12.02.2024 г., 11:02 ч.

Ливърпул през зимата 

  Проза » Разкази
677 1 9
19 мин за четене

                Любовта не подбира нито времето, нито мястото, нито дори човекът. Един ден просто идва и променя животът ти.

           Срещна я на партито за рождения ден на Калъм. И най-смешното е, че отиде там случайно. Не обичаше рождените дни. Не обичаше шумната тълпа от мъже и жени, които се веселяха така сякаш светът свършваше. Неестествените смехове. Премрежените погледи. Разговорите на висок глас. Не. Това не беше неговият свят. Предпочиташе чаша студено уиски, тиха музика и хубава книга, но не получи нищо от тях тази вечер. Кой ли получава това, което иска?

      Озова се на партито защото Калъм не му позволи да се измъкне незабелязано от офиса. Хвана го под ръка и каза твърдо :

-  Идваш с мен.

В първият момент щеше да откаже, но знаеше, че това няма да спре Калъм, затова реши да избегне спорът и тръгна след него като затворник след своя надзирател.

    Докато седеше отегчен с бира в ръка и се чудеше кой ще е най-удобния момент да се измъкне без някой да го забележи тя влезе в ресторанта.

Русата й коса обгръщаше лицето й като облак. Черната пола и бялата й риза подчертаваха стройното й тяло, но всичко изчезваше когато срещнеш дълбоките й сини очи.

Запъти се към тяхната маса и щом я видя той разбра, че това е жената на животът му.

Влюбването е магия. Работа на Дявола или на Господ. Кой знае? Но със сигурност е магия. Понякога ти трябва повече време, за да я усетиш. Друг път те удря като мълния и не разбираш как човек, който виждаш за първи път става изведнъж най-важният в живота ти.

     Щом видя Джоан той разбра, че това е любовта, която идва внезапно, като лятна буря, но никога не си отива. Тя беше неговата съдба.

 

     Да убиеш куче е лесно. Трудно е да стигнеш до него, но когато имаш добър план всичко е възможно. Добрият план е в основата на всеки успех. Баща му често повтаряше това.

Той имаше план. Знаеше, че Джоан оставя кучето в двора си докато е на работа. Не обичаше да го затваря в къщата, защото имало нужда от движение.

Джо. Така се казваше черният лабрадор, който Джоан обожаваше. Той също го харесваше. Беше добро куче, което никога не го лаеше. Джоан му каза, че това се случвало за първи път. Обикновено бил много ревнив към приятелите й. Не и към него. Той често го извеждаше на разходка, докато тя приготвяше вечерята.

Сега трябваше да го убие. Не му харесваше. Той обичаше Джо, но понякога в живота трябва да правиш неща, които те отвращават, за да постигнеш главната цел.

Пристигна в къщата следобед, когато Джоан бе на работа. Беше облечен с черни дънки и черен суичър с качулка. Не искаше някой съсед да го разпознае.

Джо явно го подуши защото чу радостният му лай зад градинската порта. Той я отвори с ключът, който все още пазеше. Джо само това чакаше. Хвърли се върху него и радостно замаха с опашка. Винаги правеше така, когато знаеше, че ще излиза на разходка.

Той му сложи, каишката, която носеше със себе си. После затвори вратата. Заключи и се огледа. Нямаше никой на улицата. Засили се и я блъсна с рамо. Вратата леко подаде. Удари я втори път. Този път тя не издържа и се отвори. Остави я така. Искаше Джоан да си помисли, че някой просто е откраднал кучето.   

Тръгна към колата, която беше паркирал на няколко пресечки от къщата. Джо радостно го последва. Вървеше бързо, за да не срещне някой съсед. Времето беше типично за Ливърпул през зимата. Духаше силен вятър и ръмеше дъжд. Не бе идеалното време за разходка, така че по улицата нямаше жив човек.

Скоро стигна до колата. Отключи я и накара Джо да влезе. Кучето се настани на предната седалка и нервно загледа улицата през страничният прозорец.   

-Ще бъде кратко пътуване Джо. – успокой го той като го погали по главата. Знаеше, че не обича возенето с кола.

Джо извърна глава и го погледна. В погледа му се четеше доверие.

