Ден 3-ти (вторник)
Ако така продължавам да не мога да спя, ще заприличам съвсем на зомби. Карам на кафета и кола. Днес си взех сандвич, също и ябълка, но си ги гледам на бюрото и дори не ми се протяга ръка да ги взема, а пък да дъвча… Докато чета сценария на Чан, всичко е някак наред, дори ми харесва, но когато следобед ставам да си налея вода от машината, ми призлява. По-добре да седна за малко…
Събуждат ме нечии студени ръце на бузите ми. Над мен виси Кларксън и още двама, също и Зоуи. Става ми страшно неудобно. Припаднала съм явно, защото ми се губи време и спомен, а някой ме е пренесъл до дивана на Кларксън. Ужас! Извинявам се, но още ми е зле и не мога да стана. Какъв срам! Предлагат ми да ме закарат до вкъщи, дори Зоуи да се прибере с мен, но не искам, знам, че като хапна, ще се почувствам по-добре. Не бива да го допускам повече. Ами ако кажат на Джак или на Хоган, ще си имам разправии с тях.
Наистина след сандвича се оправям. Луда ли съм! Успявам да започна доклада, когато в стаята връхлита Джеръми. О, ясно, някой му е казал, може би Зоуи, или Кларксън се докарва загрижен.
– Какви са тия работи, Елена? Как стана?
– Здравей! Седни, тъкмо си дошъл, трябва да поговорим.
– Не си го въобразявай! Ставай, ще те закарам и ще говорим, когато си готова, тук не е най-доброто място – той се озърта. Аха!
Не се противя, само се обаждам, че си тръгвам. Наставникът ми ни изпраща мазно чак до асансьора. Иде ми да се обърна и да му кажа да си почисти слузта, която влачи след себе си, че бедните жени чистиха вече два пъти днес. В асансьора Хоган ме разтърсва за ръката и пита:
– Защо си припаднала?
– Има охранителни камери и тук, нали не искаш да те разнесат като грубиян. Стана ми лошо просто. Нищо ми няма, не бях яла и ми е паднало кръвното. Глупаво е, знам, но така се отплеснах в един текст, че съм изключила.
– Яде ли вече?
– Да. Кой ти се обади?
– Гилмор.
В асансьора влизат още двама души и ние замлъкваме. Когато стигаме до колата му, става ясно, че отново няма да може да говорим, той е с шофьора.
– Къде да те откарам, в апартамента, нали? – пита Хоган.
– Не ми се прибира, да поговорим някъде, ако имаш време?
– Ще дойдеш ли с мен на вечеря?
– Нямам нищо против, но ядох преди малко. До нас има парк, да се разходим там!
Насочвам се към близката пейка и сядам, той ме следва. Малко ми е неудобно. Сяда до мен.
– Защо не ядеш? Не ми се иска да мисля, че случката онази вечер така те е разстроила…
За какъв се взема, да не би да смята, че заради него съм се съсипала?
– Не, не е заради теб. Няма специална причина, така стана просто.
– Елена, но аз се притесних. Случвало ли ти се е друг път?
– Веднъж преди време.
– Добре, ще се оправиш, нали?
– Разбира се. Виж, искам това да не се раздухва, много ми е неудобно, не казвай на никого повече, особено на Джак или Мейс, моля те! Вие сте единствените хора, които чувствам по-близки тук, не трябваше да се излагам така. Странно е, нали? Те са като теб – добри, въпреки че ги видях един-единствен път – онази вечер. Не биваше да изпадаш от тази тройка, Хоган!
– Онази вечер прекалих. По-лошото е, че пих доста, и ако не беше така, нямаше да те обидя. Извини ме!
– Не е обидно да те харесва някой, дори напротив. Не ти се сърдя за това.
– А за какво? – пита. Тъп ли е?
– Не може да не уважаваш волята на другия човек. Едно е да изпитваш нещо, друго е да принуждаваш да ти отговорят със същото отсреща – обяснявам.
– Защото пих вероятно.
– Мислиш, че това те оправдава ли?
Това го изненадва, вероятно така смята.
– Добре, какво да направя, за да ми простиш?
– Нищо, може би ако мине време… Всъщност аз съм ти благодарна, защото внесе яснота в отношенията ни. Можех още дълго да се заблуждавам за теб, ако не го бе направил, а сега сме наясно.
– Значи ли, че можем да започнем на чисто?
– На чисто няма да можем – отговарям и се чудя дали ще продължава да очаква нещо от мен, щом пита това.
– А филмът? Нали няма да се откажеш сега?
– За това ще помисля. С Мейс ме поставяте в ситуация, в която се чувствам изнудвана да се съглася, защото иначе застрашавам работата ви. Аз съм отговорен човек и няма да мога да го допусна. Но за мен става сложно – трябва да напусна работата си временно или не знам как иначе? Гилмор ми обеща, че няма да ми пречи, но аз изобщо не знам, не съм решила още дали си заслужава.
