7.10.2010 г., 17:01 ч.

Лианата 

  Проза » Разкази
594 0 0
4 мин за четене

Мария изтопурка навън влачейки тежките ботуши. Агрономът се беше отдалечил вече на десетина метра и тя го последва вперила поглед в небето. Там горе родната Земя стоеше като страж на едно и също място по всяко време на деня и нощта. Покатери се на всъдехода и агрономът припряно натисна газта. Едно от задълженията му беше да помага на младите учени, но все пак негов избор бе дали това му харесва или не.

 

Опитното поле бе близо и постепенно изникваше пред тях. Паркираха под сянката на първото плодно дърво. То бе огромно. Мария си спомни детските години и рисуваните приказки. На това дърво можеш да си направиш многоетажна хралупа и да дружиш с дивите животни.

 

Тя тръсна глава, за да се отърве от спомените и се опита да огледа целия парцел. На около стотина стъпки напред птици Уу-Уу се спускаха от неголяма височина и потъваха в листната покривка. Изплуваха няколко метра по-нататък и ако уловът им беше успешен, в човкозъбите им се гърчеха опашките на някой плъх.

 

Листната покривка тук бе дебела на места до няколко метра. Червеите и другите организми, които превръщаха листата в тор, не бяха успели да се аклиматизират на планетата. Агрономът се придвижи с леко пружиниране към ствола на дървото:

 

- Ето го нашият флагман при овощните култури. Десет тона на дърво за земна година или тукашен ден. Прекрасни плодове във формата на звезда. Полезни за здравето и борбата със земната депресия.

 

- А лианата?

 

- Ето я тук, в тъмната страна на дънера. Живее в симбиоза с дървото. Взема малко от него, но му помага да се справя с вредители и болести. С нея дървото е неуязвимо. Освен от човека, разбира се. – агрономът се изкашля нервно. – Елате с мен.

 

Стигнаха до края на овощното поле. По-нататък започваше стръмна скала и почвата беше изронена и бедна.

 

- Schizandrae chinesis Ven. – продължи агрономът. – С нея работим вече няколко години. Започнахме през 843-та. Вижте този корен на дървото. Той пълзи няколкостотин метра, за да достигне до онова езерце ето там. Другите корени пълзят встрани от пропастта, за да намерят подходящи хранителни вещества. Всичко това върху голата скала. Само дърветата с лиани на тях го могат. Останалите просто измират, ако сме направили глупостта да ги засадим тук.

 

Мария се завръщаше щастлива на Земята. В ръцете й бяха подаръците за любимите хора, а някъде далеч назад в трюма на космическия кораб бяха скътани в сандъци образци от тази така интригуваща лиана.

 

***

 

Вратата на лабораторията беше затворена. Вътре пламъците обливаха вече малкото стъкло, но все пак през него в далечния ъгъл се виждаше гърчещото се тяло на асистента. В лабораторията имаше поне четири пожарогасителя, но асистентът май не се беше сетил за тях.

 

Мария сграбчи най-близкия пожарогасител. Тенисът би трябвало да заздравява ръцете и тя имаше възможност да провери това на момента. Стисна здраво пожарогасителя и започна да млати бравата. След няколко удара се обърна и смени удара. Крехката алуминиева врата се огъна около бравата и се отвори. Мария влетя вътре и започна да използва пожарогасителя по предназначение.

Пожарът бе малък, а асистентът в шок. Мария го придружи с количката до линейката. Там той се съживи.

 

- Госпожо, не бих искал вече да участвам в този проект.

 

- Добре. – Мария се фръцна и се върна в сградата.

 

Изминалите седмици бяха ужасни. Асистентът беше извънредно скептичен относно програмата свързана с лианата. Гледаше я все едно гледа неприятен човек. Наистина не по негова вина, но в негово присъствие, в лабораторията се случиха множество инциденти. Единственото, което го оправдаваше в съмненията за саботаж бе, че винаги той беше пострадалият. Сега изглежда химикали се бяха излели върху сухи листа и клонки. Те са пламнали, а асистенът беше напълно блокирал. Не бе способен да се погрижи за собствения си живот, та какво оставаше за нормалната работа в лабораторията.

 

Мария се опита да се успокои. Следващите дни бяха спокойни. Експериментите вървяха по план. Тя все повече разбираше значението на лианата, а и се бе привързала към нея. След привършване на работата стоеше и я гледаше с часове. Такова малко и нежно растение, а с такива възможности. С такава грижа за приемните дървета.

 

***

 

Есента дойде малко неочаквано. Вятърът брулеше дърветата, разнасяше хаотично жълти листа и събуждаше смътни спомени. Мария събираше багажа си. Той не беше много. Научната апаратура и литература нямаше да й трябват. Тя бе решила да се върне към детската си мечта и да стане учителка. Все пак толкова много знания имаше, които можете да предаде на децата.
 
Последно прибра за спомен хербария с изсушени листа, цветове и семена от лианата. Седна на стол и сложи хербария на коленете си. Искаше да си вземе сбогом с кабинета, в който прекара много вълнуващи моменти от живота си. Мислите й бързо напуснаха стаята и се насочиха към децата. Надяваше се да се справи и да я харесат. Да изгради добри отношения с тях, за да може да преподава успешно. Погледът й се отклони към прозореца. Тя грабна хербария, чантата и излезе през вратата.

© Божидар Зимников Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??