28.04.2019 г., 18:06 ч.

 Листо на вятъра - 5 

  Проза » Повести и романи
776 3 2
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

Глава четвърта
Знакът на Тангра


Пред входа беше паркирана същата кола. Пътувахме дълго и се почудих, ако не ме върнат, как ли щях да се прибера. Шофьорът ме качи до последния етаж в една много висока сграда.
Посрещна ме красива жена, която реших, че е нещо като персонал, защото бе много вежлива, а зад нея стоеше друга, облечена по същия начин. Онова нещо в слънчевия сплит пусна пипалата си и усложни усещането за и без това странното ми присъствие на това място. Тя ме въведе в огромен и много красив апартамент, обзаведен в аристократичен класически стил със старинни елементи. Пред мен се разкри просторно помещение, може би гостната. Бе шумно, толкова много хора… В този момент разбрах какво не бе на мястото си – аз. Прекрасни жени, облечени или по-скоро разсъблечени с изумителен вкус, високи и стройни като манекенки, с малки гърди и високи токове, с деликатни пръсти и китки, на които светеше по някое бижу. Костюмирани изискани мъже, разкошно обръснати, с разкопчани ризи от меки материи. Морски дарове, коктейли. Събитието беше нещо като парти или прием, аз не знаех разликата. Лееше се приятна музика и се заслушах, в опит да я разпозная. Ти пък да не чуеш музика, Елено! Жената се огледа, а после тръгна към прозореца. Последвах я и видях Хоган. Той се ухили широко, остави чашата и ме прегърна. Целуна ме по бузата – какво посрещане само!
– Празнуваме, Елена!
– Какво празнуваме?
– Ще стане. Филмът – натърти, като видя, че не съм адекватна. – Преди малко говорих с директора ти и той одобрява сценария. Обикновено нещата са много мъчни и бавни, това е рядкост, да знаеш. Вчера следобед, когато го получих, го препратих на Сам. Аз му бях разказал вече за теб, той също го очакваше. Нощес двамата се справихме. Е, и ти не ни затрудни, доста увлекателно се оказа. Сам има въпроси, разбира се, нали като малък е падал в „казана с отварата“, не стои мирен.
Засмях се с глас, защото разбрах шегата му. Обаче кой беше Сам? Директорът ми не се казваше така. Всичко ми ставаше сюрреалистично и това усещане не бе свързано с разговора. Поднесоха ми табла с питиета и избрах чаша с почти прозрачно съдържание. Хубавата жена се приближи и посегна да вземе чантата ми. Почти веднага реших, че няма да се правя на селянка, и ѝ я подадох. Осъзнавайки какво си помислих, се почувствах още по-зле от контраста ми с тези хора и всичко тук, а и гърлото ме стягаше. Стомахът…
– Откъде имаш такъв ентусиазъм, като не си спал?
– Директно от извора пия – отговори Хоган, взе ръката ми и я целуна кавалерски, като се подсмихваше. – И спах малко, не ме мисли.
Е, понякога съм тъпа, не разбрах какво каза.
– Ти ме зареждаш – красива, чиста, умна – добави, сигурно ми е личало, че не схванах.
Моля?! Какво бе това? Обърках се, бях решила, че не ме сваля още преди да се съглася да пиша за него. Дано това е някаква маниашка форма на любезност, хит сред тежкарите. Не ги понасях тези артисти, мислят се за големи отворковци.
– Не колкото тези хубави жени, които виждам тук – стана ми неудобно все пак, аз не зная как да реагирам на комплименти.
– О, напротив, скъпа!
„Скъпа“?! А стига бе, без тия! Въпреки че тук използват такова обръщение и за котката си, се подразних. Към нас се приближи възрастен мъж и прекъсна надигащия се в мен сарказъм:
– Това ли е твоето вдъхновение, Хоган? – очевидно говореше за мен, защото ми се усмихваше.
На всички ли бе разказал?
– Да, и тя се оказа моето спасение от голям скандал.
Господинът ми подаде ръка:
– Джак Гилън.
Джак беше с побеляла коса, съвсем леко олисяла отпред и със смъкнати бузи, излъчваше надеждност и доброта.
– Елена Димитрова – отговорих и му стиснах ръката.
– Здраво се ръкувате – отбеляза Джак, – харесва ми.
