Глава 16

            Не чаках дълго, преди вратата на стаята да се отвори и Ангел да влезе.

            -Време е за речта ви, господин Петров – каза той – готов ли сте?

            Изведнъж с ужас осъзнах, че напълно бях забравил да прочета повторно речта. Мислите ми се обсебваха от мисълта за снимката, която сега бе в джоба на сивото ми сако и сякаш щеше да го прогори и да изкрещи на всички, че е в мен. Изправих се от фотьойла, поемайки си дълбоко един успокоителен дъх.

            -Готов съм.

            -Последвайте ме – каза ми съветникът на Лидера и тръгна към изхода от красивата стая. Последвах го като на сън, докато не можех да се отърся от онези две очи на снимката. Очите на Виктория. На сестра й.

            Вървях като робот по коридора към залата, където вече чакаха репортерите за пресконференцията. Влязох вътре – залата бе огромна, всички места бяха заети от хора, които гледаха втренчени към подиума, който в момента бе празен. Зад него на стената стоеше онази буква на Лидерския герб в бяло и златно.

            -Репортерите са твои, момче – каза ми Ангел, а гласът му дойде приглушено до ума ми. Не чувах ясно, не виждах особено добре и дори не можех да мисля последователно, а се очакваше да говоря пред стотина репортери.

            Нима имаше стотина телевизии? Не, разбира се, че не. Насядалите по местата хора не бяха само репортери, ни най-малко. Сред тях имаше богаташи от познатите на баща ми, политици и други важни лица. Отидох до подиума бавно, качих се на него и вложих в себе си цялата ми останала сила, за да изглеждам непробиваем и властен. Далечен. Недостижим. Изтрих от ума си всички мисли за снимката, целият гняв, предизвикан от нея, който бе заглушил слуха ми и размазваше взора ми.

            Застанах зад катедрата и микрофоните. Всички се взираха в мен. Речта. Дори не знаех къде е листчето и нямах намерение да тръгна да го търся из сакото си пред погледите на всички. Бе напълно непрофесионално.

            Поех си дълбоко дъх и огледах залата.

            -Добър ден, скъпи гости – казах сериозно и властният ми глас изпълни залата – аз се казвам Станимир Петров и съм тук, за да ви обявя, че промяната настъпи.

            Всички притихнало се взираха в мен.      

            -Сигурен съм, че всички от вас са изпитвали страх. Истинският страх, онзи, от който не можете да спите вечер. Страхуваме се от неизвестното. Но сега... сега нещата вече са различни. Ставаме свидетели на Нова Ера. Ера, в която няма да се притесняваме за парите си, за бъдещето си. – всички ме гледаха шокирани. Думите ми просто излизаха от устата ми, без въобще да ги обмислям, ясни и твърди. Усещах как и Ангел се взира в мен, но не можех да различа емоциите на лицето му.

            -Време е да празнуваме, скъпи гости – продължих аз – защото най-сетне ще претърпим промяна. Баща ми мечтаеше за тази промяна. Аз мечтаех за тази промяна. За да се случи, трябваше някой да направи крачката. И всички да го последваме. Аз съм тук за да ви кажа моята гледна точка, моята и на баща ми. Ние имаме нужда от водач. От истински водач, силен и непоклатим... Аз избрах да подкрепя Лидера, защото ми омръзна да се тревожа за сложното на живота. Простотата е в черното и бялото. Ясно и точно. И ние всички имаме нужда от точно това! Да живее Лидера!

            Всички започнаха да ръкопляскат, очите на не един човек горяха. Погледнах към Ангел, който ме гледаше силно изненадан, но също започна да ръкопляска. Слязох от подиума, без да дам възможност на никой да ми задава въпроси, и Ангел тръгна към мен. Не помнех вече какво бях казал.

            Излязох навън от залата за конференции и се озовах в тихия и спокоен коридор. Ангел ме беше поздравил, но той трябваше също да излезе и да говори, а аз нямах намерение да слушам глупостите, които щеше да каже. Черното и бялото. Лидерът наистина имаше тази черта в себе си, крайностите. Онези крайности... О, по дяволите, не можех да се осъзная и сякаш продължавах да сънувам. Всичко ми се струваше нереално. Трябваше да се измъкна от тук, от този хотел, от това място.

            Въпреки това просто седнах на един мек диван в коридора и затворих очи, търсейки в себе си нещо, което да ме заземи. Имах нужда да се върна в реалността и да мога да почувствам с истинските си сетива какво се случва около мен.

            -Господин Петров – чух басовия тембър на Ангел пред мен и бавно и спокойно отворих клепачи. Дишането ми отново бе дълбоко, а мозъкът ми се беше избистрил. Съзнавах, че не бях спазил речта, написана на листчето, и също, че не си спомнях ясно какво бях казал на нейно място, но съветникът на Лидера не ми се виждаше ядосан или недоволен.

            -Да?

            -Защо импровизирахте речта си? – попита ме той. Поех си дълбоко дъх и се огледах, но бяхме сами в коридора и нямаше как да се измъкна на въпроса.

            -Защото исках да кажа нещо от мен – свих рамене.

