Отпихме по глътка.

- Питър, знаеш ли какво ще предложа, да идем до Управлението на трафика през канала,ще искам да преминем след три дни, после ако ме поканиш у вас, можем да идем , после отново на руля. Съгласен.

- Джейн, на твоите услуги, не си ли изморена, толкова мили си изминала, да те оставя да почиваш и утре да идем в Администрацията - предложих плахо

- Не, не съм толкова уморена, ще заключа и да вървим. Свикнала съм, само ми трябва малко време да се адаптирам за провлака един вид.Какво ще кажеш, не искам да наемам пилот, искам сама да мина през провлака, но ще ми бъде необходим човек да стои на носа на яхтата, той ще ми е един вид ориентир за центъра на канала. Какво ще кажеш, ще можеш ли да изпълниш тази роля.

Погледнах я любопитно.

- Благодаря за доверието Джейн, а знаеш ли колко е дълъг провлака, 6343 метра, широк е 24-25 метра, а височината на бреговете му на места достига до 75 метра. Как мислиш, ше се справим ли.

- Да Питър, ще се справим, няма от какво да се страхуваме.

Стори ми се гласът й леко да потрепери, е от умората ще да е.

Взе папката с документите и ги представи в Администрацията. Там се интересуваха повече от размерите на яхтата, колко гази, двигател. Служителката направи нещо като инструктаж, връчи стандартното упътване на два листа хартия, определиха дата и час на тръгване, свободни яхтени пристанища след Пирея и бяхме готови.

- Ами да вървим да те разведа и из сушата - засмях се - Из Атина по-точно, на път за в къщи

- Даа, може - смееше се тя - Само да взема пътната си чанта и проверя дали е заключено и тръгваме.

            И все пак умората си каза думата, дали от сладките приказки, от бялото вино в къщи ли, усещах Джейн да придрямва и провлачено да говори.

- Джейн, приготвил съм ти спалнята с баня, лягай да си почиваш, а и утре е ден за спомени и приказки. Лека нощ.

Слънцето вече напичаше. От спалнята й не се чуваше нищо. Ох тя е умряла за сън и спокойствие, няма да я безспокоя и да вдигам шум, когато стане.

Предвидливо изключих мобилния, компютър, лаптоп, рутера.

Ноща се спусна, притъмня навсякъде. Оставих светнало в кухнята с бележка '' Ако си гладна, храната е в хладилника, ако искаш ме разбуди '', светнах и лампата на бюрото, все пак да има

ориентир в тъмнината.

Ново утро, нов ден, нов късмет.

Включих рутера и другите електроники. Отново никакъв шум от спалнята й., притесних се вътрешно, ама и аз съм един домакин, как може толкова време да не почукам на вратата да я поканя на закуска, обяд, вечеря. Ами ако се е  почувствала недобре и не може да стане.

Студена пот изби по челото ми.

Почуках лекичко на вратата, открехнях я, Джейн дишаше равномерно, тя още спеше.

Затворих вратата. Давам й още един час за сън и ще я събудя, размишлявах наум и се заех с приготвяне на закуска ли, обяд ли, когато ядем така ще го нарека.

- Питър,... къде си - гласът на Джейн - Вероятно доста съм спала, така е хубаво тук. Просто не съм усетила времето, а може би съм била много уморена.

Джейн, с виновна усмивка на лице, срамежливо навела глава, в ластични прилепнали дънки и шарена риза с навити ръкави.

- О, дано не си умряла от глад и жад - смеех се аз - Сядай, сядай и не се суети, че ще трябва да притоплям яденето.

За разлика от другите, дето ядяли мълчаливо, уж да се насладят на храната, ние с Джейн не спирахме да говорим, да се смеем за незначителни шеговити случки при пътуването й до Лутраки, имитираше разни чиновници от Гибралтар или Патра. Със сълзи на очи се смееше като хумористично  пресъздавах разговора ни с брат'чедите, и защо така се наричахме вместо с имената

            Слънцето надничаше през илюминатора на каютата.

Ще почукам на вратата й и ще я събудя, да имаме време да се приготвим и заемем позиция пред входа на канала. Добре, че дойдохме снощи с автобуса до Лутраки и преспахме на яхтата, все пак спечелихме няколко часа.

Почуках плахо на вратата на каютата й.

- Госпожице, време е да ставате, за днес имаме определена дата и час за канала.

- Влизай Питър, отдавна съм станала - усмихваше се тя - Не съм забравила

Гледам я по тениска и къси панталонки да играе утринна гимнастика в каютата си, явно това й носи удоволствие, няма задъханост или напрежение по тялото и лицето, или своего рода разстоварване от ежедневното напрежение.

- До пет минути и тук съм готова, после ще прегледам още веднъж инструкцията, откачаме въжетата и сме пред входа на канала - говореше през смях и подскачаше на въображаемо въженце.