– Нали? – съгласи се с него Джеръми. После се обърна към мен: – Това ще е директорът на нашата продукция.
„Нашата“ ли? Тия хора говореха със замах. Може и да работеха така, обаче как аз се озовах в тяхната кухня? Беше твърде невероятно, за да е истина. Балканската ми душа отказваше да се съгласи с привидно навързаните факти, в които участвах лично. Някаква пикла от страна, за която повечето американци не знаеха, че съществува, пристига в техния свят и влиза на бял кон в най-атрактивния им бизнес, в който с години не могат да пробият добри професионалисти, че я и оценяват. Просто нямаше начин, нямаше как. Никой в България нямаше да повярва на това. По принцип никой здравомислещ не би повярвал. Тук имаше нещо друго и аз вече бях почти убедена, че е така – нещо нередно.
– Елена, ще трябва да Ви дам един примерен договор да го прегледате. Ако имате въпроси, ще се свържете с мен или с Джеръми, той ще се радва – каза Джак и го погледна, подсмихвайки се. – Признавам, че не съм изчел целия сценарий, само го прегледах, но е доста интригуващ и същевременно свеж, с такова впечатление останах. Е, мога да Ви кажа добре дошла в екипа ни!
Направих изненадана физиономия. Каква друга да направя?
– Още не сме говорили за това – каза Хоган и после се обърна към мен. – Ще ти обясня.
Тогава хубавата жена ги повика. Двамата с Джак ми се извиниха и ме оставиха до прозореца.
Леле! Договор! Екип! Сценарий! Директор! Продукция! Ощипи се бе, жена! Помислих си какво ли щеше да ми каже мама, ако ме бе видяла в този момент – с чаша в ръка с нещо си, което така и не опитах, до прозореца на този великолепен апартамент с прекрасна гледка от последния етаж към Атлантика, препречена единствено от друга висока сграда с огледална фасада. Сигурно щеше да ме удари в гърба, без да ме предупреди и да каже както обикновено: „Не се прегърбвай!“. Такава си е мама. Изправих се веднага и си се подсмихнах. На прага на света – така се чувствах. Дали нещото в стомаха ми не бе точно заради това? Не знаех какво да очаквам, когато идвах, дори се чудех дали да го направя, а какво ставаше сега?
Оставих чашата и погледнах ръката си – болeше ме. Бях си прещипала дланта, когато отскубнах дръжката на вратата на излизане. В същия миг змията в мен се надигна и започна да ме души. Какво ставаше пък сега? Как да игнорирам такова нещо, то ме превзе тотално. Светкавично пред очите ми проблесна един приказен меч в ръцете на висше същество, който разсича мен, но не ме убива, а само ме спасява, сякаш от… очакването. Що за видение? Върнах се в същата стая и стръсках глава отрезвяващо, загледах се в ширналия се океан отвън. Слънцето залязваше зад нас и това по нищо нямаше да се разбере, ако не бе високата сграда отпред, която го отразяваше. Дали този меч не бе проблясък на слънчев лъч? Колко измамно. И красиво! Изведнъж се сетих какво можех да добавя в сценария, получила прозрение от залязващото „пред очите ми“ слънце, което изобщо не беше там, където изглеждаше в момента. О, това си заслужаваше да се допълни, но как, като предадох текста? Трябваше да измисля нещо, да говоря с Джеръми. Тогава чух зад себе си:
– Какво Ви е на ръката?
Нещото в корема ми експлодира, разнесе се до всяка клетка на тялото ми, премина в етера и зарази цялото ми същество. Изпаднах в някакво гранично състояние между живота и смъртта, в прехода на зачатието може би. Всичко стана невъобразимо бързо – точно когато чух този глас. Това бе мечът. Край на всички съмнения и очакването.
Какво Ви е на ръката? Какво Ви е на ръката? Какво Ви е на ръката? Какво Ви е на ръката? Какво Ви е на ръката… Чувах го отново и отново за хилядни от секундата. Защото аз го познавах. Няма как да се аргументирам, няма никакво обяснение – да, знам. Сякаш ми говореше от дъното на Вселената. Аз му принадлежах – да, на този глас. Който и да беше този човек, аз бях негова, той разнесе всяко съмнение. Кой си ти, любими? Трябваше да се обърна.
