23.01.2005 г., 10:25 ч.
Лунатичка
4 мин за четене
Гледах жената срещу себе си. Сплъстената й коса, бръчките около очите, умората в тях и цялата отпуснатост на тялото й говореха едно: ”Не съм доволна от живота си” и неудовлетворението, което виждах ме караше да изтръпвам от страх.
Тя гледаше в една точка някъде пред себе си и дори не ме забелязваше. Имаше вид на лунатичка.
- Извинете - казах и докоснах ръката й.
Прониза ме студ. Болезнен студ. Не ръка на жив човек, а сякаш ръка на мъртвец. Усетих как страха пълзи по кожата ми като хиляди мравчици и настръхнах още повече, прозирайки факта, че сме сами, двете - аз и тази жена. Лунатичката.
- Върви по пътя си. Не спирай тук. Махай се!
Нейния глас звучеше заплашително и предупреждаващо същевременно.
- Не зная пътя. Изгубих се. Ще ми помогнете ли?
- Да ти помогна, ама то на мен кой да помогне, пък аз на теб…
- Изгубих се толкова внезапно. Не знаех, че има опасност да се изгубиш в този град.
- Градът на изгубените е на всеки ъгъл и всеки наивник, който не забелязва, че е в него е обречен - като муха залепнала в буркан със сладко от ягоди. Разбираш ли?
Нищо не разбирах, но все пак кимнах с глава в знак, че казаното от нея е достигнало до съзнанието ми.
- Очите ти издават твоето невежество.
Тя протегна ръката си - да ме докосне. Изплъзнах се гъвкаво, като змийче между трева. Не исках нейната студена ръка върху кожата си.
- Защо си такава? - попитах.
- Каква? Недоволна? Примирена? Луда? - гласът и режеше пространството като бръснач.
- Безнадеждно сама?
- Всеки избира. Някога избрах този път. Сега плащам. Потапям се в морето от спомени и търся онова нещо, което позволих да ми се изплъзне като пясък през пръстите ми. Макар, че осъзнавам, че дори и да го намеря не може да се върне нито онзи миг, нито онова време. Всичко е безвъзвратно изгубено. Всичко.
Очите са й сухи. Няма сълзи в тях. Дълбока празнота. Нищо друго.
Жал се поражда в сърцето ми.
- Не тъжи. Все пак има какво да помниш.
Опитвам се да я успокоя.
- Не е нужно да ми говориш като на болна. Аз имах своите шансове. Своите пътища, възможности. Сега имам само съжалението си по възможностите, които пропуснах. Съжалението си, че от страх предадох мечтите си. Сега плащам. Сега.
После мълчаливо присяда на земята и отново се заглежда в нищото. Със сигурност не й се говори повече с мен.
- Но как да намеря пътя? Как?
- Пътищата са много. Все около теб. Огледай се. Бъди смела. Бъди…
После всичко потъва в някаква мъгла и разбирам, че тази отпусната жена е образ - вид проекция на самата мен от възможното ми бъдеще. Сякаш е искала да ме предпупреди. “Опасно е да си жив, но още по опасно е да си страхливец”- това препуска в мен, като жребец по неокосени поляни. Когато отварям очите си разбирам, че съм в стая. Изправям се и първото нещо, което искам да видя е лицето си. Огледалото на стената ми показва лице. Моето си лице. Косата ми е съвсем черна. Очите ми още светят не толкова от младостта, по скоро от температурата. Още нямам безнадежност в очите си. Няма онази изпепеляваща болка, която видях в очите на лунатичката. Студената вода ми действа тонизиращо. Хладните капки се стичат по лицето ми. Дишам. С пълни гърди поемам въздуха и си повтарям, че има още време…пред мен. Още време.
- Пациентката от стая номер пет е излязла извън пределите на болницата. Облечена е в пижама на райе. Косата й е дълга. Все още не е преодоляла страхът си от реалността. Хванете я!
Това съобщение се носи от вискоговорителя на цялата огромна сграда. Разбирам, че се отнася за мен, но нямам време да се връщам…да обяснявам…
Бързам да уловя мига. Да оправя живота си. Не искам да се събудя на онзи кръстопът тънеща в самота. По дяволите. Не и сега, когато истината е прокънтяла в мен като камбанен звън. Не и сега, когато съм осъзнала, че нямам време да отлагам да живея. Няма да губа време в ненужни извинения и криволичене по коридорите на колебанията. Сега му е времето. Изплъзвам се под една тел на разнебитената ограда и побягвам напред, където пътищата са много и навсякъде. Важното е, че съм тръгнала. Вятърът роши косите ми. Дишам свободно извън предела на стените, в които ме държаха заключена.