            -Лидерът е много доволен – каза съветникът. Изтръпнах от ужас.

            -Мога ли да го видя?

            -Не днес, съжалявам – каза Ангел. Аз не исках въобще да го виждам никога, затова изпитах щастие от още един ден отлагане – но ви кани на бала си утре. Ще бъде бал с маски, можете да доведете и дамата си.

            -С удоволствие ще дойда – отвърнах. Очите на Виктория. Снимката в джоба ми. Трябваше много бързо да се измъкна от този хотел, да се отдалеча възможно най-далеч от Лидера и поддръжниците му.

            -Господин Петров – чух смътно познат глас от ляво. От конферентната зала бе излязъл един познат на баща ми, господин Йорданов, министърът на здравеопазването – и господин Алаторе.

            Той говореше за Ангел, явно. Двамата стиснахме ръцете си, след което той стисна ръката на Ангел.

            -Господин Петров, поздравявам ви за речта – каза Йорданов – бихте ли желали да пием по едно кафе, преди всеки да се завърне към задълженията си?

            -Господа, за мое огромно съжаление няма да мога да ви придружа – каза Ангел – ще се видим на бала. Господин Петров, господин Йорданов.

            И Ангел си тръгна със странната си бавна, заплашителна походка. Министърът на здравеопазването го проследи с поглед, леко присвил очи. Виждах, че не го одобряваше, а Ангел определено бе ексцентричен човек, труден за харесване.

            -Ще вървим ли, господин Йорданов? – попитах аз и той ми кимна. Тръгнахме към красивото кафене в хотела, въпреки че много ми се искаше да си тръгвам вече от тук.

            -Тревожехме се, че сте мъртъв – каза ми министърът. Знаех много добре, че не е бил разтревожен толкова за мен – моля, приемете съболезнованията ми за баща ви.

            Престорих се на не особено тъжен за баща ми.

            -Благодаря – казах, опитвайки се да изглеждам разсеян. Все едно пет пари не давах, че баща ми е починал. Министърът ме гледаше съсредоточено, след това се усмихна.   

            -Позволете ми днес да ви почерпя – каза той. Опитваше се да ми се подмазва, искаше да е сигурен, че ще бъда на негова страна. Реших да му позволя да почувства малко сигурност в мое лице.

            -Изключително съм щастлив, че присъствах на тази пресконференция – казах аз – и горд, че съм поканен на празненството на господаря.

            Министърът обмисляше нещо, виждах го зад очите му. Разбирах малките им политически жестове, когато се колебаеха дали да попитат нещо или да го изоставят за друг момент, друго място.

            -Склонен съм да вярвам, че промяната, за която говорите, е за добро – каза министърът, явно решавайки да даде дума за притеснението си. Разбира се, съвсем незабележимо ми бе намекнал, че го е страх. Усмихнах му се уверено.

            -Разбира се, господин Йорданов.

            Нямаше за какво до говорим, и въпреки това говорихме – празни приказки, за лесни теми, безобидни думи, придружени с кафе и цигара. Виждах, че всявам респект в министъра на здравеопазването и че той се чувства спокоен в мое присъствие. Може би си мислеше, че можех да се издигна дотолкова, че да мога да овладея желанието за убийства на Лидера.

            След като измина социално приетото време да пиеш кафе с някого, обявих на Йорданов, че имам работа и го оставих да размишлява над думите ми. Сдържаността ми по времето на разговора с него бе нарушавана понякога, когато позволявах, уж неволно, да намекна на министъра, че смятам да се намеся в ситуацията. Само че той не си даваше сметка по какъв начин щях да се намеся.

            Излязох от хотела, ходейки бавно и уверено, въпреки че ми се искаше да побягна. Качих се в БМВ-то си и запалих двигателя му. Без особено да губя повече време, потеглих надалеч от Гранд Хотел. Запалих една цигара и измъкнах телефона от Теодор от джоба си. Беше казал, че не трябва да им звъня.

            „Ама мале колко си злобен” – получих съобщение. Вдигах вежди.    

            „Какво?”

            „Речта. Гледахме я, беше страхотен – Стефани”.

            Заклатих глава.

            „С теб ли си пиша, Стефани? Мога ли да се прибирам?”

            „Отбий в ляво и изчакай”.

            Направих както ми казаха и спрях встрани от булеварда. Все още бях в София, но не бях сигурен дали не трябва да оставя колата в имението и да изчакам да ме вземат. Отпуснах глава на облегалката и отворих прозореца, след което запалих още една цигара и се насладих на спокойствието и тишината.

            Не след дълго вратата до мен се отвори и в колата ми влезе Виктория. Беше с черните си кожени дрехи и нахлупила шапка ниско над очите си. Свали я и косата й се разпусна по раменете й.

            -Днес аз ще те придружа обратно. Теодор е зает – каза тя – можеш да дойдеш с тази кола. Теодор ще се погрижи да не може да бъде проследена.

            -А, така ли, и как? – попитах и дръпнах от цигарата си. Сивите очи на Виктория се съсредоточиха за момент над цигарата ми и тя почти несъзнателно поклати глава.