МОЛЯЯ?! Не е възможно… просто не е. Сам! Той е Сам Мейс. Този Сам, значи. И ме удря втора вълна, още по-гореща и унищожителна, такава, каквато съм гледала, че се появява при пускането на атомна бомба. Тази вълна ме разпилява из цялата Вселена, а стаята и целият свят се пръскат на безброй кристалчета, придружавайки ме в безкрая. От този миг кинозвездата Мейс се превръща в ТОЙ. Не си задавам въпроси – никакви, вече няма смисъл. Получавам всички отговори – всички, наведнъж. И вече всичко просто Е, сега – в този момент, миг като вечност. Вселената се обръща с хастара навън и времето спира завинаги. Главата ми е празна. За какво ми е, като имам сърце, което блъска тъй шумно, че сигурно той може да го чуе, като имам очи да срещнат неговите. Това е някаква шега, нали? Защото не може да е истина. Странно как в един-единствен миг е възможно да преминат хиляди мисли в празната ми глава. Мразя Сам Мейс. Не наистина, защото го виждам за пръв път, но всичко, което той олицетворява, е обратното на моите изстрадани полуистини. Именно той е въплъщение на злото в Холивуд, не Хоган например, не Бронсън, не Медли или някой друг. Мразя го, защото е красив, въпреки че не е жена да му завидя. Мразя го, защото е безумно нахакан, така поне си мисля. Виновен е… Да, виновен, че продава като капитал онова, което природата му е дала, сякаш има някакви заслуги и пълно право да го прави. Той е курва, скъпо платена и обожавана при това. Обожавана от плиткоумни потребители. Той е търгаш със собствената си личност – от най-долните, и се гордее с това, видно е. А в ушите ми бумти и го чувам не само аз, а може би чак и умрелите раци, които зърнах одеве на масата. Какъв ужас, преди да видя коя свиня си заплюх, аз си я избрах само по гласа. Или не? Гласът му избра мен, разсече ме на две шизофренични половини, които сега ще се избият помежду си, но ще унищожат мен. Няма по-нещастно стечение, просто такова зверско извращение с моя късмет ничие болно въображение не би достигнало.
Трябва да погледна ръката си и да се уверя, че не сънувам. Вдигам я и се взирам отблизо. Не усещам болката, дори ръката си не усещам. Само виждам синината и раздраната кожа, после я извъртам пред лицето му да му я покажа. Сигурно е детинско, но така ми идва отвътре, аз сега не мога да мисля. Вдигам очи и срещам неговите. Не мига, просто ме пронизва. Сякаш пропадам. След малко поглежда надолу към дланта ми и събира вежди, а над тях изпъква една вертикална вена, разклоняваща се в горния край. Белязан е със знака на Тангра. Имам усещането, че съм вътре в тази вена. Дали го мразя наистина? Може да съм глупава, сантиментална, но няма как да отричам това изгарящо напрежение във всеки атом, който ме изгражда. Изобщо не знам как изглежда – не се питам това, не ми е нужно. Обзема ме цялост и тя е блажена. Мога да стоя в това състояние вечно, даже не знам има ли други състояния. Стига ми. Има го. Защо това ми стига? Виждам Бог – в себе си, в него, във всички хора наоколо. Не е нужно да виждам, защото го знам, знам го с такава сигурност, с каквато нищо друго не мога да удостоя. Няма начин, той не е истински, той е продукт – претенциозна мъжка кифла, за която най-голямото постижение е да мъжкарее от големия екран, а в действителния живот…
– Какво Ви се е случило? – ме пита отново, сигурно мисли, че съм си глътнала граматиката.
А не ли? Аз просто проклинам шибания си късмет. Става ми смешно, като си спомням какво стана и как глупаво ще прозвучи. Не успявам да потисна смеха си, и прихвам. Гледа ме объркано.
– Когато излизах преди малко от вкъщи, дръжката на вратата се отскубна и остана в ръката ми – казвам през смях, а гласът ми звучи някак пискливо като на малко дете.
Защо се смея? Трябва да съм сърдита на целия свят, но най-много на пародията, която той представлява и в момента стои пред мен в безсрамното си великолепие. Накланя леко глава встрани.
– Не Ви ли боли?
– Е, няма да се тръшна сега, малко.
