Затварям прозореца на монитора и издишам силно, после затварям и лаптопа. Знам, че Мейс не е разбрал нищо, защото говорихме на български, но от интонацията на мама може би е доловил, че е притеснена. Той ме зяпа с отворена уста, явно разговорът ми е задържал интереса му.
– Това е твоят език, значи. Беше много трогателно, въпреки че не ви разбирах. Искаше ми се да я видя. Тя ти казва Ели.
– Да.
– Защо не си ми казала? Искаш ли така да се обръщам към теб?
– Кога да ти кажа, всичко става много бързо. Както ти е удобно, ме наричай! Това ми е останало от малка, днес повечето хора ме викат с цялото име.
– Добре, това е между вас.
– Давай скиците да ги прибирам, че започвам да се стягам!
– Аз не съм ги погледнал още, но ето, после ще ги видя – и ми ги подава. – Ще звънна.
Става и набира, после излиза в коридора, но не затваря вратата докрай. Оглеждам се да направя план как точно да действам. Неудобно ми е да си събирам нещата пред него, но как да го отпратя? Вадя си чантите от пристигането, слагам ги на леглото и започвам да ги пълня. Май нямам много багаж. Чувам откъслечни фрази от разговора му, споменава за скиците. Започва да повишава тон, а после откровено се разправя с някого. Дали говори с Хоган? Не мога да разбера, чувам само „как можа“, „няма да ти обяснявам пак“, „а на половина“ и други. Влиза в стаята и вдига вежди.
– Започнала си.
Усмихва се с такава широка усмивка като от рекламите. Пустите му американци, ще рече човек, че зъбите им са рисувани. Сещам се за мама и за нейното шесто чувство за мен, и как то не сработи за Хоган, но за Мейс се обади безпогрешно, хм!
– Нищо работа – казвам. – Двете чанти ще съберат всичко. Плюс лаптопа.
Набира отново.
– Не идвай, Пит, има само два сака, ще ги вземем утре!
Говори за багажа ми, явно вече е бил викнал превоз. Леле, започвам да осъзнавам, че не е шега, той ще ми раздава нареждания по същия начин още от утре.
– Дай да помогна някак, остави ли си дрехи за пътуването?
– Някакви специални дрехи ли трябва?
Разсмивам го.
– Не, просто си остави това, което ще облечеш, и другото – в чантата.
Решавам, че е добре да почна от обувките, и се навеждам да ги извадя. Когато се изправям, той стои пред отворените врати на гардероба и отстъпва крачка назад.
– Леле, не вярвам!
– Кое?
– Как е подредено, но всъщност това ли е? Всичко? Къде са ти дрехите?
– Това са – отговарям троснато и се мушвам пред него.
Грабвам купчина от единия рафт и се пъхам отново покрай него, оставям я в чантата върху обувките. Правя това енергично. Какво ме гледаш, не искам отново съжаление! Все пак дойдох тук с тези неща от другия край на света. Може да са вехти, евтини, но са си мои.
– Не се сърди! – казва и ме хваща за лакътя, докато правя втория тур.
Дръпвам се рязко и се освобождавам, без да го поглеждам. Продължавам със заниманието си. На третия път взимам чантата, хвърлям я на пода пред разтворения гардероб, обкрачвам я и започвам да събарям в нея, каквото е останало. Изваждам кутията с бельото и го изсипвам вътре. Накрая оставям блуза, джинси и сакото от вчера. Тегля ѝ ципа шумно, вдигам я рязко и я тропвам на леглото до другата.
– Готова съм.
Сядам до чантите. Още не съм видяла изражението му. Какво ли исках да му кажа с това? О, не знам, криво ми е.
– Разбрах – казва. – Съжалявам!
– Нима? – изтървавам се. Защо не си затварям устата?
– Кажи!
– Не.
– Кажи ми го, Елена, хайде!
