Лудият
Казваше се Александър.
Но всички в квартала го познаваха като Сашко Лудия.
Нали знаете, че навсякъде има по една странна личност - дори и в най-затънтеното и обезлюдено село.
Живееше с майка си – тиха и скромна жена на средна възраст, която стопанисваше малко магазинче за цветя на една от преките в квартала. Магазинчето беше преградено с басмена завеса, зад която стояха цинковите кофи с цветя. Никой не знаеше кой снабдява Сашко и майка му с цветя, но винаги зад витрината от мътно, немито от години стъкло имаше карамфили, маргарити, рози, листа от папрат и разни други пъстри цветя, имената на които бяха странни и трудни за произнасяне.
Сашко стоеше повечето време в магазина, или отпред на малката пейка.
Беше винаги спокоен, някак си отнесен, пушеше много - по 3 кутии цигари „Слънце” в квадратни, картонени кутии с капак. Според него върховно удоволствие от пушенето се получаваше тогава, когато цигарите в кутията носеха маркировката 301. Странно желание, рядко сбъдващо се. Първата му работа, отваряйки новата кутия с цигари, беше да види номера, изписан с черни цифри на всяка цигара. Въпреки, че винаги имаше цигари, и никога не отказваше, когато по-големите от нас му искаха, шпионите от квартала твърдяха, че са го виждали да събира недопушени големи фасове на трамвайната спирка на Солунска и Витошка. Може и да са били прави, но лично аз никога не го бях виждал. Сашко беше измислил и странен начин да пуши така, че да не губи нито молекула от скъпоценния дим...Забиваше една дълга игла почти в края на цигарата и така, без да си изгаря пръстите, я изпушваше почти до края...
Походката на Сашко беше необикновена. Смесица от подскоци на шимпанзе и плавните движения на кънкобегач на дълги дистанции. Това беше породено от факта, че Сашко никога, ама никога не стъпваше върху фугите на тротоарните плочки. Стъпваше само и единствено в центъра на плочката. С феноменална точност можеше да каже колко плочки има тротоара от началото до края на улицата. Когато го питахме – "Сашко, я кажи, колко плочки има от № 16 до № 38 на улицата?", той отговаряше без да се замисли -„толкова и толкова”. След това ние - кварталните гамени ги преброявахме старателно и се оказваше, че бройката е точно толкова.
Сашко можеше да уцели с плюнка от няколко метра всяка цел, която му посочвахме.
Беше по-голям от нас, но никой не знаеше точно с колко години. Може би с 10, а може би с 15.
С часове можеше да ни разказва за принципа на махалото на Фуко, за което Умберто Еко все още не се беше досетил, за асиметричните редове на Тейлър или теоремите на Лагранж. Когато го питахме кои са тези, той отговаряше – трябва да се чете! И ще разберете кои са... Простото тройно правило, задачите с две, три или повече неизвестни бяха под достойнството на Сашко. Правеше сложни изчисления наум и винаги резултата беше абсолютно точен. При по - заплетени случаи ползваше фино разчертана логаритмична линия с плъзгач, която ние – невежите тройкаджии гледахме с неподправен интерес и скрито възхищение. Електронните калкулатори с множество функции тогава бяха все още в далечното бъдеще. Веднъж със загадъчна усмивка Сашко ни довери, че нощем се занимава със собствен проект на „перпетуум- мобиле”.
Сашко определяше безпогрешно колко е часа само с един поглед към Слънцето. Никога не го видяхме да носи часовник. Можеше без проблем и да нарисува с тебешир на тротоара Слънчевата система с всичките планети и орбитите им.
Понякога отивахме да играем футбол в училищния двор.
Когато липсваше играч от отбора, викахме Сашко. Цветарницата беше на няколко метра от задната врата на училищния двор. Винаги се съгласяваше и го поставяхме на вратата, защото никой от нас не искаше да играе вратар. Безпомощно се усмихваше и вдигаше виновно рамене, когато топката минеше между краката му. Ядосвахме се от непохватността му да уцели топката, но никога не го нагрубявахме. С течение на времето и ожесточените футболни двубои, Сашко получи втория си прякор – Журион, защото носеше дебели диоптрични очила. Имаше навремето един полузащитник от белгийският национален отбор - Журион, който играеше с очила, завързани с широк ластик зад ушите му.
Един ден цветарският магазин остана затворен. Затворен остана и следващия ден, и последващия. Новината се разнесе бързо из квартала.
Сашко се беше самоубил.
Беше се хвърлил под трамвая на Витошка и Патриарха. Казваха, че мотрисата е влачила тялото му 20 метра…
След не много време почина и майка му. Далечните роднини, които като лешояди се нахвърлиха върху малката цветарница, апартамента и вещите в тях, побързаха да изхвърлят ненужното.
Съседи казаха, че освен вехториите, само изхвърлените книги били напълнили един самосвал….
Изминаха доста десетилетия от тогава. Прибирайки се от поредното многомесечно отсъствие, реших да посетя и да се разходя по улиците в старата махала, която напуснах преди много години. И където премина безгрижното ми детство. Оградата на училищния двор ми се стори прекалено ниска, а двора прекалено малък и тесен. Тротоарните плочки си бяха същите. Някои липсваха, други бяха хлътнали, трети разкривени или счупени. Леките автомобили като че ли нямаха брой, паркирани почти един върху друг. Не видях познати физиономии. Не срещнах и образ, подобен на Сашко....
Сега, от дистанцията на отминалите десетилетия, се питам - Сашко луд ли беше?
Едва ли.
Беше странен, особен, неразбран, загадъчен – като стара, непрочетена, забравена на най – горния рафт, потънала в прах книга.
Не, Сашко не беше луд! Лудите не се самоубиват. Самоубиват се онези мислещи същества, които могат да направят равносметка. Без значение на какво, поставяйки на везните на съзнанието и съвестта си всички „ЗА” и „ПРОТИВ”. И за които смъртта и живота вече нямат никаква стойност. Същества, които могат с ясно съзнание, с огромна доза воля и непоколебимост да прекрачат тънката червена линия, наречена ЖИВОТ, разделяща реалното от нереалното. Истинското от фалшивото. Стойностното от евтиното „менте”, пакетирано в лъскава и подмамваща опаковка...
Иска ми се всеки от нас да познава поне един човек като Сашко. Защото колкото повече Сашковци има около нас, толкова живота, който сме живели, живеем и ще живеем, би бил някак си по - така…поносим и леко усмихнат. Пък било то и иронично.
Познавате ли някой като Сашко???
Аз имах честта и удоволствието да познавам.
Рим/София
© Dimitar Ikimov Всички права запазени