Той извърна поглед и запали колата. Не искаше да убива Джо. Това убийство му беше най-трудно, но трябваше. Ако искаше Джоана отново да се върне при него трябваше да го направи. Трябваше да избие всичките и любими същества. Само тогава тя щеше да се върне при него, защото той щеше да бъде единствената й опора. Беше изчислил всичко до най-дребният детайл. И колкото и да не му се искаше щеше да убива. Да убива докато не остане той последната й надежда. Няма лесна любов. Любовта е изпитание за душата и ума. И той беше готов за това изпитание.

След половин час шофиране стигна до река Мърси. Избра място, което знаеше, че по това време е безлюдно. Спря колата. Угаси двигателя и изведе Джо навън. Той отново замаха весело с опашка.

-Седни Джо!- заповяда му.

Кучето послушно изпълни командата му. Той отвори багажника и взе пакет сурови пържоли. Затвори багажника и каза:

-Хайде!

Кучето послушно тръгна след него. След пет минути стигнаха до брега на реката. Той се огледа, но не видя никакви хора наоколо. Дъждът се беше усилил. Вятърът режеше като бръснач, а небето беше черно като нощ. Трябваше да са луди, за да се разхождат в това време.

Извади пържолите, които предварително беше инжектирал с отрова и ги хвърли на Джо. После бръкна в джоба си. Извади безжични слушалки и си ги сложи. Пусна си Боби Уест и аутсайдерите, за да не чува стоновете на кучето. Обичаше този певец и дълбокият му характерен глас. Не бъди любезен пееше Боби. Да. Не бъди любезен повтаряше си той докато гледаше как Джо унищожава пържолите. Беше голям лакомник. Когато Джоан готвеше. Джо стоеше неотлъчно до нея и я гледаше с умолителен поглед, а ако нещо паднеше на пода той моментално го гълташе.

„Той е моята прахосмукачка“ – шегуваше се тя.

Боже, как обичаше тези вечери, когато тримата бяха в тясната кухня, докато тя готвеше. Толкова му липсваха.

Погледна към небето. Беше толкова черно и безнадеждно. Капките дъжд се стичаха по лицето му като сълзи. После сведе поглед към Джо. Бедното куче едвам се държеше на краката си. Направи няколко крачки и рухна пред нозете му. От устата му излизаше пяна. За миг му се прииска да го грабне и да го закара до най-близкия ветеринар.

„Не бъди любезен-пееше Боби-Не бъди любезен.“-повтори си той и вместо това вдигна отново поглед към небето. Стоя така няколко минути. Дъждът се стичаше по лицето му. В един момент вече не знаеше дали това е дъждът или са сълзите му. Когато отново погледна надолу Джо го нямаше. За миг помисли, че всичко това е било сън, но после го видя. Беше стигнал почти до реката и паднал там.

Той отиде до него. Вдигна безжизненото му тяло и го хвърли в реката. Река Мърси  милостиво го прие и сивите и вълни го понесоха бавно към някое по-добро място.  Скоро тялото му се изгуби в мрака и остана само споменът.

Той тръгна с натежали крака към колата си. Беше мокър, тъжен и отчаян.

-Какво ли не правя за теб Джоан-промълви-Дано някога го оцениш.

 

-Никога не съм си лягала с мъж на първата ни среща – каза му Джоан докато притискаше голото си тяло до неговото. – Това е толкова нехарактерно за мен. Какво ми направи?

-Влюбих се. – отвърна той, докато си играеше с косата й- Още щом те видях разбрах, че ти си тази част от живота ми, която ми е липсвала. Има жени, които като ги видиш знаеш, че просто ще минат през живота ти като комета. Има други, които ще оставят белези след себе си и има жени, които като ги зърнеш веднага разбираш, че това е жената, с която ще изживееш животът си.

-Аз от кои съм?

-Ти си тази без която не мога да си представя животът си.

-Лъжец. -отвърна тя и се притисна още по-силно до него. – Ти си един добър лъжец.

-Не скъпа. Аз съм един заслепен от любов мъж, който още не може да повярва какво му се случва.

И беше прав. Все още не можеше да повярва, че всичко това му се случва. Не беше от мъжете, по които жените полудяват. Знаеше това. Бе висок 1.90 и слаб като топола. Носеше очила и русата му коса бе оформена в прическа  стил Бийтълс.