– Синината е много тъмна. Вие сте Елена, нали?
– Да, Елена.
– Сам – подава ми ръка.
Протягам своята и си мисля, че се здрависвам крепко, както обикновено, но всъщност нямам никаква представа, усещам само сблъсъка на електроните между ръцете ни, които произвеждат електричество. Дано не усеща как потръпвам, ще е супертъпо и той да е усетил тоя ток. Не трябва да разбира слабостта ми, само това остава. Но очите му са добри.
– Разбрах, че имате някакви въпроси по сценария, ако става дума за същия Сам, за когото говори Хоган. Той спомена само малкото Ви име – казвам – и не предположих, че има предвид Вас.
Откъде знае, че ми има нещо на ръката, наблюдавал ли ме е?
– Да, за същия Сам става дума. Имам – гласът му ми размества чакрите. – Ако Ви ги задам сега, ще ми отговорите веднага, предполагам.
– Не е ли това целта на въпросите? – защо той ме дразни?
– Предпочитам да ми покажете отговорите, вместо да си говорим празни приказки, а за да работим конкретно по текста, ни трябва поне компютър. Тази вечер не сме тук за това.
– А за какво? – изтървавам. Не ме ли виждаш, защото аз не виждам нищо друго освен теб!
– Заради нетърпението на Джеръми, мисля. Всъщност заради Вас, но изглежда Вие не се интересувате особено от това признание и интереса към работата Ви. Не можете ли да проявите малко снизхождение към тези хора, които специално са дошли да се запознаят с Вас?
– Какво? – това е единственото, което намирам в главата си. Как смее да ме порицава! – Някой трябваше да ме информира, ако е така. Приключих едва снощи с писането… Ах, този… – заканата ми е насочена към Хоган, аз сега осъзнавам, че съм причината за цялото това нещо.
– Не си ли говорите с него? Може да е искал да Ви изненада. Дори и да е така, защо при толкова интересни и известни хора като присъстващите тази вечер тук Вие не сте впечатлена?
Ококорвам се неразбиращо. Мразя го – той ли се има за интересен или изобщо гилдията му? И престани да ми лазиш по нервите! Щом не ги гледам, значи не съм впечатлена, не е ли очевидно.
– Някои от най-известните хора на Холивуд са се събрали в тази стая заради Вашия двуседмичен труд. Защо се съгласихте на такъв кратък срок? Джеръми е твърде ентусиазиран, предполагам, затова Ви е пришпорил така. Но да знаете, да не му се връзвате повече – няма такива срокове. А Вие сте се справила чудесно, това рядко е възможно в нашите среди. Вижте тези хора, откликнаха веднага! Джеръми поиска да отпразнуваме тази изненада във Ваше лице. Знаете ли, че той прелетя континента, дойде у дома лично да ме убеждава да се съглася. Говореше с такъв плам за Вас. Аз реших, че Ви е хвърлил око, и не бях склонен да му обещавам участието си само заради това. Съгласете се, че звучи нелепо. Когато обаче късно вчера ми изпрати сценария, разбрах, че е сериозен, и по-важното, текстът се оказа сериозен. Трябваше да се извиня лично за недоверието и да потвърдя участието си.
– И долетяхте, след като не сте спали! Той не заслужава такъв жест.
– Ами, ето ме пред Вас – усмихва се. – Той е имал право да Ви заложи доверието си – прави пауза, а аз нямам думи, не, нямам мозък. – И така, защо стоите с гръб към Вашите почитатели?
– Нямах представа за всички тези неща, които току-що ми разказахте. Предполагам, Хоган ми ги е спестил, за да не ме разсейва от писането. Щеше да ми излезе душата. Освен това не ги познавам тези хора, нямам представа кои са – усмихвам се колебливо. – Простете невежеството ми, не съм от вашите среди и само от 3 месеца съм в САЩ. Но, за да съм честна, най-вече, защото размишлявах.
– Върху какво?
– Вижте онази сграда! – обръщам се и му соча през прозореца. – Слънцето вече пада, но преди малко бе по-високо и се отразяваше като цяло огнено кълбо, много ярко – ръкомахам да покажа с ръце огнения диск.