            -Смята да измами камерите по улиците по пътя ни. Има и други камери, поставени от хората на Лидера, но той каза, че няма да са му проблем. А пък аз проверих колата ти за проследяващи устройства. Нямаше.

            -Все още – въздъхнах аз и отново запалих двигателя.

            -Красива кола. Всъщност, направо е страхотна – каза Виктория и аз я погледнах сурово. Не разбирах как се държеше в момента и защо бе някак... мила с мен. Тя преметна тежката си коса покрай едното си рамо, откривайки тънката си шия. Рязко изместих поглед от нея и се взрях в пътя напред.

            -Какво взе от онази стая?

            Виктория ме гледаше, изведнъж настръхнала.

            -Стаята е на Лидера – казах й и очите й се разшириха – може би вече не е, може би все още е.

            -Той е в хотела.

            -Не беше, този път.

            Тя стисна челюст толкова силно, че очаквах скоро очите й да изскочат от орбитите си.

            -Какво си взел от стаята му?

            -Няма да ти хареса – прошепнах й, като продължих да карам по Цариградско шосе с намерението да напусна София. Извадих снимката от джоба на сакото си и я подадох, при което тя се взря в нея с пълен шок.

            -Това е...

            -Сестра ти. Знам.

            -О, мили боже – каза тя, взряна в снимката. Този път не се разплака пред мен, но виждах, че сдържа мъчителния ад в себе си. Обърнах погледа си напред. Не трябваше да ми е мъчно за Виктория, но нямаше какво да се лъжа, знаех точно как се чувстваше и не исках да го пожелавам на никого. Освен, може би, на Лидера.

            -Защо той пази тази снимка? – прошепна тя, сякаш на себе си, когато вече излизахме от София.

            -Той болен ли е, Виктория? – попитах я и тя ме погледна стресната – намерих много лекарства. И все... все във виденията ми е... болен.

            Лицето й се изопна мигновено, чертите й станаха по-студени от всякога. Не бях виждал това изражение на лицето й, дори когато беше ме поставяла на мушката на пистолета си.

            -Спри колата – заповяда тя.

            Послушах я мигновено, отбивайки встрани от пътя. Тя слезе бързо от колата и хукна в полето отстрани, стиснала снимката. Побързах да я последвам, но секунда по-късно тя просто започна да крещи.

            Ококорих очи, напълно шокиран. Тя крещеше тук, в самотата на полето, обърнала глава към небето и с гръб към мен. Беше чист, животински писък, изпълнен с болка. Стъписан, тръгнах към нея. Въздухът й свърши и писъкът й прекъсна. Застанах до нея и се взрях в лицето й. Очите й бяха огромни и лъскави.

            -Виктория? – тихо я повиках.

            От окото й се стече една сълза. Главата й все още беше обърната към небето, слънцето осветяваше бялата й кожа. Тя стоеше така, взряна нагоре още дълго време, в което аз също не смеех да кажа или направя нещо. Снимката бе смачкана в юмрука й.

            -Вики? – повиках я отново след десетина минути. Тя бавно обърна сивите си очи към мен – какво има?

            Тя само поклати глава с умора.

            -Няма ли да ми кажеш нещо повече? – настоях аз.

            Погледът й отново бе празен, но преди малко бе изпитала някаква силна емоция, която я беше накарала да крещи така в пустошта. Исках да разбера какво става, какво въобще се беше случило.

            -Не мога – каза тя тихо – не мога да продължавам така. Не мога.

            -Какво става, Вики?

            -Тази мисия не може да продължава вечно – каза ми тя твърдо, но гласът й беше странен, изморен, може би от викането – това вече... не е... правилно.

            -Защото е болен ли? – не се сдържах аз, вдигнал вежди. Тя ме погледна.

            -Ти нищо не знаеш, Станимире!

            -Затова ми кажи! – ядосах се. Тя примига срещу гнева ми, сетне тръсна глава и закри очите си с ръка.

            -Не мога да те гледам такъв – успя да каже тя. Не разбирах какво се въртеше в главата й, затова яростно я стиснах за раменете и я разтресох. Тя ме погледна отново, принудена да ми обърне внимание.

            -Имам нужда да знам какво става! – твърдо й казах – кажи ми, Виктория!

            -Той е луд, той е луд – трескаво ми отвърна тя – той... не можем... трябва да го спрем! Бързо, трябва да го спрем!

            -Луд, знам, че е луд, никой нормален човек...

            -Не, не знаеш – заклати глава жената – не... не знаеш... това, за всичкото това... аз съм виновна!

            Присвих очи.

            -Какво означава това?

            -Аз го превърнах в чудовище!!! – изкрещя тя в лицето ми и се изтръгна от хватката ми. – аз съм виновна!!! Не разбираш ли, аз съм виновна за всичко!!

            -Това са глупости – срязах я – събуди се, Виктория. Не си виновна за нищо, той просто е откачен и ненормален. Той убива хората. И ние ще го спрем, но трябва да имаме всичката информация! Аз не те лъжа, нали? За нищо, нали? Мисля, че е време да ми разкажеш какво, по дяволите, знаеш за Лидера!