– Можеш да приемеш другото ми предложение, сега то важи дори повече от преди.
– Не, вече не мога, защото знам какво искаш.
– Моля те! Ще ти плащам много повече, отколкото мислиш, няма да те притискам, ще ти дам време.
– Време за какво?
– Да свикнеш с мен, може да промениш отношението си.
– За какво ми е да свиквам? Ти чу ли ме изобщо какво казах? – вече се изнервям.
– Елена, не убивай всяка надежда в мен, моля те! – казва той със съвсем различен глас, сякаш го боли. Този човек е способен да предизвика съчувствие, става ми гадно.
– Просто не биваше да градиш надежди, с нищо не съм ти дала знак за обратното.
– Как?! Ти беше толкова добра, безкористна, дори не ме попита за заплащането, съгласи се да работиш за мен в тоя безумно кратък срок. Това означава нещо, Елена, не ми казвай, че не означава! Познавам страшно много хора и никой не прави такива неща просто ей така, повярвай ми!
– Тези много хора като Синди ли са? Съжалявам, че давам нея за пример. Имаш стотици познати, всички ли наистина са такива и няма нито един нормален? Трудно ми е да повярвам. Вече ти казах, че аз не съм мажоретка, не се впечатлявам от нещата, които съпътстват живота ти. А това, което направих за теб, означава само, че съм била добра и безкористна, както каза, нищо друго. Съжалявам, искаше ми се да мога да ти кажа друго, но не мога.
– Значи съм се заблудил, а сега ми казваш, че е късно да променя това, както и ти да промениш отношението си към мен. Има нормални хора, разбира се, но не и жените, вие винаги… – прави пауза. – Беше толкова хубава и… като хапваше онези ягоди… направо сладка, приех това за предизвикателство към мен. Бях сигурен, че ти искаш същото.
– Просто си ядях ягодите, не съм предизвиквала нищо и никого. Останалите неща на масата не… О, това е храна, за Бога! И как ще си бил сигурен?!
– Е, вече ми се изясни. Виж, хонорара за сценария ще го преведа по сметката ти, която ползваш в агенцията. Или ще ми дадеш друга?
– Как можеш да мислиш само за пари, Хоган? Наистина ли смяташ, че винаги става дума за пари? Хората нямат ценности, така ли?
– Ами само ти ме разколебаваш, такъв извор си! Все още искам да работиш за мен, наистина. Моля те да размислиш!
Седим и мълчим известно време.
– Не забелязваш ли, че дори не те наричам по име? Не храни повече надежди! Няма да работя за теб.
– Защо си толкова категорична, заради онова ли?
– Всъщност да.
– Това няма да се повтори.
– О, няма, знам, защото няма да ти дам възможност.
– Но аз така и нищо не направих, нали? Какво толкова е станало, в кой век живееш?
– Ами да ти кажа тогава, щом не разбираш. Каниш приятелка в дома си, където си организирал парти заради нея, но забравяш да ѝ кажеш точно това, после се напиваш, налиташ ѝ, оставяш я да се прибере сама и на улицата я нападат. Нещо изпуснах ли?
– Кой те е нападнал? – Хоган гледа отчаяно, явно Мейс не му е казал.
– Един, който беше у вас. Ясно е, че няма да се повтори – повишавам глас.
– Не знаех това.
– Именно, а трябваше да знаеш, ти ме покани. Възрастен човек си, не може да си безгрижен. И знай, че не те съдя, ти сам се осъждаш. Ако беше иначе, нямаше да дойда с теб сега.
– Какво стана с теб, с нападателя?
– Мейс се намеси, на практика ме спаси.
– Да, Мейс, как не се сетих? – говори така, сякаш сега му просветва. – Копеле!
– Какво правиш, той ти е приятел.
– Да, бе! Спречкахме се още тогава, сега виждам защо. Заведе ме до спалнята, за да хукне да те спасява после. – Джеръми става и започва да тъпче нервно, ядосан е. – Елена, този бизнес е мръсен и не ми се иска да го научиш по трудния начин. Иска да те отмъкне от мен, затова днес ги говореше такива. Предложи ли ти вече същото като мен?
– Как е можел да знае, че някой ще ме нападне, говориш глупости. И аз не съм била твоя, за да ме отмъква някой.
– Но той е твоят герой, нали? – Хоган рита пейката. – Прие ли?
– Не знам за какво говориш. Да се включа в екипа ли? За това не е нужно той да ми предлага.
– Какво стана после? – направо е бесен. – След като те спаси, какво стана?
– Нищо, откара ме до апартамента.
– И? Качи ли се, възползва ли се? Ще ме побъркате. Спа ли с него, отговаряй! – вече крещи.
Видях достатъчно, този разговор беше безсмислен.
– Хоган, трябва да намериш начин да се справиш с това. Помисли, че трябва да направите със Сам филма независимо дали аз ще участвам занапред или не. Моята работа приключи със сюжета, но вие сте приятели.
