хора. Всъщност бях човек който само веднъж щяха да видят и едва ли след мен някой би направил същото. Досега никога не бях стъпвал на подобно място. Беглец пътуващ на крадено колело към морето, чужденец отбил се в стриптийз бар, само за да поиска една чаша вода. Сигурно според теорията, вероятността това да се случи би била много голямо число към единица. Тези момичета нямаше как да знаят това. Те просто си вършеха работата – танцувайки.

Влязох, внимателно минах покрай сепаретата и стигнах до бара. С поредния обигран жест си поисках чаша вода. Получих такава. Изпих я на един дъх, минах обратния път между сепаретата към изхода и излязох. Равносметката. Непознат влиза в стриптийз бар посред нощ, пие чаша студена вода и спокойно излиза. След това се качва на превозното си средство – колело и спокойно продължава по пътя си. Възможно е тази история все още да се разказва на новите колежки идващи там.

     Най-важното беше че утолих жаждата си и продължих без никакви неприятности. Пред друг крайпътен мотел не знам дали точно на това място от веригата събития си поисках огънче от някакъв човек. Говорех на английски като импровизирах с палеца си как паля от запалка. Нямаше как да не ме разбере. Преди да си гепя цигарите от онзи тъпак и след като ги свърших този жест отново присъстваше но преди него с друг такъв си исках първо цигара. Не се удържах. Не ми пукаше изобщо. Ядеше ми се – исках храна, жаден ако бях – исках вода. Така стоеше и въпроса с цигарите. Оправях се и това започваше да ми харесва. Свиквах.

     Спускането продължаваше. На места доста стръмно. И тъмно. Прекрасен широк път с четири ленти. Маркировка. Почти пълна липса на коли. Позната история. Тази песен вече я бях пял. Този път обаче дърветата бяха по-малко, не ходех пеша, а кракът ми бавно се подобряваше. Наближавах голям град съдейки по това че го изписваха често по табелите. Още малко си казвах наслаждавайки се на спускането.

Пред мен на около 200 метра пътят се извиваше леко на дясно. След още 100 метра завиваше наляво и се губеше зад скалите. Те се издигаха от лявата и се спускаха от дясната страна на шосето лъкатушещо между невисоките хълмчета. Бях набрал яка инерция и се носех с достойна за велосипедист скорост. Точно наближавах първия завой когато от отсрещното платно се появиха фарове и малко след тях още едни. Вторите бързо доближиха първите и ги задминаха със страшна скорост отсичайки завоя точно по времето когато и аз бях там. Колата мина доста близо до мене. Метър, метър и половина не повече. Гледано от високо сигурно е приличало на каскада от филм. Бях много повече учуден отколкото уплашен. Чудех се как така се случват тези неща. Случайност ли са или биват дирижирани от някой. Предвид факта че бях без фар и каквито и да е светлини направо си бях на косъм. Мисля че имах малък червен кръгъл светло отразител над задната гума, но той не играеше никаква роля при коли идващи срещу мен.

     Както и да е, разминахме се без произшествия. Но в мислите ми докато продължавах спускайки се изникваше отново и отново един единствен въпрос. Защо? И по точно „защо в този час и тази тъмница насред нищото и при почти пълна липса на движение аз и две изпреварващи се коли се оказваме на една линия точно в момента на изпреварването. И ако е просто съвпадение, случайност, то как се получаваше. По-скоро за мен това си е част от голяма и доста срещана закономерност. И друг път са ми се случвали подобни случки. Сякаш нещо ни привличаше както ядрото на атома електроните. Може би си имаше своето логично обяснение. Но тъй като засега не можех да намеря отговора, оставих въпроса отворен. За кратко с мен остана облекчението и малко повече удивлението от тази странна случка която и до ден днешен си спомням така ясно. Съдба?

     Хайде бе къде се дяна този град? С това спускане трябваше да съм го стигнал вече. В дясно проблясваха светлини. Когато приближих се оказа че е някакъв голям строителен обект. Свих от шосето за да разгледам. Карането по чакъл не влизаше в графата приятни преживявания, особено ако досега си се движил по първокласен асфалт. Осветени от лампи спокойно спяха дузина булдозери и багери пръснати из обекта. Имаше и няколко фургони. Напоследък чувствах силна умора но не ми се почиваше в тъмната гора и тъй като тук се почувствах по-сигурен реших да се каширам зад един от фургоните за да взема глътка въздух. Тъкмо се чудех къде точно да поседна когато се появи охраната на обекта и почна да ми говори нещо. Не беше трудно да се сетя какво ми казва макар да не разбирах и бъкел испански. Едва ли ме е поканил на по чаша кафе. Когато се приближи, вече по-ясно различих и униформата. Нямаше две мнения по въпроса. Ща не ща трябваше да продължа към града. А от непрекъснатото каране г*за ми ме болеше независимо по какъв начин и да застанех на седалката. През деня връзвах някоя от дрехите върху нея и ставаше малко по-поносимо но сега ги бях облякъл всичките и болката се усещаше почти непрекъснато. Все пак като се понамествах по-често някак си успявах да балансирам на ръба на неприятното, без да се наложи да слизам от колелото.

 

 

     „Така по тъмно стигнах в Мерида. Много

красив град. Имаше езеро с градина с пейки около

него, а до нея, но по-високо, градина с палми и пейки.

Седях на едната пейка и гледах светещият мост над

езерото. Беше на два етажа. Отдолу минаваха колите,

а отгоре хората. Минах по него и обикалях от другата

страна на града. В една градинка гледам някакви

олигофрени си седят. Седнах при тях и пушихме хашиш.„

 

 

 

© Явор Бачев Всички права запазени

По действителен случай!

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??