25.03.2018 г., 17:26 ч.

 Лидерът - глава 9 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
701 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

Глава 9

 

            Беше ми горещо, толкова горещо в грамадното легло. Гневът вреше в мен, докато държах в ръцете си тъмносиния тефтер. Прелиствах го и не спирах да го прелиствам, но не можех да повярвам на написаното там. В един прилив на гняв го хвърлих през стаята и той се блъсна във вратата пред мен.

            -Слуга! – изкрещях злобно.

            Вратата ми мигновено се отвори и вътре влезе поредният малоумник от прислугата. Той вдигна тефтера от земята.

            -Какво е това, господарю?

            -Теб ПИТАМ! – изкрещях му гневно. – на кого е това чудо?! Кой го е написал?

            -Не знам, господарю.

            Измъкнах един нож за хвърляне изпод възглавницата ми и го метнах по слугата, който нямаше дори време да се отдръпне. Ножът се вряза между очите му, а гърбът на мъжа се блъсна във вратата зад него. Тялото се свлече. Струйка кръв се стече между широко отворените му очи, застинали така за винаги.

            Онази кола в двора на Петров бе пълна с всякакви оръжия, техника, която не работеше и този тефтер, където бяха описани подробно всичките ми престъпления. Колата беше на Червената змия. Те бяха взели сина на Петров и това ме влудяваше. Сега, когато бях екзекутирал стареца, синът ми беше повече от необходим. Те имаха ключа, а и влияние. Ключът ми трябваше. Както и позицията на Петрови в обществото.

            -Намерете ми момчето! – извиках бесен.

 

            Събудих се облян от пот в неудобното легло. Теодор, легнал на земята, за да има къде да спя аз, хъркаше шумно.

            Сънят.

            -Теодор! – извиках. Той веднага се изправи на крака, въпреки че едва можеше да си отвори очите.

            -Той беше в леглото. Той има дневника. Знае, че колата е ваша. – спомените за съня започваха да ми се изплъзват, но аз фокусирах насила ума ми. Щях да забравя – иска... той иска нещо мое. Иска да ме намери. Той... – другите подробности? Имаше убийство... – той...

            Теодор ме гледаше с широко отворени очи, напълно буден и нащрек. Светна лампата и от светлината й трябваше да стисна клепачи. Вече не помнех нищо от съня, освен че го бях сънувал. Хакерът ме гледаше съсредоточено.

            -Добре ли си, приятел? – попита ме той. Все още дишах тежко, изплашен по  необяснима причина.

            -Кажи ми какво ти казах – настоях аз.

            -Че Лидерът е взел тефтера и иска нещо твое и да те намери – повтори шашнат Теодор.

            Явно затова е бил съня ми, но не можех да си спомня ясно подробностите. Обикновено след като събитието се случеше, дори да не съм присъствал, сънищата се избистряха в главата ми.

            -Ще го запомниш ли, моля те. Това сънувах.

            -Да, разбрах. Стресна ме.

            -Сега няма да заспиваш, за да не го забравиш – казах му. Той се засмя и измъкна смартфон от под одеялото, с което се беше завил и записа на телефона. 

            -Ето готово, няма да го забравя. Лека нощ, приятел.

            Той се отпусна отново и се зави през глава, обръщайки ми гръб, а аз се взрях в тавана. Знаех добре – аз никога не успявах да заспивам сам след един такъв кошмар, имах нужда от хапчетата си за сън, които въобще не бяха тук.

            -Хакерче? – повиках го тихо. Той изсумтя нещо под нос. – моля те.

            Той отново се понадигна и ме изгледа със заспали очи.

            -К'во има?

            -Можеш ли да ми намериш приспивателни отнякъде? Иначе няма да мога да заспя, а утре трябва да имам сили.

            Теодор изсумтя и се измъкна от „леглото” си. Мързеливо се дотътри до изхода от спалнята, слушах стъпките му по дървения под и после как слиза надолу. Малко по-късно влезе отново, но не носеше никакви хапчета, а бутилка алкохол. Бърбън.

            -Ето ти приспивателно – даде ми го той – айде, лека.

            Взех бутилката и отпих щедра глътка, след което отново се отпуснах на старата възглавница. Заради това легло утре щях бъда напълно схванат, но нямах особен избор.

            Проникващата през закования прозорец дневна светлина ме събуди, което пък означаваше, че бърбънът си беше свършил добре работата вместо приспивателните ми. Не бях изпил много и бях свеж и енергичен. Но страшно изнервен.

            Изведнъж осъзнах, че си спомням подробностите от съня ми, което ме накара да изтръпна. Бяха минали шест часа след като го бях сънувал, и вече се беше случил? Беше рано да си водя заключения за това до колко време имах след едно такова „ясновидско” видение. Не трябваше да разчитам прекалено на това, че имах достатъчно време след сън или халюцинация.

