8.09.2018 г., 2:07 ч.

 Лидерът - глава 18 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
618 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

Глава 18

           

            Пътувахме към базата, като Виктория преди това се обади за да ги предупреди да събират багажите, след това се возеше мълчаливо, замислена и загледана през прозореца. Слънцето скоро спря да пече, затиснато зад облаците. Виктория държеше прозореца си отворен и оставаше вятърът да я духа по лицето.

            -Имате ли друга база наблизо? – попитах я, когато завих по черния път към горската барака.

            -Не – въздъхна тя. – ще трябва да измисля нещо.

            Пристигнахме в бараката и всичките членове на Червената змия вече бяха готови с багажите си. Теодор изглеждаше дяволски ядосан, и досега не го бях виждал с такова изражение. Всички останали бяха просто напрегнати, но той явно считаше, че откриването на базата е негова грешка.

            -Какво стана, Теди? – обвинително го попита Виктория.

            Хакерът беше много намръщен.   

            -Явно са следели мрежите – каза той – не могат да ме проследят, дори да ме хванат, тъй като използвам VPN за Абу Даби, затова не съм сигурен как са ни открили. Но ще  разбера. Съжалявам, Вики, няма да се повтори.

            Тя махна с ръка.

            -Не се безпокой, всичко е наред, щом Станимир ни предупреди навреме.

            Остър шум някъде от дърветата прекъсна тишината следваща думите на Виктория и всички настръхнахме. Втренчих се към дърветата, но можеше да е и някоя катеричка.

            -Мама му стара! – каза гневно Теодор и хукна към гората, а аз хвърлих раницата си на земята и го последвах. Нищо че бях с костюм, който не беше най-удобното за бягане нещо, исках да разбера какво става.

            Теодор се хвърли с хъс между храстите и стърчащите клони, и хукна напред по неутъпкани треви и храсти. Не можех да видя какво гони и какво е видял, но въпреки това го следвах. За моя изненада можеше да бяга доста бързо, въпреки че очаквах някой програмист като него да няма такава физическа култура.

            Той се хвърли напред и падна на земята, хващайки нещо малко, а аз запъхтян се спрях зад него. Цигарите си казваха думата относно моето дишане. Теодор се изправи и се обърна към мен, задъхан и с широко отворени очи. Държеше някакво малко устройство в ръцете си и аз се взрях в него.

            Той отдръпна пръстите си, за да ми го покаже – беше миниатюрно роботче с размерите на топка за тенис, с малки копченца и светлинки. Той го разглоби бързо и извади батерията му.

            -Какво е това? – стъписах се аз.

            Теодор все още беше ядосан, присвил устни.

            -Шпионски робот –  каза той – не се учудвам, че Лидерът е разполагал с такава техника. Но... по дяволите! Сигурно е изпратил навсякъде из покрайнините на София такива малки роботчета, за да ни намерят и този тук ни е шпионирал.

            -Дали ни е заснел отпред? С раниците и всичко? – разтревожих се.

            -Не, спокойно, те първо записват и тогава изпращат. Специално този модел имат малък RAM и не могат да изпращат video feed в реално време. Късметлии сме отново, но това не може да продължава така. Имам нужда от екип от програмисти. Не мога сам да направя всичко.

            Взрях се в него, учуден от признанието, че му е малко трудно.

            -Аз не разбирам от компютри – свих рамене.

            -Знам, богаташче. Но Виктория трябва да направи нещо по-бързо с новите членове. Тя каза, че проучват с Жоро, но все още не са намерили никого. Но... бавят се, по дяволите!

            -Спокойно, Теди – усетих, че го наричам така, както всички го наричаха, вместо с цялото му име – всичко ще се разреши. Ще измислим нещо.

            Тръгнахме да се връщаме към бараката, помъкнали малкото роботче с нас.

            -Ти какво взе от онази хотелска стая? – попита ме хакерът и настръхнах. Предният път, когато казах за онази снимка, бях довел на главата си онзи кошмар, който бе животът на Лидера и Виктория.

            А сега? Можеше ли и Теодор да ми стовари някоя трагедия?

            -Една снимка – признах му, благодарен, че все пак ме беше прикрил тогава – на сестрата на Виктория.

            Теодор заклати глава.         

            -Мале, мале – беше реакцията му.

            -Ти знаеш ли за Виктория и Лидера? – попитах и хакерът сви рамене.

