30.03.2012 г., 9:44 ч.

Лишените (откъс от първа глава) 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1188 0 1
9 мин за четене
„Не възславяйте деня, преди да е паднала нощта; жена, преди да е родила; меч, преди да е изпитан в битка; девица, преди да е минала под венчило; лед, преди да е преминат; пиво, преди да е изпито.“
Викингска поговорка

*1*

     В помещението е топло, уютно и приятно, но от прозореца, до който стоя, се прокрадва някакъв хлад, явно някъде по него има пукнатина. А може би просто самото стъкло задържа в себе си хладината на дъждовните капки, които безспир удрят по него.
     Около мен се разнася мирис на подправки, на гъби и варящо се месо – това са миризмите на кухнята и аз съм свикнал с тях, също като останалите младежи, които в този момент са насядали на дългата дървена маса – онази, върху чийто плот личат издълбани сърца, човечета и дори нескопосан опит за рисунка на дракон. Повечето от тези драсканици са стари и, с малки изключения, едва личат. Клариса, готвачката, казва, че са дело на децата на стария лорд, по времето, когато били още мънички и, също като нас, обичали да стоят в кухнята до късно, наслаждавайки се на уюта и топлината в помещението. Много пъти съм опитвал да си представя лорд Блийс или някой от братята му, които седят на дървените столове и усърдно дълбаят с малки ножчета по твърдата повърхност на старата маса. Така и не успях да извикам какъвто и да е правдоподобен образ в главата си. 
      Яденето е приключило, но никой не става от мястото си; всички стоят, едва ли не затаили дъх в очакване. Виждам отраженията им в стъклото на прозореца, сякаш наблюдавам сборище на призраци... а там, отвъд, тъмнината е толкова гъста, че ме побиват тръпки. Знам какво чакат останалите – защото го чакам и аз, макар да се опитвам да не го издада. Днес е последният ден от седмицата. Което означава, че е време за история. А разказвачът на истории седи до камината, облегнат назад в стола си, опънал крака, та да ги топли на пламъците. Това е Рейндъл, може би най-възрастният от прислужниците в замъка и нещо като неофициален шеф на другите. Всички го обичат и уважават, заради благия му характер и вечната усмивка. А и заради историите също – всеки път разказва различна и те сякаш нямат край. Като че зад избледнелите сиви очи старият му мозък пази всички истории и легенди на света. 
       Общо сме дванадесет, – тези, които чакат той най-сетне да започне да говори. Аз, с моите четиринадесет лета, съм третият най-възрастен от тях. По-големи от мен са само Бран и Алекса и то едва с по едно лято. Най-малкият е Кло, само на девет, а всички останали са на възраст между десет и тринадесет. Има и още няколко души, големи колкото нас тримата, но те не обичат историите. Всъщност, те четиримата едва ли обичат нещо, освен самите себе си. В момента са някъде из замъка, в някое от многобройните крила на замъка, а той е огромен. Не бих казал, че ми липсват. Сигурен съм, че и другите, които са с мен в кухнята, са на същото мнение.
        - Хайде, Рейндъл, коя история ще чуем днес? 
        Нетърпеливият въпрос идва от Хелга. Тя е на тринадесет, симпатично момиче с лунички и рошава рижа коса, същински таралеж с цвета на морков и хитри зелени очи, които вечно шават нанякъде, сякаш търсят нещо отдавна изгубено. Почти се усмихвам, облегнат на перваза. Разбира се, че ще е Хелга, та кой друг? От всички ни тя е най-нетърпеливата. Две минути чакане за нея са сякаш две години. Тя иска всичко и то веднага, без да се налага да чака. Винаги е била най-активната, най-пъргавата и най-любознателната. Освен това е й най-дружелюбната. Може би затова е приятелка с почти всички.
       - Искате история, значи – прошепва Рейндъл и всички застиват, напрягайки слух.                 Той винаги започва разказите си така, дори и никой да не го подкани преждевременно. Гласът му е дрезгав, дълбок и приятен на служане – напомня ми на далечния звук на прибоя, не знам защо. Не се обръщам, оставам все така с гръб към тях, сякаш се взирам в тъмнината отвън, а не в отраженията им. В краката ми Хел се размърдва, повдига глава, после отново я отпуска между предните си крайници и сякаш заспива. Винаги съм си мислил, обаче, че всъщност слуша. Макар че какво може да разбере едно куче на човешки език? 
     - Тъй, тъй, искате история.... Тцъ, Тцъ... История...
     Клариса оставя парцала, с който досега е мила далечния ъгъл на стаята и тихо се приближава. За толкова едра жена се движи неочаквано тихо и леко. Придърпва си един от столовете покрай стената и сяда. Тя също чака възрастният мъж най-сетне да започне наистина. И той го прави.
      - Чували ли сте историята за ковача и чудовището? – пита, а аз усещам как дълбоко в мен нещо се свива на топка. 
       - Неее – отвръщат вкупом другите. Разбира се, че не са я чували, нали единствените истории, които повечето от тях знаят, са им разказвани именно от него. 
Аз обаче съм я чувал. Зная тази легенда... и винаги изстивам, когато я чуя. Дали заради самата нея или от спомена за баща ми, който ми я разказваше преди сякаш цяла вечност, не мога да кажа. Споменът за татко и за малката къщичка на брега на реката – онази, която вече я няма. Също както го няма и него. 
       - Добре тогава – кимва Рейндъл. – Но ви предупреждавам, че тази история е различна от повечето, които съм ви разказвал. По-страховита е... и може би мъничко тъжна, зависи. Е, сигурни ли сте, че искате да я чуете?