– Ти се изненадваш от това, колко сме различни, и по-точно колко мизерна съм в сравнение с теб. Има такива хора просто. Ето ме. Има още много, светът е препълнен с нас. Има и други, които са още по-зле. Много добре знаеш това, ти си умен човек, защо се правиш, че не съществуваме? Или може да е по-лошо, дали ни ненавиждаш, смяташ ли ни за недостойни? Някои от твоя свят са преми нали съвестта си. Ваши величия, които си устройвате разходки до всяка точка на света за удоволствие, снимате абсурдни глупости за милиони долари, знаете, че има деца, които не ходят на училище, защото нямат възможност – истински деца, с имена и фантазии, знаете, че наркотици убиват истински бащи и братя. Какво значение има колко дрешки имам в шкафа си, колко долара по сметката? Какво, мислиш, че не се сещам ли? Благодаря поне, че не ми изказа съболезнованията си и уважи достойнството ми! Това, че стоите на върха на славата, на корицата на списанието, че имате власт от любовта на феновете, трябва да ви прави още по-отговорни за посланието, което излъчвате. Да, имате право да сте щастливи, но не повече от всеки друг, не сте по-различни. И не ти казах нищо за извращението да се возиш в собствен самолет, нали? Ядохме от една пица. Не бива да се изненадваш от мен? Обикновена съм като теб, съвсем нормална, разликата е в границите на нормалността. Защо се изненадваш тогава, защо не приемаш моята нормалност?
Не вярвам, че го казах, бях брутална и вече съжалявам, задъхана съм. Дали ме разбира? И защо между нас напрежението винаги ескалира? Сам стои все така напрегнат в средата на стаята, а вената на челото му пулсира. Не искам да е като тях. Истината е, че не искам, защото не знам какъв е.
– Ти си от друг свят – продължавам, – като героите ми. Съжалявам, че трябваше да чуеш това! Нямам предвид, че си богоизбран, а че си част от една илюзия, която е поддържана умишлено. Доколко се осъзнаваш вътре в нея, е въпрос, който сега мен ме вълнува особено, защото се оставям да насочиш живота ми. Като листо на вятъра. Разбираш ли, листото е само една еманация на живота, но откъснато от клона, на който е родено, какво ще бъде вятърът за него? Какво е вятърът? Сила ли е той, която ще го отнесе? Или е илюзия?
Все така седя на леглото с чантите до мене. Да става, каквото ще, ако е истински мъж, ще постъпи правилно. Минава около минута, опитвам се да не мисля през това време. Затварям очи и му изпращам светлина. Чувам стъпките му, отива ли си? Няма да гледам това, стискам очи още повече, отворя ли ги, ще избликнат.
– Елена! – казва много тихо и съвсем отблизо.
Поглеждам, стои пред мен. Вдигам глава, а сърцето ми ще се пръсне, изглежда ужасно тъжен. Навежда се и докосва ръцете ми, а аз ставам отново на желе, толкова ми стига. Взема дланите ми в своите и ме изправя да стана. В ушите ми бумти.
– Погледни ме! – казва. Недей, Елено!
Вдигам очи. Знаех си – заключва ме в погледа си. Той може да не знае, че прави това.
– Имаш думата ми, няма да се сравнявам с теб, не бих могъл. Страхувам се за това, което каза. Каквото съм казал и направил, не е било да те обиди… Елена… Вятър няма, когато няма листо, с което да изпълни чуден танц. Ако вятърът е илюзия, листото няма да полети, то ще падне право надолу. Той го носи в насладата или яростта си, но поривът не е в него, той идва от самото листо, защото то е живот, силата е в него. Ти няма да разбереш това вдъхновение.
Защо ми говори така? Толкова бягам от лъжливата надежда. Убий я, не я създавай! О, аз много добре разбирам, но ти не фучиш за мен.
– Знам колко несигурна се чувстваш, знам, че поемам риск за твоето щастие, но няма какво друго да ти дам освен уверението си, че съм искрен и няма да те нараня. Виждаш колко струва това, което ти наричаш блясък, щом не мога да ти предложа нищо друго освен надежда и молба да повярваш в нещо, което е против убежденията ти. Аз разбирам колко ми струва тази заблуда. Толкова, че ми отнема всички истински важни неща като приятелството, любовта, вярата в добрите хора като теб. И когато намерих истински човек, пак застава на пътя ми. Ти… не само я виждаш, ти я разбиваш.