            -Казах ти още преди, аз не съм от любопитните за чуждите интриги.

            -И добре правиш – отвърнах му. Той ме гледаше, но аз избегнах този път очите му, съсредоточавайки се в клоните и храстите пред краката ми. Имах чувството, че битката на Виктория не е моята битка, но въпреки това аз също бях въвлечен тук и не можех да се измъкна. Не и вече. Трябваше да направя нещо, но нямах никаква представа какво.

           

            Вечерта вече се бяхме настанили на друго място, като преди това Светлин и Георги подробно бяха проверили навсякъде за роботчета, които да следят. Новата ни база беше една от малките ми вили извън София, която отдавна не бях посещавал. Тук обикновено си почиваше леля ми и при строежа на къщата преди няколко години тя бе настояла да не е много голяма, но да има висока каменна ограда. Теодор бе препрограмирал роботчетата така, че да докладват, че няма никого и им беше задал едно видео от архивите им, че къщата е празна, непосещавана и спокойна. Той ни беше обяснил, че ако просто ги извади от строя, хората, които получаваха данните от тях щяха да се досетят какво става. Затова бяхме принудени да ги оставим да се разхождат из двора, само че с напълно друго предназначение. Сега те бяха станали също част от прикритието ни.

            Теодор се беше заровил в компютрите си, а другите оглеждаха новата ни база. Къщата беше напълно нормална и скромна, по вкуса на леля ми, с бели дантелени пердета, бели плетени покривки на масите и огромна камина за зимата. Имаше четири спални, където щяхме да се съберем шестте човека. Поне аз имах моя стая в тази къща.

            Където и се оттеглих за един миг спокойствие. Тази стая тук бе обзаведена по мой вкус и имаше някои мои книги, които отдавна не бях чел. Също така имаше и разни книги по икономика, които също четях. Няколко стари мои дрехи, забравени в гардероба.

            Седнах на ръба на леглото и прокарах пръсти през косата си. Трябваше да я измия от всичкия гел, но това щеше да се случи след като поспя, казах си твърдо и се отпуснах на мекия матрак. Поне тук щях да мога да спя като хората и да се изкъпя.

             

            На другият ден всички се намирахме в хола, за да обсъдим следващите ни стъпки. Днес отново се бях обадил на леля ми за една минута, колкото да я уверя, че всичко е наред и съм жив поредния ден. Усещах, че е тъжна и самотна и се опитваше да не го показва, ала отново не говорих твърде много с нея. Гласът й ме разсейваше.

            Когато слязох в хола, видях, че членовете на Червената змия бяха отпочинали и бях сигурен, че е заради спокойната обстановка и хубавите легла. Всички отново бяха в черните си кожени дрехи, Теодор бе обсебил бар-плота с всичката си техника, а Ясен отново бе с чай в ръка и слънчеви очила на лицето.

            Виктория не харесваше пердетата, определено, и смяташе по-късно да ги замени с дъски. Може би така се чувстваше по-сигурна, но не можехме да разбием покритието на спокойната къща. Въпреки че беше извън града, ако някой минеше по пътя малко по-надолу, можеше да види, ако прозорците бяха заковани.

            -Така... – заговори Виктория властно – трябва малко да променим плановете си.

            Всички я загледахме, като аз вече не можех да гледам на нея по същия начин. Ужасявах се, и може би си въобразявах, но виждах в очите й отчаяние и празнота. Надявах се просто да си въобразявам заради историята, която ми беше разказала.

            -Изглежда Лидерът не спазва първоначалните си намерения – каза Виктория – не мисля, че се опитва да ни подмами някъде и да си играе с нас. Иска да ни унищожи, при това бързо.

            Кимнах. Определено той вече не си играеше с Червената змия.

            -Затова планът да се опитваме да го мамим отпада – продължи красивата жена – сега ще набираме много хора.

            -Има бал довечера – казах аз и привлякох вниманието на всички към мен – Лидерът ме покани.

            Виктория присви очи и гняв се изписа на лицето й.

            -Защо ми казваш чак сега? – повиши ми тон тя.

            -Вчера не беше особено разговорлива – уплашено й отвърнах и тя скръсти ръце пред гърдите си. Гледаше ме много ядосана.

