Листопад от тишина
Ти виждаш ли всички онези нюанси на зеленото? Отблясъците на Слънцето, които се отразяват в бистрото езеро. Високите върхове, които сякаш те предизвикват да ги покориш. Онези песнопения на пъстрокрилите. Листопадът от тишина...
Или и ти, точно като другите, живееш в онзи водовъртеж? Втренчен в картата за градския транспорт. Кисел на онези тийнейджъри, които отново не са ти отстъпили място. И без да подозираш, и на онези, които като беше малък те отхвърлиха. Ядосан на шофьора, че отново кара като чувал с картофи. И на майка си, че като малък никога не ти готвеше друго освен тях. И поел по дългия път към работата, забрави да видиш цъфналите пролетни вишни. Белите цветчета ти говореха. Те винаги са ти говорели. А ти дочу ли ги? Или отново махайки с ръка за пореден път изпрати и тях, и света, по дяволите. Не усети ли поне онзи далечен, едва доловим полъх на вятъра, който те доведе до корабокрушение? С вятъра шега не бива. Той е сериозен комик. Той не е тук, за да ни простуди. Той не е тук, за да събаря къщите от слама, които всеки ден ненадейно строим. Той е тук, за да ни пробуди. И докато не заменим кошмарите си с блажени сънища, винаги той ще ни е виновен. Винаги някой друг ще ни е виновен. Особено Съдбата. Онази тайнствена, пълничка дама с леко иронична усмивка, розова капела, висящи тъмни обеци и онази дантелена рокля, от която толкова се боим. Онази добра жена, приютила ни в пансиона на мъжа си, Живота, която вечно виним за несполуките си.
Шофьорът неочаквано набива спирачки. Удряш главата си за пореден път в металната тръба, на която уж трябваше да се подпреш. Този път ударът е по-силен. Идва ти да крещиш. Да се превърнеш в звяр. Да разкриеш всички онези инстинкти, които упорито е трябвало да потискаш под маската на “доброто дете”. Без дори да ти бъде обяснено защо...
Ти си на върха на дъба. Гледаш отвисоко. Нивите. Маковете. Омайничето. Дъхът на прясно окосена люцерна гали сетивата ти. Изведнъж внезапен гръм те разтърсва. Светкавицата, паднала от съседната планина, просветва пред очите ти. И най-после осъзнаваш... Всичко е светлина. Всичко има цвят. Всеки цвят - различни нюанси. Всеки нюанс - своя дъга. А ти, приятелю, си част от светлината. Ще си позволиш ли да излезеш от мехурчето от тъмнина, което от години те държи в капана си? Ще си позволиш ли да се вслушаш във вълшебната мелодия на този листопад от тишина?
Вратите на рейса се отварят. Накъде ще поемеш?...
© Есенен блян Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ти, Роси!
-
"Винаги някой друг ще ни е виновен. Особено Съдбата" Често се извиняваме за слепотата си със съдбата. Съдбата е просто вятърът в живота ни и ако уловиш посоката му може и да полетиш! Хареса ми!
-
Благодаря ти, Зигфрид! Споделям твоето мнение, че красотата е в малките, едва доловими неща.
Благодаря и на теб, Георги! -
Втори път го прочетох. Друга оценка нямам.
-
И на мен много ми хареса! Мисля си, навсякъде можем да видим красотата, да оценим живота, да се радваме и да сме благодарни. Като не поемаме отговорност, точно както казваш, “винаги някой друг ще ни е виновен”, а то всичко красиво е пред очите ни, мисля си аз. Дали ще е невероятната природа, дали ще е топлият поглед в очите на любимо същество, дали ще е кучето, което маха опашка на твоето, докато го разхождаш, дали ще е продавачката, която ти се е усмихнала днес в магазина... Може би съм малцинство, но аз все така всичко като виждам, съм благодарен за живота и за шанса да съм в него. Много ми харесва красивия ти стил на писане! Браво от мен, за творбата и за темата!
-
Благодаря ти, Петър!
Благодаря ти, Ади! -
Хареса ми, Цвети! Винаги нежна и дори поетична...
-
Накъде,... уместен въпрос, назад към вълшебната природа или към прашния и претрупан град.. Хареса ми
-
Благодаря, Лина! ❤️
-
Бих искала да ти кажа, че не само невидимото се вижда със сърцето (както твърди един любим герой ). И да те поздравя! За написаното ❤️
пп. Там, където живея няма градски автобус. -
Красотата на душата, до която всички може да достигнем с много вяра и работа върху себе си.
Права си, Вики. 🙂
Благодаря, Ани. ^ -
Хареса ми този контраст на градска среда и неопитомена природа, който всъщност живее и в нас като добро и зло. И всяко едно начало на двете понятия зависи от нас самите, дали да се отприщи, не от съдбата. Изборът си е наш...
-
Планините имат всички нюанси на зеленото, пък и на други цветове, но дали очите ни ги различават!? И приказки разказват, но за да ги чуем, първо трябва да се научим да мълчим
-
Тук не съм съгласна, Ивайло. Нюансите са навсякъде и това дали ги забелязваме зависи от това как възприемаме света. Аз също съм градски човек, но винаги съм имала очи и сърце за природата.
Но тук по-скоро нещата са представени в един мерафоричен план. И зад красотата на природата всъщност стои една друга красота, която често пренебрегваме... -
Чета и харесвам всичко, което пишеш, но рядко коментирам /освен в случаите, когато не е съвсем неуместно да напиша несериозен коментар/
-
Благодаря, Блу!
-
Много ми хареса!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
И в пустиня да живееш пак можеш да се радваш на различните пясъчни шарки всеки ден, въпрос на светоусещане е! Всеки сам избира какво да види и усети в този свят. Хареса ми написаното от теб, Цветелина!