Лика-прилика
Чувам, че щели за събарят паметници. Не разбрах кои конкретно – тези на Съветската армия или онези на Рейгън. Роналд Рейгън, артистът, беше президент на САЩ, който чрез Михаил Горбачов, юриста, срина една идея. Съветската армия беше тази, която помете нацизма и въведе тоталитаризма и комунизма като висша своя проява. С убедителна военна сила и доктринирано, насилствено добро. Ако има такова.
Две идеи. Паметник имат и двете. Единият е в центъра на София. Другият – също. Огромен изглежда този на Червената армия, малък – онзи на Рейгън. Сигурно защото на постамента на единия стои незнаен войник, а на другия – лице на президент. Едното е количество на паметта, другото е качество на съзнанието. Може и обратно да е.
Ала чия памет прави историята голяма и малка? И кога фактите могат да се съберат така, че да формират истина, от чийто извор да потече живителна история?
Кой човек може да изплете жичките на съдбините, та да ги избродира в памет?
И защо сградата на нашия парламент стои в нозете на коня на руски цар? На жълтите павета. Никой не роптае срещу това.
Съществува ли либерализъм, щом още хора по света умират от глад? Смъртта и до днес е удобно убежище на хора, уморени от демокрацията на алчността: доктринирано, насилствено добро. Ако има такова.
Когато ходя в Радомир, моя роден град, правя го заради паметта. Подминавам къщата с мъка... давам си сметка, че тарабите са по-стари от историята на САЩ. Гробищата са запустели. Срещу две бутилки ракия може и да намериш гроба на роднините си от ненаименован, но информиран циганин. Срещу двайсет лева е възможно дори да видиш лицата им върху камъните, запрашени от времето, ако опиянчените гробищари окастрят плевела на излишно платените данъци. Това е паметта. Това ли е обаче?
Отсреща, с нейната тиха усмивка, гледа баба ми. Познах я, нищо че се беше счупило горното парче на овалната снимка. Сестра ѝ – до нея. Лика прилика са. Гроб до гроб. Приживе не бяха толкова еднакви. А дядо е вдясно – строг и вечно намръщен. Да знаеха хората колко беше добър: само той умееше тъй да се мръщи, когато правеше на мравките път.
Гробищата не са място за помен. Там костите почиват. Умът е този, който събира душите на отминалите хора и ги превръща в информация.
В история.
Ако – а това ще стане! – след десетина години паметниците на баба, на дядо и на всичките ми роднини в Радомир се срутят, какво ще стане с паметта им? Нима ще остарее заедно с мен? Или ще умре с мен?
Какво е паметникът – камък ли? Където си погребан? Или е спомен, че всъщност си роден? Дали не е едно и също?
Паметниците се полагат от живите за помен на мъртвите. После живите стават мъртви. И така нататък. Паметта няма нужда от паметници, опасявам се. Нито мъртвите – от живите. Просто преживелите отчитат с камък времето на своята отсрочка. Паметникът е часовник.
А историята... Нея я пишат. Интерпретират. Създават. Оспорват. Бърникат. Казват, че в Северна Македония има повече паметници, отколкото памет. Ама бива ли памет с паметници да се прави?
Да, в Радомир скоро никой няма да знае за баба и дядо. И с мен ще се случи това. Но ако преместим паметниците на живота, дали ще е различно? Часовникът на историята ли ще върнем? Унищожим ли всички плочи в гробищата, нима там умрелите не ще останатт там? Те на паметника ли разчитат, че да бъдат чрез него помнени?
Или са осъзнали приживе, че всяка памет се опозорява от историята: както споменът от реалността. И животът – от битието.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