            -Хайде, хайде сега – прекъсна ни Теодор от поредното ни взиране очи в очи. – не се карайте, приятели. Какъв е този бал, кажи ни подробности?

            -Просто е светско събитие – казах, и усетих как Виктория се взира в мен настръхнала – бал с маски.

            -Предполагам Лидерът няма да присъства – каза тя. По дяволите, Виктория! Изпитах гняв към нея и към нетърпението й да се хвърли в собствената си смърт. Нямаше да позволя подобно нещо.

            -Не мисля – отвърнах й.

           -Лъжеш ме. – тя се изправи от стола, на който бе седнала, и тръгна към мен на високите си токчета. Тръпки преминаха през гръбнака ми, когато тя постави ръка на любимото си оръжие, закачено отново на колана – отново ли трябва де са караме кой е водачът тук?

            -Не те лъжа, Виктория – казах аз, отстъпвайки една крачка назад пред суровите й сиви очи – просто... не те лъжа. Той...

            -Ще бъде ли на бала, Станимире? Отговори!

            Всички се взираха в мен, може би не разбираха защо изведнъж бях толкова объркан и не желаех да кажа всичко.

            -Не знам! – сопнах се рязко – каза, че ще отиде, ако се чувства добре. Откъде да знам дали се чувства добре, за бога?!

            -Разбери. Искам веднага да седнеш на този стол, да си направиш твоята малка магийка и да разбереш ще дойде ли той днес или не.

            -Виктория, не мога винаги да го правя...

            Тя извади оръжието си и преди да се осъзная студеното дуло на пистолета се опираше между очите ми. Теодор подсвирна, но сякаш поведението на шефката им му се струваше забавно. Не и на мен, защото знаех, че е дяволски сериозна.

            -Добре, добре – примирих се аз – ще опитам. Но махни този пистолет от лицето ми.

            Тя неохотно се съгласи, седна на стола и кръстоса крака, а аз въздъхнах едва чуто.

            -Още сега, Станимире – твърдо заповяда тя.

            Седнах на един стол и затворих очи, притеснен от държанието й. Наложих си да успокоя мислите си – виденията обикновено просто се случваха и не бях сигурен, че сега ще мога да предизвикам видение под всичкото това напрежение. Въпреки това се съсредоточих върху дишането си и не след дълго всичките ми мисли напуснаха главата ми. Секунди по-късно бях обгърнат от чернотата.

           

            Беше толкова тъмно, толкова черно. Не можех да отворя очите си, борех се за да вдигна клепачи, но беше невъзможно. Също като дишането, бе нещо естествено, с което не можех да се справя. По сърцето ми усещах дращенето на нокти. Гневът се превръщаше в ярост. Не можех да чакам до бала. Исках още сега да ги изпепеля. Всички. Да изпепеля всички.

            -Господарю – чух тих глас някъде отдалеч. Отново се опитах да отворя очи и този път ми се получи, но всичко бе плашещо размазано и  в нереални черни оттенъци – скоро ще изпращам екипа към бараката. Ще отивате ли на бала?

            -Да. Ще отида – казах му с дрезгавия си глас – трябва да отида. Малко да се позабавлявам... ха-ха... да...

            -Ще ползвате ли инвалидната количка? – попита Ангел. Думите му ме вбесиха, изпращайки лавина от ярост по гръбнака ми.

            -НЕ, тъпак такъв! – изръмжах му – не мога да се показвам слаб пред подчинените ми. Но ще седя през цялото време. На трон. Искам да ми докарате трон от някъде за половин час.

            Ангел примига и отвори уста, явно за да ми каже, че е невъзможно. Един от ножовете ми прелетя опасно близо до главата му и този път той не можа да прикрие внезапния си страх. Очите му се разшириха и той застина на едно място, а ножът се заби в ламперията отзад отново.

            -Да, господарю.

            -Така те искам. Разкарай се!!

           

            Отворих очи и осъзнах, че всички от Червената змия се взират в мен. Имаха разнообразни емоции на лицата си – Светлин ме гледаше по-скоро сякаш съм забавна шега, Георги – невъзмутим, Стефани изглеждаше загрижена и мила, както винаги. Теодор се подсмихваше към мен, а за Ясен нямаше какво да кажа, тъй като бе с прекалено тъмните си очила и не можех да му видя погледа. Виктория, тя обаче беше право пред мен, стряскайки ме, когато я видях. Беше преместила стола си право пред моя и сивите й очи се взираха в лицето ми, готови да ме изпепелят.