Но Джоан беше видяла нещо в него и което е по-странно тя го  бе харесала. Искаше тя да запази това чувство. Искаше то да продължи вечно. Закле се, че никога няма да й позволи то да угасне. 

 

Баща й полковник Съмърс беше един досаден бърборко, който след третата бира започваше да разказва за военните си подвизи в Ирак. Беше плешив мъж с яйцевидна глава. Едър и груб като скала и с мустак, за който грижите му отнемаха по - голямата част от деня. Под външната му грубост обаче се криеше човек с добро сърце, за който честта на пагона бе по-скъпа от златото. 

Той го харесваше за разлика от майка й. Тя бе дребна жена с големи амбиции. Очите й непрекъснато шареха на всички страни и преценяваха всяка възможност, която се изпречваше на пътя й. Още не можеше да прости на мъжа си, че е само полковник и още не е получил генералски лампази. За нея това беше позор, с който тя трябваше да живее всеки божи ден.

Нея той щеше да убие с удоволствие. Такива жени унищожаваха животът на близките си заслепени от собствените си амбиции.  

Искаше да убие първо нея, но после реши, че е прекалено рисковано да ги убие един след друг. Това щеше да събуди подозрения. Рискът беше неоправдан. Той обичаше да пресмята рисковете. Това беше неговата професия. Работеше за застрахователна компания като актюер. По цял ден пресмяташе рисковете на база на статистиката. Ако имаш добра статистика рискът може да се изчисли с точност до запетаята. Да пренебрегваш статистиката означава да увеличиш риска. Да се оставиш на волята на съдбата. Никога не го правеше и не мислеше, че точно сега е момента да започне. Щеше да ги убие и двамата. В главата си вече имаше идеята за начинът по който щеше да се случи.

 

Ливърпул през зимата е град на отчаянието. Тъмни облаци скриват небето през по – голяма част от деня. Вятърът е господар на улиците, а честият дъжд просто внася нотка на обреченост в душите на хората. Сигурно затова едни от най – добрите музиканти са родени в този град. В такова време какво му остава на човек освен музиката и тихата депресия.

Точно в един такъв ден Джоан му каза, че го напуска. Думите й прозвучаха като залп, който го уцели право в сърцето. В първият момент помисли, че умира. Просто не можеше да си представи животът без нея. Просто не се виждаше как излиза от къщи. Сам. Отива на работа. Върши всичките онези банални неща. Вечерта се прибира в празната къща. Сам. Нямаше начин. Нямаше начин да оцелее.

Беше планувал всичко. Колко деца ще имат. Как ще се казват. В кои университети ще учат. Беше пресметнал и на колко години ще се оженят. Къде ще живеят с Джоан след като се пенсионират. И това беше пресметнал. Статистиката не лъжеше. Въпреки това някъде, в цялото това уравнение беше допуснал грешка. Не беше пресметнал рискът от раздяла. Заслепен от любов беше пропуснал най-очевидното и сега животът му изтичаше в канавката като дъждовната вода навън.

-Добре ли си? – попита го Джоан и сложи нежно ръка на бузата му.

-Наистина съжалявам.- добави тя-но просто между нас няма да се получи. Всичко стана толкова бързо. Всичко беше толкова нереално и някак си бързо изгоря.

-Аз все още те обичам, Джоан, но това едва ли има някакво значение.

- Повярвай ми не ми беше лесно да взема това решение, но трябва. Защо да пропилеем години и след това да разберем, че сме сгрешили.

-Говори за себе си, Джоан. На мен не са ми необходими години, за да разбера, че ти си жената на моя живот, но явно това не е достатъчно.

-Не е.-тихо каза тя. Погледна го в очите и добави – Извинявай. 

Извинявай“ проста дума с толкова много значения, че статистиката беше неспособна да ги обхване. Тази дума можеше да те качи на седмото небе, да те накара да се почувстваш удовлетворен или да те убие. В неговият случай тя просто го убиваше.

-Ти просто ме убиваш Джоан.

-Съжалявам-каза тя- Няма лесен начин да приключи една връзка, но нека го направим безболезнено и за двамата.

И си тръгна. Излезе навън под падащият дъжд и напусна животът му така внезапно както беше и се появила в него.