            Отидох в малката мизерна баня на бараката и се огледах в огледалото. Косата ми беше рошава, дрехите ми, естествено, в ужасно намачкано и мръсно състояние. Въпреки това се опитах да ги пооправя малко и да си придам по-приветлив вид. Наболата брада също не помагаше.

            Когато слязох в общото помещение, всички от Червената змия вече бяха там. Теодор пиеше кафе и пушеше до вратата, Виктория седеше в обичайния си вид с крака на масата, но този път с пусната коса и я сресваше. Косата ѝ беше гъста и тъмна, много красива и пусната ѝ придаваше друг, доста по-нежен и женствен вид. Ясен пиеше чай и ядеше бисквити „Еверест”, но все още със слънчевите си очи. Не знаех по кое време се е прибрал, след като бе закарал леля ми до затънтеното село в Родопите, което ѝ бях избрал. Щеше да бъде на защитено място там. Едва ли Лидерът се интересуваше от точно тези родопски села.

            Георги и Стефани си говореха тихо, доближили столовете си и аз ги загледах замислено. Дали не бяха нещо като партньори в екипа?

            -Добро утро, богаташа – каза Виктория – имай предвид, че тук винаги се става в осем часа, а не в десет.

            -Нямах аларма – отвърнах ѝ и свих рамене. И без това с леля ми се бяхме разбрали да ѝ се обадя на другия ден, а не днес, тъй като практически се бяхме видели по-рано, а пък бях сметнал, че нямам все още нужда от аларма.

            Тя игнорира коментара ми.

            -Разбрахме за съня, който си имал. Лидерът те очаква и не съм сигурна дали това е добре или зле за нашия план.

            -Ще отида. Добре е, той иска нещо от мен – смътно докоснах ключа, който бях пъхнал под омачканата ми черна дреха.           

            -Знаеш ли какво е? – попита ме тя. Погледнах я право в очите и притеглих възможността дали да й кажа или не. Реших, че ще й кажа истината.

 -Не мога да ти кажа, Виктория. Ще го запазя в тайна за сигурността на всички ни.

            Тя присви устни и продължи да ме гледа в очите за още една дълга минута, но аз не отстъпих.   

            -Разбирам. Имаш право, най-добре да не знаем – заяви тя накрая. Беше ли се примирила с мен? – засега.

            Тя ми стрелна един последен плашещ поглед, сетне отмести очи.

            -Първа фаза започва – каза тя – Теди, моля те, закарай го до покрайнините на града, но го остави преди да влезете в София. Ще се оправиш нали, Станимире?

            -Да, разбира се.

            Теодор изгълта остатъка от кафето си набързо и загаси цигарата си в импровизиран пепелник – стара порцеланова чаша. Сетне дойде до мен, бръкна в джоба на коженото си яке и ми даде друг телефон. Този път не беше древна Нокия, а модерен и скъп iPhone.

            -Този телефон е свързан с нашата мрежа – каза ми Теодор – но тя е скрита. Контактите ти са вътре, както и стари есемеси, които си писал и разговори, които си провеждал. Ще го проверят, но ще настоиш да го запазиш. А тъй като те отново върнаха мобилната мрежа, ще имаш причина, поради която да си го искаш. Ще пишеш есемеси на „Лилиана”, което всъщност ще е връзката ти с нас. Само есемеси, никакви обаждания, и аз ще ги трия от историята на телефона ти. Има сензор за пръстовия ти отпечатък, вместо камера, така че ако някой друг вземе телефона ти и ние ти изпратим съобщение, то няма да се получи и ние ще разберем, че телефонът не е в теб.

            Кимнах му, впечатлен.

            -Телефонът разполага и с други скрити функции – продължи хакерът, докато аз оглеждах привидно нормалният iPhone – отново са свързани само с твоя отпечатък. Ако натиснеш тук, копчето за звука, все едно искаш да го увеличиш, и го задържиш 15 секунди...

            Той сложи палеца ми на бутона и го задържа там, след което от мястото за зареждане изскочи много тънка, почти невидима игла. Изтръпнах.

            -Ако забодеш това в нормален 80 килограмов мъж, ще го трупясаш в несвяст в продължение на 12 часа. Можеш да го използваш за трима човека, преди резервоарът да се изчерпи – каза ми той, а на мен ми се искаше да пусна телефона далеч от мен – прибира се с едно натискане на копчето за volume. Ако задържиш за десет секунди копчето за заключване на телефона, ще се включи записвачката. Камерата също се включва, а записите се прехвърлят на моята база данни и мигновено се изтриват от устройството.

            Зяпнах в Теодор.

            -Що за...

            -Все пак си шпионин – сви рамене той - Ако ти го вземат, не се притеснявай, нищо няма да работи без твоя пръстов отпечатък. Има и скрита функция – експлозив.

            -О, не, не. Телефонът ми не е бомба, нали?!

            -Не се тревожи, тази функция е изключително добре заключена и защитена и не можеш да я пуснеш по погрешка.

            -О, господи.

            Теодор ме потупа по рамото.         

