Затварям очи, оглеждам се в Луната. Огледалата лъжат с вяра. Денят е като камък от многобройни истинали надежди, изпросена обич, лютив сос от смълчани думи. Лято е, разхождам се покрай езерото, а плачещите върби ронят усмивки. Наблизо косят трева, оглеждат ме, ала очите ми са слепи. Едно детско гласче отразява звука и нарушава липсата на хармония. Слушам любимата си музика, крачка подир крачка, косите ми разнасят самотата на вятъра. Бързам да се прибера у дома, Знам, че никой не ме очаква, освен три котки и пърхащ папагал.
Леглото ме приласкава, полегнах и някак леко, те, сълзите потекоха тежки като воденични камъни.
Звън от телефон разкъса завесата на отегчението. Обгърна раменете ми, погали лините на лицето.
Вдигнах слушалката, а гласът ми бе тих и неблагозвучен. И тогава чух скъп и нежен поздрав. Сълзите станаха пеперуди и излетяха.
Той беше, молеше за прошка. Дали ми заприлича на нощта, или доведе до прозореца Луната, но аз се засмях от сърце. Смехът ми беше като нарисувани силуети ...