 

Родителите на Джоан живееха в квартал Ултън на прочутата улица Менлов авеню. Тяхната къща се намираше само на няколко пресечки от къщата, в която бе живял Джон Ленън. Той обожаваше Бийтълс. Смяташе Ленън за най-великият поет на 20 век затова когато навлезе в квартала с белия бус на който имаше надпис на Бритиш газ намали скоростта. Това беше най – малкото, което можеше да направи в знак на почит към великият певец. За миг се изкуши да спре пред къщата му, но реши стриктно да се придържа към плана си. Всяко отклонение от него увеличаваше възможността за провал.

      Спря пред къщата на родителите й. Двуетажна постройка с голям двор отзад и висок пилон отпред на който се вееше британското знаме. Всяка сутрин, когато излизаше от къщата полковникът му отдаваше чест, след което щурмуваше ежедневните си задачи. Беше военен до мозъка на костите си.

     Изключи от скорост. Дръпна ръчната и изгаси фаровете.  Беше 9 сутринта в събота. Знаеше, че по това време те са на пазар. Полковникът никога не нарушаваше установените навици. За него те бяха като уставът в армията. Всяка сутрин в 8;30 в събота отиваше на пазар с жена си и нищо не можеше да наруши разписанието му освен смъртта на Краля.

      Излезе от буса и се огледа. По улицата не се виждаше жива душа. Облаците бяха обсипали небето, от което се ронеше слаб дъждец. Беше мрачно, тихо и спокойно като в църква.

      Запъти се към входната врата и щом стигна до нея натисна звънеца. Никой не отвори. Натисна го още веднъж за по-сигурно, но след като изчака около минута тишината все така продължаваше да огласява квартала. Огледа се и не видя никой освен пустата улица, която с отчайваща примиреност посрещаше дъждовните капки. „Хубаво време за умиране“ – помисли си той и отвори вратата с шперцът, който си бе направил след като изгледа няколко видеоклипа в ютуб. Оказа се по-лесно отколкото бе очаквал. Стигна бързо до кухнята. Завъртя копчето за газта на готварската печка и бързо излезе. Затвори вратата след себе си. Качи се в буса и бавно потегли към дома си. От радиото звучеше „Представи си“ на Джон Ленън. 

Той си представи, че  всичко това не се случва, че е само някакъв кошмар, от който скоро ще се събуди. Ще погледне спящата до него Джоан, ще я прегърне, ще усети равномерното и дишане и спокойно ще притвори очи.

 

Сънуваше, че тича сред поле от слънчогледи. Бяха толкова високи, че не виждаше нищо освен небето. Беше горещо. Много горещо. Пот се стичаше по челото му и почти го заслепяваше. Слънчогледовите пити го удряха по лицето, но той не усещаше болка. Чувстваше се по-жив от всякога. Пълен с енергия и жаден за живот. Изведнъж слънчогледовата нива свърши и пред него се появи река. Чак тогава усети, че е жаден. Много жаден. Легна на брега. Загреба с шепи от студената вода и пи.

Събуди се от пареща болка в стомаха. Погледна часовника. Показваше 5 часа вечерта.  Беше спал цял следобед. Включи телевизора и първото, което видя бе полуразрошената къща на родителите на Джоан. Репортерката обясняваше, че според разследващите е имало изтичане на газ.      

Погледна телефона си, но нямаше обаждания. Джоан не му беше звъняла. Не му звънна и на следващия ден, макар че проверяваше телефона си всеки час, за да се увери, че не е пропуснал обаждането й. Измина цяла седмица от смъртта на родителите й, но тя така и не му се обади. Тогава се сети за Сара Брадли.  

      Дребната досадна червенокоса ирландка беше най-добрата приятелка на Джоан. Познаваха се още от училище и продължаваха да се виждат и до днес. Излизаха сами поне веднъж месечно, за да разпуснат „по женски“, както се изразяваше Джоан. Прибираше се в ранните часове на деня и миришеше на алкохол. Идея си нямаше какви ги вършат двете. Когато я питаше Джоан свиваше рамене и казваше „Нищо особено. Просто слушахме хубава музика в пъба и клюкарствахме.“   Така и не разбра какво харесва в Сара. Тя беше вятърничава жена, за която да си легне с първият срещнат мъж беше най-естественото нещо на света.  Джоана не беше като нея. Тя беше сериозна жена отдадена на професията си. Може би наистина е вярна максимата, че противоположностите се привличат.