– Него обаче го наричаш по име. Твърде близки ли станахте? Тръгваш ли? – пита ме изненадано, като вижда, че ставам.
– Да, трябва да помисля.
– Елена, трябва да знам, трябва. Случи ли се нещо между вас?
– Виж, това е обидно, моят личен живот не е твоя работа. Но понеже не си в ред, ще ти отговоря – не, не се случи нищо. Гледай да се държиш прилично и адекватно!
– Елена, а знаеш ли, че той в момента не е сам? Да, виждам как гледаш, не ти е казал. Не живее с нея, но не се знае как ще се развие връзката им. Не искам да си мисля, че си допуснала грешка.
– Ами не мисли, като не искаш! Приятна вечер!
Тръгвам си, до нас е близо. Не, аз ще издържа, няма да рухвам. Мейс си има приятелка. Боже! Е, това се очакваше. Сякаш ми е малко болката, че нямам шанс, та и да знам, че сърцето му е пълно с друга, друга го докосва, още по-лошо, той гледа друга с очите, които аз обичам, гледа я влюбено. Боже, прибери ме, това не е човешко! Дали изобщо трябва да вярвам на Хоган, той е афектиран? Разочарована съм от разговора с него, не, че съм очаквала нещо. Така няма да стане, не стига, че го отхвърлих, ами сега и да ревнува. Сигурно му е тежко. Ама какво се е залепил за мене, като че аз съм егати специалната жена? Да си намери друго занимание! Не съм предполагала, че ще дойда в Щатите и една от легендите им в киното ще си падне по мен, а пък друга от тях ще се окаже моята мъка, абсурд до абсурда. Днес те двамата са говорили, Хоган спомена, но защо Сам не му е казал за Джеферсън? Дали е предвидил реакцията му, или заради мен, не е знаел искам ли да се разбира.
Толкова много искам да чуя Сам, но какво да му кажа, ако му звънна, тъпо е. И май не е редно да показвам, че мисля за него. А може да е с онази жена. Как ли изглежда тя? Откривам за себе си ново състояние. О, аз знам какво е ревност, но това сега е друго – не мразя, само се измъчвам. Отнето ми е нещо и тази заблуда ще падне, само трябва да я понеса толкова дълго, колкото на Сам му е нужно. Аз заради него бих направила и това, той трябва да е щастлив по своя начин.
Тази вечер измислям как да отвличам вниманието си – ще гледам филми. Вероятно съм мазохист, след като отхвърлям всички хубави заглавия само защото той не участва. Определено се опитвам да гледам негов филм, но не си го признавам. Е, какво пък, той има достатъчно, цял месец ще имам занимание вечер. А сега снима нов, ще отида на премиерата. И без това, откакто съм в тази страна, нито веднъж не отидох на кино. Това ще е след месеци, но аз имам цял живот на разположение за него. В крайна сметка си пускам един от първите му филми, който така или иначе много харесвах още като малка. Тъжна история по истински случай, така мисля, за преоткриването на ценностите от един разглезен и повърхностен човек, който накрая се преобразява в резултат на общуването си с другия герой. Не вярвам това да се е случило с прототипите, но американците са така, няма да приемат друг финал, ясно ми е и ми става жал за режисьорите, които сигурно са принудени да се разкъсват между убежденията си и очакването на зрителите. Мисля си за моя сценарий, той има подобен сюжет – двама мъже със съвсем различни съдби и мирогледи са изправени един срещу друг и трябва да се справят въпреки липсата на допирни точки помежду им. Променят ли се те – не, но все пак се справят със себе си, не с другия, и в това е успехът им – всеки по свой начин стига до мъдростта, която се оказва еднаква обратно на очакванията им. Дали на американците това ще им е скучно? Повечето от тях няма и да стигнат до идеята ми, ще гледат само преследването, изстрелите, любовната линия, макар и съвсем малко показана, и то с „по-добрия образ“. Ха, момичето ще е за Хоган, каква ирония! Мейс ще е циникът безверник, катарзисът на неговия герой няма да е преобразяващ, но ако променим финала, ще покажем защо това не вярно. И ако тези зрители тук го разберат, ще получат почти пълно удовлетворение от развръзката. Сам го схвана веднага щом му го споделих до прозореца. Боже, как ми липсва той! Обръщам се и очаквам да го видя – сякаш е тук.
Мия си зъбите и се заглеждам в огледалото. Очите ми, освен че са червени и подпухнали (съдрах се и тази вечер), са оградени от тъмни кръгове и бузите ми са хлътнали. Коя е тази? Не ми пука. Дали да не се върна в България? Все някога така или иначе ще го направя, защо да не е още сега? Няма да гледам никакви звезди повече, няма да се налага да работя с тях.
Завивам се и взимам телефона да си настроя алармата. Пропуснато повикване – той. Майчице! Какво да правя? Пръстът ми натиска, преди мозъкът да има време да го спре.
© Mariya Grigorova Всички права запазени