– Достатъчно – казвам, страх ме е да продължи. – Това, което каза, стига. Това исках да чуя.
Преглъща, вдига ръцете ми и ги целува една по една. Божичко! Пуска ги и ме поглежда.
– Сега ще вървя. Утре ще дойда да те взема.
– Добре – това е единственото, което имам сили да кажа.
Някак успява да усмири бунтовната ми природа, когато разбирам, че има смисъл. Той е наясно с това, което ме притеснява – фалшивия му свят. Тръгва, а с него си тръгва и магията. Само ръцете ми още пазят спомена ѝ. Стаята става празна – съвсем празна, без вещите ми, без нищо, за което да съжалявам, без него. Тази вечер е прощална, разделям се със самотата си. Наистина ли? Не съм сама, когато съм самичка, обичам тези моменти, но винаги е нямало с кого да споделя онова, за което сърцето иска да говори. А той… той… появи се, завладя го само с глас, разби всичките ми представи, накара ме да споделя неща, които пазех най-люто, и изпъди самотата. Има го. Падам на колене до леглото и се моля. Моля се за него – да е този, който Бог е избрал да бъде. Не ми е отсъден в живота, той ще изпълва само моите сънища, но това е красиво.
Разчиствам за последно и се обаждам на хазайката.
Преглеждам в нета какво излиза за него, в действителност не ме интересува особено, нали го виждам, но се чудя какво ли е видяла мама. Да, неща, които вече зная, нищо ново. На едно място из лиза новина, че Сам Мейс е прекъснал снимките на последния си филм, за да посети неочаквано Ню Йорк, какво ли се криело зад това, дали подготвял следващия си проект, или действително се е разделил с приятелката си и я е последвал, в опит да си я върне. Леле, какви хищници! Въпреки че половината от информацията със сигурност е вярна, той е тук сега, беше и миналата седмица. Не мога да опазя мама. Представям си как му е трудно да живее с това, да пази децата си от него. Става ми жал, но пък сам е избрал съдбата си, не може само облаги да черпи, той също има да взема своите уроци. Как ли ще се впиша в неговия свят, противоестествено ми е. Вълнувам се – за полета, за това, къде ще се настаня, наистина ли смята да съм в дома му, как ще реагират близките му, с тях ли живее всъщност, как ще скрие новата си асистентка от хиените… О, това няма да е проблем, достатъчно е само веднъж някой да ме снима до него, и снимката ще съдържа самото опровержение – никой няма да повярва на предполагаемите глупости в текстовете под нея, щом ме види – невзрачна и смотана, отдалеч ми личи. Дали ще ме юрка много, ще се справя ли? От това, което знам и сама виждам, е много енергичен човек, на моменти нервен, ще смогна ли на темпото му? Е, и мен не ме свърта, дано това ми е от полза. Завършвам деня с обичайната благодарност, отправена към всичко, което е. Трудно се спи, мисли и сънища се преливат. Едно нещо му признавам, дойде и просто ме отнесе, помете ме като цунами. С какво толкова го впечатлих? Само от сценария – едва ли, колко такива е виждал. Тогава с какво? Не съм апетитно парче, пък и е обидно за самия него така да ме разглежда. О, това е изключено, дори ми го каза. Той не е и като онова непораснало момче Хоган, който искаше малко разнообразие, глътка свежа вода „от извора“. Преглъщам и отлагам горчилката за накрая – остава само неговото съжаление, това, че предизвиках съчувствие още на приема с моята неадекватност и наивност. Вкара се в сюжет с мен веднага щом се наложи да ме извади от лапите на онзи мазен Дж… нещо си. Каквато и да е причината, не го съдя, не мога. От утре ще съм негова служителка, ще съм в роля. Само да си затварям голямата уста! Как ли ще му търпя мегаломанските особености, ако има такива, и колко ли има?