Сара Брадли беше последният близък човек на Джоана и трябваше да умре.

 

Дълго мисли как да го направи, така че подозрението да не падне върху него. Накрая реши да използва нейните слабости. Сара обожаваше червеното вино. Той купи любимата й марка кианти. Инжектира внимателно през корковата тапа талий. Беше чел, че тази отрова няма вкус и мирис и не остава следи в тялото. Не смяташе, че е безопасно да изпрати бутилката по куриер защото лесно можеше да бъде проследен затова реши лично да направи доставката.

      Сара нямаше стриктна програма като бащата на Джоан, затова той паркира колата си на петдесет метра от къщата й в понеделник в седем сутринта и зачака. Избра нарочно този ден защото знаеше, че който и мъж да беше забърсала през уикенда в неделя винаги го гонеше. Искаше да започне свежа и отпочинала новата седмица. Това беше единственото правило в живота й, което имаше и го спазваше стриктно. Колкото по-малко правила имаш толкова е по-вероятно да ги спазваш.

     Слушаше „Две племена“ на  Frankie Goes to Hollywood точно когато Сара излезе от къщата. Беше облечена в бял панталон и червено яке. Качи се в колата си и бавно потегли. Когато светлините й изчезнаха в мрака той излезе от колата си. В ушите му все още звучеше песента на  Frankie Goes to Hollywood. Да. Това си беше война и той трябваше да я спечели. Искаше Джоан да се върне при него. Да склони глава на рамото му. Да изплаче болката си и той да я утеши. Щеше да бъде хубаво. Щеше да бъде толкова хубаво. Като сън. Като песен. Като самият живот.

       Беше стигнал вратата на къщата. Позвъни на звънеца. Изчака минута. Никой не отвори. Извади шперца и влезе в къщата. Бързо намери поставката й за вино. Имаше три бутилки и той сложи своята между тях. Вероятността тя да избере първо неговата бе 25 процента, но като се вземе в предвид, че тя бе на първият ред статистически процента се покачваше на 50. Не беше лош облог. Никак даже.

      Излезе от къщата. Качи се в колата и бързо изчезна под пелената на падащият дъжд. Сега му оставаше само да чака. Знаеше, че Джоан ще се върне при него след като остане напълно сама. Той щеше да бъде единствената й опора. Нямаше друг към който да се обърне, а той беше тук готов да й даде всичко. Дори живота си.

     Ливърпул през зимата е ужасно място за живеене. Дните са къси и дъждовни. Нощите дълги и влажни. Вятърът е единственият господар на града и няма спасение за отчаяните хора. Той беше на ръба. Дните минаваха, а Джоан не се обаждаше. Колко време й трябваше, за да осъзнае, че не може да живее без него? Колко време й трябваше, за да разбере, че той е единственият й близък човек на този свят?  По дяволите! Колко време й трябваше, за да му се обади. Той бавно умираше. Взираше се в телефона си като удавник в спасителен пояс, но проклетото нещо не издаваше никакъв звук. Тогава една сутрин докато пиеше кафето си в Коста видя първата страница на Ливърпул Ехо. Там с големи букви пишеше „Две млади жени са намерени мъртви в къща в квартал Анфийлд“. Той грабна вестника и зачете статията, когато стигна до името на Джоан усети как всичко около него започва да се върти. Погледна невярващо телефона си и бавно се строполи на пода.

© Светослав Григоров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря Ви, че прочетохте и харесахте. Оценявам го.
  • Чудесен разказ, Грег ! Изгледах криминален филм, човече ! Много ми хареса преливането на картините. Постепенното повишаване на напрежението и взривяващият край.
    Класически трилър. Поздрави за творбата !
  • Браво! Интересен сюжет, написано идеално, и държи в напрежение!
    Поздравления!
  • Много добър разказ, подходящ за филм!
  • Страхотно като разказ, но и ужасяващо като сюжет - убиваш, ставаш сериен убиец и мислиш, че така ще спечелиш. Уникално. Браво! И една от любимите ми теми "Мъжът и Жената" - толкова добре разработена!
  • Изключителен разказ, много ми хареса. Поздравления!
  • при Грег няма случайности.
  • Грег, уникален разказвач си.
  • Страхотен разказ!
Предложения
: ??:??