            -Хайде, да вървим – той махна за довиждане на останалите от екипа, оставяйки  това опасно чудо, което със сигурност имаше и още други опции, да стои в ръцете ми. Настръхнал го огледах, и ми се искаше да го оставя, но знаех, че ще ми е от полза. Пъхнах го в джоба на дънките си, като се надявах да не гръмне като седна.

            Теодор вече се беше качил в един черен шевролет, на пръв поглед незабележим и обикновен. Нямаше нищо общо с грубоватия, зъл джип, който Лидерът вече беше прибрал. Колата бе по-нова от джипа, но се съмнявах да е пригодена за труднодостъпни места.

            -Не ми каза как се задейства бомбата – изнервих се аз.

            -Спокойно, няма да се задейства просто така. Трябва и аз да я включа.

            -А добре. Да не си посмял да я включваш, освен ако не се наложи! Тоест, ако аз не преценя, че се е наложило! – настръхнал го предупредих. Той потегли, но след десетина минути път през гората го помолих да спре, за да се изпикая. Той не се оплака, че току-що бяхме тръгнали от къщата, и ме остави на уединението ми. Застанах зад едно дърво и побързах да заровя ключа до него – дървото бе четвъртото поред вляво от пътя до една малка горска рекичка, маркирано с хикс в основата, на десет минути с колата от къщурката, движейки се с 50 километра в час. Надявах се да запомня къде го скривам и да не се окаже, че го крия и от себе си.

            После се качих отново в колата, но осъзнах, че не бях изтупал ръцете си от пръстта. Теодор ме погледна замислено.

            -Скри ли го добре? – попита ме той.

            -К-кое?

            -Как кое – той се засмя – нали беше до тоалетната?

            Стиснах челюст, но не успях да не се разсмея. Знаех, че той се досеща какво бях скрил до дървото, но шегата си я биваше сериозно.

 

*                      *                      *

 

            Озовах се пред разбитата, направо разтопена, входна врата към имението, което беше мой дом за последните 25 години. Застанах пред нея, изпаднал в странно съзерцание. По улиците имаше следи от бомбите, които аз и Теодор бяхме изстреляли. Някои от къщите, покрай които бях минал, бяха маркирани с черни панделки, сякаш в траур. Никакви хора по улиците, нито дори един човек. Изправих гръб и си поех дълбоко въздух, след което пристъпих покрай разтопеното желязо от вратата. Тръгнах по алеята, с която толкова бях свикнал.

            -Спри на място! – прогърмя заговорнически глас в тишината. Замръзнах, подчинявайки се, втренчил очи напред в къщата на баща ми. Моят баща, моят прекрасен, строг и величествен баща.

            Обърнах се бавно с гръб към сградата и срещнах двама войници, насочили Калашниците си към мен. Можеха да ме направят на парчета за секунди, но вече не ми беше за първи път да се изправя пред дулото на оръжие. Видях, че те не са облечени с нормалните войнишки униформи. Имаха странни бели ленти, вързани през челата им. Не знаех какво означават, но очевидно не бяха от българската войска.

            Ако нещо бе останало от нея, всъщност. Поех си дълбоко въздух.     

            -Заведете ме при Лидера – заявих силно. Моят плътен баритон прозвуча властно и непримиримо, въпреки двете опасни оръжия, насочени към гърдите ми.

            Войниците се спогледаха и единият докладва нещо по радиостанция в джоба на якето си.

            След малко те получиха заповедите си и тръгнаха към мен, сваляйки оръжията.

            -Последвайте ни, господин Петров – каза единият от тях. Подчиних се, като след като излязохме от двора на имението, зад мен тръгнаха още двама, и те въоръжени до зъби. Не ме беше страх, нямаше от какво – знаех, че те няма да ме убият сега.

            Те не ме докоснаха, отвориха ми вратата като на президент към бронираната им кола, след това се настаних вътре. Седалките бяха твърди, но удобни, въпреки че в момента предпочитах да се возя в джипа на Червената змия. Държах осанката си величествена и се насилвах да дишам дълбоко и спокойно, като си повтарях, че няма от какво да се страхувам.

            Може би някой от тези войници бе стрелял в главата на баща ми. Може би някой от тях го беше екзекутирал. Но дори те не бяха отговорниците. Лидерът. Трябваше да стигна до него и да го унищожа.

            Колата се движеше бавно по пустите улици на столицата, докато не стигна Гранд Хотел София. Спря пред главния вход. Едно много изплашено пиколо отвори вратата и единият от войниците слезе, след което и аз. Те ме поведоха вътре, през фоайето и ме поведоха към асансьорите. Стъпките ни отекваха върху лъскавата повърхност на пода и после заглъхнаха в тежките червени килими пред асансьорите.
            Войниците влязоха с мен. Отведоха ме до панорамните апартаменти и почукаха на една от красивите масивни врати.

            -Влез – чух глас отвътре. Сърцето ми биеше ексклузивно бързо и аз не можех да преглъщам като хората, но продължавах да си внушавам да дишам дълбоко и спокойно.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??