Може би полувин час преди определеното ни време за навлизане в протока, яхтата беше на изходна позиция, както се казва.

Пред нас полутунела зееше малко страшничко.

Червеният светофар светеше забранително, нали пропускането на морските съдове е еднопосочно.

- Питър, какво искам от теб, искам да застанеш ето тук на носа на яхтата, ти ще ми бъдеш ориентира да се движа по средата. Няма да мърдаш от тук каквото и да стане, да се навеждаш или да крачиш в страни. Само по моя команда ще разстваряш ръцете си в страни и по моя команда ги прибираш към тялото си. Ето ти радиостанцията, сложи слушалката в ухото си, по микрофона ще ми отговяряш с ''да'' и изпълняваш командите ми. Червената ти блуза и шапка ще се открояват сред жълто-черните брегове, ще ги следвам. Има ли нещо да попиташ - даде наставленията си и изчезна.

Още от вчера бяхме избрали от бедничкото ми гардиеробче тази ярка тениска с дълъг ръкав и червената бейсболна шапка, които използвах като колоездач, а сега като ориентир.

След десеттина  миути се появи в оранжево-червения неопренов костюм, препасана с ютения колан с дрънкулките, късата й коса бе прибрана в бейсболна шапка с голяма козирка.

- А слънчевите очила къде са - вметнах ей така.

-  Тук няма да са ми нужни - решително отговори тя и погледна часовника на ръката си - Остават още 19 минути, да заемен местата си.

Двигателят равномерно заработи.

Зеленият светофар светна някакси заплашително, 6300 и няколко метра в неизвестност.

- Готов ли си -прозвуча в ухото ми

- Да, госпожице, напред... и посочих с ръка като някой древен атински пълководец - Да вървим

Моторът се изфорсира и след яхтата остана бяла пътека от водна пяна.

Потеглихме.

Стоях на носа на яхтата и си представях оня филм за Одисей,...завързан за мачтата, а в ушите на гребците восъчни тапи да не чуват съблазнителните покани на пазителките на тайнственото място.

Премина нещо като мъглявина пред очите ми, нещо зашепна в ушите ми.

'' Отпусни се, направи крачка в страни, ние те очакваме в тайното общество,... какво чакаш, команди от онази жена ли,... скочи напред, ние ще те посрещнем...''

Изплюх се пренебрежително напред.

- Питър, добре ли си, разпери ръцете си - прозвуча в ухото ми

- Да госпожице, имайте ми доверие - отговорих разпервайки ръце.

'' Какво доверие - заговори отново тайнственият глас - Тя те лъже, сега ще те забие в брега,... ще се изсипят тонове земна маса отгоре ти и край с тебе,... скачай, спаси се,...имаш още малко време,остави я, скачай,... тя е луда. ''

'' Може и да е луда, но повярва в мен. Марш от тук проклетнице '' и замахнах машинално с ръка, сякаш отпъждайки някого.

- Питър, добре ли си - прозвуча в слушалката - Прибери ръце

- Да госпожице, комар или някакво друго ципокрило - отговорих

'' Къде си тръгнал, след малко каналът се засипва и оставаш под тоновете земна  и скална маса - шепнеше отново оня глас - - Скачай, ще загинеш,...спасявай се ''.

Неземнитте същества сякаш бяха наклякали по бреговете на канала до сами водата, и гадаеха или даваха съвети, ръкомахаха неразбрано и сочейки нанякъде.

'' Мога ли да ви тръсна една майнина без извинение ваше неблагородие, ако загивам, ще загина с Джейн, не искам вашето спасение ''

- Питър, ръцете - изкомандва Джейн

- Свободно Питър, ти си великолепен, имаме още по-малко от 2000 метра...

Погледнах нагоре, 73-75 метра височина, на нас ли ще ни се случи. Одисей и екипажа му са оцеляли, а защо не и  ние с Джейн.

          В далечината се виждаше зеления семафор на спуснатият мост. Последни метри.

Преминахме го, в ляво кафе-ресторанта с подранилите посетители възторжено ни ръкопляскаха, отдясно бе бялата сграда на Администрацията.

Успяхме, 6343 метра напрежение.

Не смеех да мръдна от носа на яхтата. Коленете ми дали треперяха.

- Питър, успяхме - почувствах ръката на Джейн на рамото ми

Въздъхнах облекчено, до мен беше тя, уверена и с дежурната си подкупваща усмивка, с оранжево-червена шапка и неопренов костюм с ютен колан и сякаш ми вдъхваше спокойствие.

- Дай да те целуна, ти си истински морски вълк, Питър.

Нежните й пухкави устни се залепиха за моите. Забелязах само полусваления цип на костюма й, гърдите й напираха , сякаш искаха да изкочат навън, да се полубуват на прекрасния слънчев ден.

Облизах устните си, наскоро целувани от Джейн, бяха още сладки и ароматни.

следва.....