„Преживях го” – мисля си, надявам се да е така, имам нужда да е така. Смея се, забавлявам се, излизам с приятели. Не мисля за него или поне не както преди. Преди се задушавах, щом го видех на отсрещния тротоар, защото не знаех какво да направя – да го поздравя или да подмина. Сърцето ми плачеше, щом го видех в дискотеката – толкова безгрижен, опиянен от красотата на живота или от голямата доза марихуана, която бе изпушил. Всъщност бях толкова заслепена, че това не ме интересуваше – гледах как се движи, как контактува с хората. О, някога толкова обичах недодяланото му поведение – така съблазнително и арогантно. Той беше от онези, които бяха изградили най-високите стени около себе си. Така исках аз да съм човекът, който ще успее да ги разруши, и почти бях успяла, но дойде лятото. Този красив и безгрижен сезон, бленуван от всички, но не и от мен. Мразех го, защото не го виждах, не долавях предизвикателния му парфюм, не чувах сладкия му смях. Бях готова на всякакви безумия, за да го видя, километрите не ме плашеха, бяха най-малкият ми проблем. Но не беше редно. Той не искаше да ме види, не защото ме мразеше, просто бях се превърнала в пейзаж в живота му, бях му безразлична. Не изпитваше нужда от мен, както аз от него. Сама се наранявах, унищожавах, съсипвах. И все пак го правех, защото кратката секунда щастие, когато виждах лицето му, заслепяваше всички месеци страдание. Състоянието ми граничеше с лудост, която никой не можеше да контролира. Търсех утеха в алкохола, но не я намирах. Целувах разни момчета, без лица и имена, които не успяваха да докоснат сърцето ми, търсех негов заместител, но не намерих. Исках го по-силно от всякога, плачех, виках, но не го преживявах. За мое щастие лятото свърши, отново го виждах, бях близо до него. Беше толкова сладко покрай него. Държеше се добре с мен, с нас, което беше неприсъщо за характера му. Виждах го по-често, отколкото преди. Започнах да свиквам с приятната му компания, да търся присъствието му всекидневно. Бях щастлива, нищо че бяхме само приятели, все пак бях щастлива. Но както са казали хората, всяко чудо за три дни – той отново стана същият. Студеното момче, което се надявах, че вече си е тръгнало. Напусна деня ми, почти не го виждах, вече не бяхме дори приятели. Превръщаше се в чудовище. Денят му беше много зает – алкохол, наркотици, алкохол, наркотици... Стана по-дистанциран и от преди, не можех да повярвам, че съм обичала такъв човек – започнах да виждам истинската му същност – онази, грозната, за която хората ми говореха, която отблъскваше всички, която аз не виждах, заслепена от любовта. Осъзнах, че това е човек без ценности, амбиции, а може би и без бъдеще. Болеше ме да гледам как човекът, когото съм обичала така безумно, руши сам живота си, заболя ме, когато осъзнах, че съм неоценена, приета като даденост, ненужна, че съм влагала през тези години всичката си енергия за него, за човека, който гледаше през мен.

Вече не мисля за него или поне не както преди. Започнах да поставям себе си пред него, своите чувства пред неговите. Да, това ми коства страшно много усилия, разяжда ме отвътре, защото се държа като такава, каквато не съм. И все пак го правя за себе си, защото искам да забравя тези красиви, големи, зелени очи. Искам да наложа на сърцето си забрана, не искам да изпитвам дори капка любов към него, искам да забравя онази целувка. Да, един от най-опияняващите моменти през тази тежка година. Беше толкова кратка, но сладка. Устните му перфектно пасваха към моите – толкова сочни, меки, леко навлажнени. Исках този момент никога да не свършва, да се потопя в прегръдките му, да заспя в тях, да се почувствам специална и желана. Това обаче не се случи, няма и да се случи. Аз трябва да контролирам живота си, съдбата си и сърцето си. Не трябва да съм водена от бурните чувства, които замъгляват съзнанието ми. Трябва да постъпя правилно за себе си, да спася душата си. Или може би не искам? Ами ако съм свикнала с тази болка, ако вече я чувствам сладка и приятна, ако това е единствената емоция, която ми напомня, че съм жива, че съм човек, ако искам да живея с тази болка, за да не го загубя или просто ме е страх, че той е единственият, който ме кара да чувствам, без значение какво, просто да чувствам?! Не знам отговора на тези въпроси, най-вероятно, защото ме е страх да го науча, страх ме е да променя живота си и за първи път да бъда силна. Толкова емоции са завладели душата ми, заседнали са в съзнанието ми като тромб. Но така е по-лесно – да се оставиш на течението да те носи, да оставиш животът просто да се случва. Скоро започвам нов живот, отивам на ново място, ще се запозная с нови хора. Няма да го обичам вече, защото, който е далече от очите, е далече и от сърцето. Обаче никога няма да го забравя, защото той е най-противоречивият, най-бурният, най-милият и най-грубият човек, когото съм имала в живота си. Той е единственият, който ме накара да почувствам толкова много емоции на куп и съм му благодарна, защото ме поддържаше жива, макар и ранена, затова никога няма да го забравя. Ще си спомням за него както в самотните, така и във веселите мигове, ще ми липсва, но и ще се радвам, че съм далече от него, че съм далече от най-разрушителната стихия, преобръщала живота ми.