        Да, разбира се, сигурни са. Потръпвам, въздъхвам едва чуто и се приготвям да я чуя отново, толкова много време по-късно, а дъждът трополи все по-силно по прозореца, докато навън постепенно започва да се вихри буря.
       - Е, добре – казва възрастният прислужник и примлясква замислено. След което започва:
       - Това се случило преди много години, и много далеч от тук – чак отвъд планината. Там, край езерото, живеел един ковач, заедно с двете си деца, момче и момиче. Ковачът имал малко стадо говеда и децата му се редували да ги извеждат на паша. Един ден дошъл редът и на малката дъщеря на ковача – красиво тъмнокосо момиче, горе-долу на възрастта на Хелга. Сутринта тя извела говедата и цял ден ги пасяла из хълмовете близо до езерото. Но дошла вечерта, а момичето все не се връщало. Нито тя, нито животните се върнали у дома през тази нощ. А на сутринта, баща й и нейният брат, тръгнали да я търсят, притеснени, че може да й се е случило нещо лошо.
       Рейндъл спря, вдигна халбата с тъмна пенлива течност, за която всички знаеха, че е северна бира, отпи, след което облиза устни, остави я и продължи: 
       - Намерили я, в ранната утрин, когато небето било сиво като гранит, а вятърът бил толкова силен, че би могъл да отнесе и най-здравия мъж. Открили я на скалистите брегове на реката, мъртва и безжизнена. От някогашното хубаво младо момиче сега не било останало нищо, освен кървава каша, сред която се мяркали разкъсаните й дрехи. Съкрушен, ковачът се заклел да отмъсти за своето малко момиче. Не било нужно да търси повече следи – вече знаел кой, или по-точно какво е причинило смъртта на дъщеря му. Из тези места от векове се носела легендата за Аластин, чудовищата, които дебнат сред дълбоките води на езерото. А езерото било огромно, широко и дълго почти колкото нашата Черна вода, и от много години хора ставали жертва на аластин... или поне така се говорело. Ковачът никога не бил взимал насериозно легендите, въпреки че винаги предупреждавал децата си да са нащрек и, ако видят нещо, чието място не би трябвало да е там, да бягат и да не се обръщат назад. Ала сега едно от децата му било мъртво, убито по ужасен начин, и той знаел със сърцето си, че иманно аластин е отнел живота му.
       В просторната кухня цари мъртвешка тишина. Нарушават я само припукването на съчките в огъня и трополенето на дъжда по прозорците. Всички са затаили дъх, слушат вцепенени, напълно погълнати от историята. Аз също, въпреки че я знам цялата, и че тя носи болезнени спомени.
       - Ковачът не тъгувал дълго – продължи Рейндъл. – Нямал време за това. Заедно със сина си се заел да строи импровизирана ковачница на брега на езерото. Момчето раздухвало неуморно ревящите пламъци, а баща му работил през целия ден, с усърдието на демон, създавайки огромни железни куки, които горели яркочервени, като пламнал пожар. 
       - Когато слънцето се спуснало ниско над хоризонта, ковачът и синът му поставили трупа на овца, която били убили специално за случая, в огъня и не след дълго ароматът на печено месо се разнесъл навсякъде из забулените в мъгла води на езерото. Изведнъж, стотици мехурчета избухнали от наглед спокойните води, а сетне самият аластин изскочил от водата. Огромен черен звяр, рунтав като дива свиня, но тънък и здрав като вълк, макар и грозен като пъкъла, той грабнал овцата и се опитал да избяга отново във водата. 
       Рейндъл млъква за момент, колкото да изпука кокалчетата на пръстите си, поема си дълбоко дъх и довършва историята:
       - Без да губят време, ковачът и момчето му забили все още тлеещите куки в плътта на звяра. Побеснял от болка и ярост, аланстин се вкопчил в жестока схватка с двамата. След дълга, сякаш безкрайна битка, мъжете все пак победили и чудовището, убило дъщерята на ковача, лежало мъртво в краката му, огромно и страховито, със зъби, по-остри от ножове и с нокти, на които би могла да завиди и мечка. Двамата оставили тялото на брега, така, както си било и се прибрали, отнасяйки със себе си останките на мъртвата девойка, за да я погребат близо до дома си. А когато се върнали на другата сутрин, от тялото на аластин нямало нищо. Било изчезнало, а на мястото, където го били оставили предната вечер, открили странно вещество, подобно на слуз или желе. Имало още такива петна от загадъчното вещество и всички те водели към водите на езерото. Дали звярът някак не бил оживял и се върнал във водата? Или друго чудовище било излязло от дълбините през нощта и погълнало тялото му, оставяйки странните следи? Ковачът и синът му не знаели, но каквото и да се било случило, аластин повече не се появил. Ковачът живял дълго, а когато умрял, синът му го наследил в занаята – или поне за известно време, преди да се премести да живее далеч, загърбвайки болезнените спомени. Но докато живеел в бащината къща всеки ден идвал край брега и дълго наблюдавал мъглата, но повече не видял чудовището. То никога вече не убило когото и да било в по онези брегове, но историята останала, предавана от уста на уста, било като песен или дори сага, но по-често под формата на разказ – така, както ви я разказах на вас. Това, деца, беше историята за ковача и чудовището и аз съм един от малкото останали хора, из тези места, които още я помнят. И така, хареса ли ви?

© Владимир Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • На мен ми хареса, водиш повествованието плавно и увлекателно. Каква ще е следващата история на разказвача?
Предложения
: ??:??