– Да, още се забелязва – шепти точно зад мен и ме побиват тръпки. Егати, гласът му…
– Мислех си, как не се сетих по-рано – истината не е онова, в което можем да се закълнем, защото виждаме доказателствата пред очите си. Понякога пред очите ни е най-добрата илюзия. Трябваше да включа това в сценария по някакъв начин, би обяснило защо накрая враговете не се оказват тези, в които се вторачва убедеността на героите. Трябва да има начин да се покаже с някакви средства, по-добре ненатрапчиво, мълчаливо може би – хората не вярват, ако им казваш истината в очите.
– Ами има. Ако няма, ще намерим.
Чувам как вдъхва дълбоко, а това ме връща в стаята и се обръщам. Съвсем близо е, сякаш ме е обгърнал с тяло. Поглежда в очите ми и отстъпва назад. Защо ме парализира така, полудявам ли?
– Много добре – казва. – Разбирам вече Джеръми, Вие заразявате. Ще направя каквото мога, за да преработим финала, а и това се харесва на зрителите – да завършва загадъчно.
– Мисля, че те затова гледат филмите – набирам смелост. – Вътрешно всеки от тях, от нас знае, че не виждаме света в неговата пълнота, виждаме само част от него и винаги сме се питали какво е останалото. Да – работим, храним се, спим, правим щастливи или нещастни други хора, но има още нещо, има друго, до което не сме се докосвали никога. А то е, което ни прави истински, събужда ни от смъртта и го търсим навсякъде. Дори в историите – приказки, филми, притчи, литература, както и да го наричаме, то е вълшебство. Много хора не го осъзнават никога, но пък го усещат. А има и такива, които стигат до него, осъзнават го. Те не се познават, но те са истински живите, защото са разбрали вечността, те са в нея. Как се отплеснах.
– Елена, Сам! – Хоган идва към нас. – Запознали сте се. Да не ви остави човек сами!
– Защо? – подигравателно мрънкам под носа си.
Мейс прави демонстративна стъпка назад и вдига ръце за „предавам се“ с усмивка.
– Не бих си и помислил, Джеръми – казва и се смее. Поглежда ме, после пак се усмихва.
Отстъпваш ме! На този!
– Защо ме излъга, че вторият актьор е сигурен? – обръщам се към Хоган. – Не си знаел, а ме накара да работя до изтощение – сърдита съм му до озлобление, но не съм сигурна дали Мейс не ме изнервя повече.
– Знаех, че ще напишеш нещо добро. Въпрос на време беше Сам да склони. Нарочно не му казах как са те взели в агенцията, исках сам да се убеди, като прочете текста.
– Да, в този случай, но се сещам защо се провали предишният ти проект – казвам язвително.
– От колко време се познавате? – пита Мейс развеселен.
– От три седмици – отговаря Хоган.
– И вече съжалявам – вмъквам аз и тримата се разсмиваме.
– Ще трябва да изкупиш вината си, Джеръми! Само три седмици, а успя да я разсърдиш.
– О, ще го направя с удоволствие. Елена, Джак вече ти каза, въпреки че трябваше аз да го направя, но искам да се включиш в екипа на продукцията. Не ми казвай нищо сега! Помисли си, а аз знам, че ще вземеш правилното решение, ще е вълнуващо.
– Това ли е? Така ли ще се извиниш, че си лъжец? – настоявам си аз.
Наистина се подразних, а Мейс се залива от смях. На глупачка ли приличам?
– Сега остава да се разведете, а аз да бия тоя път напразно – той продължава да поднася Хоган.
– Извинете ме! – казвам и тръгвам към масата, отрупана с всевъзможни неща, някои от които се чудя какви ли са.
Имам нужда да се откъсна от тях двамата.

» следваща част...

© Mariya Grigorova Всички права запазени

Произведението е включено в:
  1681 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, LiaNik (И.К.)!
  • ...Балканската ми душа отказваше да се съгласи с привидно навързаните факти, в които участвах лично..." - хората не вярват, ако им казваш истината в очите." Толкова точно, ясно и живо показан Балкански характер. И точно показан, защото редовете ви дишат пълни с живот. Великолепие ! Не ми оставаше много време да чета и коментирам , но не съжалявам, че оставих частите за по-късно препрочитане. Чета на един дъх и вече съм фенка на героинята. Моите искрени уважения!
Предложения
: ??:??