            -Е? – попита тя – там ли ще е, или не?

            Отворих уста, но никакъв звук не излезе от там. Лидерът щеше да отиде. Но ако кажех това на Виктория, тя щеше да настои да дойде и щеше да го застреля, най-вероятно, преди да сме обмислили какво да правим.

            -Станимире, не ме гледай така арогантно! – сопна ми се тя – казвай, веднага.

            -Ще бъде там – накрая казах, преди да успея да се спра.

            Виктория се изправи от стола си като фурия.

            -Значи идвам с теб – каза тя.

            Всички я зяпнаха стъписани.

            -Вики... – започна Теодор – той те познава.

            -Ще бъда с маска, Теодоре – рязко му отвърна тя – в колко часа е балът?

            -В осем – отвърнах уморен. Нямаше как да се противопоставя на сивите й очи и ето че вместо да я спася от заслепеността й, сега щях да я отведа право при Лидера.

            -Така да бъде.

            Никой от групата не каза нищо на абсурдното й желание да отиде там, но може би те не го виждаха по начина, по който аз го виждах. Беше ми ясно, че те не знаеха точно каква е връзката й с Лидера, защото ако знаеха, щяха да я завържат за един стол само и само да не отиде.

            Аз бях безсилен пред нея и някак хем исках да й помогна, хем не се чувствах прав да й се бъркам. Прекарах деня в размишления дали бих могъл да я спра, преди да направи нещо глупаво на бала и стигнах до заключението, че единственото, което можех да направя, бе да стоя до нея през цялото време и да не я изпускам от поглед.

            По-късно, когато вече се подготвяхме за бала, стоях в банята и се гледах в очите. Изглеждах по-уплашен, отколкото бях предните два дни и трябваше бързо да заровя тази емоция някъде навътре, защото не можех да се появя с този вид на бала на Лидера. Зелените ми очи бяха доста големи и някак не успявах да ги върна в нормалната им форма. 

            Стефани ни беше ушила маски за един следобед. Не че аз бях нещо особено, бях напълно обикновен Зоро, затова просто сложих маската на лицето си и тръгнах надолу.

            Изчаках Виктория в основите на стълбите, като за един момент обмислях дали просто да не тръгна без нея, но не посмях да го направя. След десетина минути чух врата горе да се отваря и Виктория се появи.

            Зяпнах я, стъписан. Беше облечена с дълга черна рокля с дантелени ръкави, която стоеше убийствено на красивото й тяло. Тъмната й коса беше вдигната в сложна прическа на главата и тя беше с черна маска с пера и перли. Плътните й устни бяха с червено червило, а на нежната й шия имаше наниз черни перли. Останах шокиран от вида й, докато тя слизаше бавно по стълбите. Незнайно защо, сърцето ми предателски се разтуптя.

            Тя ме хвана под ръка и видях, че ноктите й бяха лакирани с червен цвят, същият като червилото й. Сякаш бе прекарала целият следобед да се подготвя за бала. Виждах сивите й очи, но не можех нито да разбера какво си мисли, нито какво чувства.

            -Уау, двамата сте страхотни! – каза Стефани – Вики... прекрасна си, скъпа.

            Виктория се засмя, но усетих, че е изкуствено.

            -Така и не разбрах защо ти трябва да се навираш там – отбеляза Теодор. Кимнах, съгласен с думите му, че тя не трябва да е там.

            -Ще я пазя – казах.

            Тя ме стисна по ръката, почти ощипвайки ме и аз я погледнах с вдигнати вежди. Лицето й не показваше нищо, красивите й женствени устни бяха напълно спокойни и аристократични.

            Как можеше да изглежда толкова красива и толкова страховита едновременно? Щяхме да отидем с моята кола, а Виктория имаше фалшива лична карта, ако разбира се, се наложеше. Съмнявах се, че някой щеше да ни провери, най-много да проверят мен. Все пак аз бях поканеният, а Виктория бе просто моята дама.

            Потеглихме към София, като аз бях двойно уплашен. Не исках заради мен Виктория да пострада. Заради моята неспособност да я излъжа.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Благодаря!


Сърдечни поздрави!

 

Ваша,

Зи

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз благодаря за хубавата част. Чакам нататък.Поздрави!
Предложения
: ??:??