Листопад от тишина
Ти виждаш ли всички онези нюанси на зеленото? Отблясъците на Слънцето, които се отразяват в бистрото езеро. Високите върхове, които сякаш те предизвикват да ги покориш. Онези песнопения на пъстрокрилите. Листопадът от тишина...
Или и ти, точно като другите, живееш в онзи водовъртеж? Втренчен в картата за градския транспорт. Кисел на онези тийнейджъри, които отново не са ти отстъпили място. И без да подозираш, и на онези, които като беше малък те отхвърлиха. Ядосан на шофьора, че отново кара като чувал с картофи. И на майка си, че като малък никога не ти готвеше друго освен тях. И поел по дългия път към работата, забрави да видиш цъфналите пролетни вишни. Белите цветчета ти говореха. Те винаги са ти говорели. А ти дочу ли ги? Или отново махайки с ръка за пореден път изпрати и тях, и света, по дяволите. Не усети ли поне онзи далечен, едва доловим полъх на вятъра, който те доведе до корабокрушение? С вятъра шега не бива. Той е сериозен комик. Той не е тук, за да ни простуди. Той не е тук, за да събаря къщите от слама, които всеки ден ненадейно строим. Той е тук, за да ни пробуди. И докато не заменим кошмарите си с блажени сънища, винаги той ще ни е виновен. Винаги някой друг ще ни е виновен. Особено Съдбата. Онази тайнствена, пълничка дама с леко иронична усмивка, розова капела, висящи тъмни обеци и онази дантелена рокля, от която толкова се боим. Онази добра жена, приютила ни в пансиона на мъжа си, Живота, която вечно виним за несполуките си.
Шофьорът неочаквано набива спирачки. Удряш главата си за пореден път в металната тръба, на която уж трябваше да се подпреш. Този път ударът е по-силен. Идва ти да крещиш. Да се превърнеш в звяр. Да разкриеш всички онези инстинкти, които упорито е трябвало да потискаш под маската на “доброто дете”. Без дори да ти бъде обяснено защо...
Ти си на върха на дъба. Гледаш отвисоко. Нивите. Маковете. Омайничето. Дъхът на прясно окосена люцерна гали сетивата ти. Изведнъж внезапен гръм те разтърсва. Светкавицата, паднала от съседната планина, просветва пред очите ти. И най-после осъзнаваш... Всичко е светлина. Всичко има цвят. Всеки цвят - различни нюанси. Всеки нюанс - своя дъга. А ти, приятелю, си част от светлината. Ще си позволиш ли да излезеш от мехурчето от тъмнина, което от години те държи в капана си? Ще си позволиш ли да се вслушаш във вълшебната мелодия на този листопад от тишина?
Вратите на рейса се отварят. Накъде ще поемеш?...
© Есенен блян All rights reserved.