Глава девета
Онова, за което мечтаех – небето

Ден 9-ти (понеделник)
Днес ще е дълъг ден, по-дълъг от обичайното заради часовата разлика. Сутринта си вземам душ и обирам последните си вещи. Хапвам остатъка от пицата – не знам как ще протече денят, а не искам да правя изпълнения като вчера, когато ми призля. Обаждам се на Синди да ѝ кажа, че се изнасям, и да ми изпрати сметките. Тя е изненадана, още не са се прибрали със Зоуи. Извинявам се, че не ги предизвестих, но нали си намерих нова работа, налага се да се преместя спешно и бързо трябва да си намерят нов съквартирант. Не е доволна, разбирам я, но и без това не ми е любимка.
Какво ли да правя, докато се обади новият ми шеф? Телефонът е в джоба ми – зареден, нали иска да е винаги с мен. Изпълнявам, г-н Мейс. Стомахът ми се свива в очакване, дали да не се разходя за последно? Излизам, правя няколко крачки и той ми звъни.
– Къде отиваш? – пита.
Оглеждам се, но не го виждам, откъде знае, че съм навън? Облягам се на фасадата и вдигам крак като щъркел.
– Плюя си на петите, г-н Мейс, докато мога, защото ще ме разколебаете, като дойдете.
– Но аз ще Ви намеря, госпожице, където и да отидете. И тежко Ви тогава! – забавно му е. – Гледайте да не си счупите токчето от мазилката!
Определено ме вижда, но къде е? И не съм с токчета пък. Задната врата на колата, спряла малко встрани, се отваря и той излиза от нея ухилен. Свалям телефона, хиля се и аз, като ученичка съм.
– Късно е да бягате, госпожице, вече съм тук.
Да, прав е, късно е вече за всичко, владее ме по някакъв прекрасен, божествен начин.
– Къде беше тръгнала? – вече сериозно пита.
– Изнервям се в стаята – вдигам рамене.
– Смятах да подпиша днес с агенцията, но ще го отложа, затова можем да тръгваме. Е?
– Защо го отлагаш? – питам притеснено. – Хоган ли?
Мръщи се, значи е той.
– Оставям това в ръцете на Джак. Той ще го вразуми, а и като го държа под напрежение, ще е по-ефективен.
Не иска да ми каже причината, но ако му е казал за мен, е ясна. Прехапвам уста, не е приятно.
– Не се тревожи, хайде да вървим!
– Така ли работиш с хората? – питам, докато влизаме във входа.
– Как?
– Държиш ги под напрежение, за да са по-ефективни.
Смее се.
– Никога не е самоцелно.
– Значи го правиш. Олеле!
– Ти не си застрашена – отново се смее.
– Да, да, как не!
Изнасяме по една чанта. Оставям моя ключ при госпожа Джоунс от втория етаж и това е.
Шофьорът е много набит и висок, прилича ми на мексиканец, но тук е такава шарения, а и какво значение има. Той ни чака и товари багажа ми. Странно ми е да не ме поглежда, струва ми се невъзпитано, затова го изчаквам да затвори, и му подавам ръка. До него съм като вейчица.
– Здравейте, аз съм Елена.
Той се сконфузва, поема я и се представя:
– Питър. Приятно ми е, госпожице!
Дали се притеснява от шефа си? Поглеждам Мейс, който очевидно е развеселен. Е, значи няма проблем, не искам човекът да си има неприятности заради мен.
Пътуваме доста. За първи път в живота си се оставям някой друг да се погрижи за мен. И това е точно този, който трябва да го прави. Колко е лесно сега да се подхлъзна. Той сам го поиска, чувството е несравнимо. То е като да съм своя, да имам значение за него. Предложи ми работа, това може да е извинение или претекст, но във всеки случай е грижа. Кой взима грижа със себе си, ако не е важна за него? Мълчим си, само ме поглежда от време на време. Дали се не чуди каква беля си взима? Как присъствието му ме изпълва, как ми се струва възможно всяко нещо, как не се страхувам от полета? Става ми топло с това сако и се опитвам да го сваля.
– Няма смисъл, пристигаме.