…
Съвещанието на дроктиколите продължи по - дълго от обикновенно. Този случей беше особен. Раздвоението на личността в пациентката от стая номер пет беше протекло доста остро и ефекта от екстремалната терапия с навлизане в дълбините на тъмните страни на собственото подсъзнателно равнище беше отключило в нея реакция, неочаквана дори и за самите тях. Беше избягала. Беше изчезнала.
-В ъпросът е дали да я търсим или да я оставим да търси посоката? - каза възрастен дроктикол с доста остри черти и очи скрити зад тъмни очила.
Мнозинството гласува тя да продължи.
- Нека дадем възможност на това същество. Всеки има право на втори шанс. Всеки, дори и не до там смелите. Пък и тя прояви доста смелост. Видно е, че в нея дреме бунтар от трети вид.
Другите закимаха в знак, че са съгласни.
После съвещанието беше разпуснато.
…
Някъде из пътищата и мъглявините вървеше млада жена.
Търсеше.
Вървеше, готова да брани онова към което се стреми. Свободата си. Мечтите си.
Всичко.
Лунатичка...
Някъде вървеше Човек!
Тя гледаше в една точка някъде пред себе си и дори не ме забелязваше. Имаше вид на лунатичка.
- Извинете - казах и докоснах ръката й.
Прониза ме студ. Болезнен студ. Не ръка на жив човек, а сякаш ръка на мъртвец. Усетих как страха пълзи по кожата ми като хиляди мравчици и настръхнах още повече, прозирайки факта, че сме сами, двете - аз и тази жена. Лунатичката.
- Върви по пътя си. Не спирай тук. Махай се!
Нейния глас звучеше заплашително и предупреждаващо същевременно.
- Не зная пътя. Изгубих се. Ще ми помогнете ли?
- Да ти помогна, ама то на мен кой да помогне, пък аз на теб…
- Изгубих се толкова внезапно. Не знаех, че има опасност да се изгубиш в този град.
- Градът на изгубените е на всеки ъгъл и всеки наивник, който не забелязва, че е в него е обречен - като муха залепнала в буркан със сладко от ягоди. Разбираш ли?
Нищо не разбирах, но все пак кимнах с глава в знак, че казаното от нея е достигнало до съзнанието ми.
- Очите ти издават твоето невежество.
Тя протегна ръката си - да ме докосне. Изплъзнах се гъвкаво, като змийче между трева. Не исках нейната студена ръка върху кожата си.
- Защо си такава? - попитах.
- Каква? Недоволна? Примирена? Луда? - гласът и режеше пространството като бръснач.
- Безнадеждно сама?
- Всеки избира. Някога избрах този път. Сега плащам. Потапям се в морето от спомени и търся онова нещо, което позволих да ми се изплъзне като пясък през пръстите ми. Макар, че осъзнавам, че дори и да го намеря не може да се върне нито онзи миг, нито онова време. Всичко е безвъзвратно изгубено. Всичко.
Очите са й сухи. Няма сълзи в тях. Дълбока празнота. Нищо друго.
Жал се поражда в сърцето ми.
- Не тъжи. Все пак има какво да помниш.
Опитвам се да я успокоя.
- Не е нужно да ми говориш като на болна. Аз имах своите шансове. Своите пътища, възможности. Сега имам само съжалението си по възможностите, които пропуснах. Съжалението си, че от страх предадох мечтите си. Сега плащам. Сега.
После мълчаливо присяда на земята и отново се заглежда в нищото. Със сигурност не й се говори повече с мен.
- Но как да намеря пътя? Как?
- Пътищата са много. Все около теб. Огледай се. Бъди смела. Бъди…
После всичко потъва в някаква мъгла и разбирам, че тази отпусната жена е образ - вид проекция на самата мен от възможното ми бъдеще. Сякаш е искала да ме предпупреди. “Опасно е да си жив, но още по опасно е да си страхливец”- това препуска в мен, като жребец по неокосени поляни. Когато отварям очите си разбирам, че съм в стая. Изправям се и първото нещо, което искам да видя е лицето си. Огледалото на стената ми показва лице. Моето си лице. Косата ми е съвсем черна. Очите ми още светят не толкова от младостта, по скоро от температурата. Още нямам безнадежност в очите си. Няма онази изпепеляваща болка, която видях в очите на лунатичката. Студената вода ми действа тонизиращо. Хладните капки се стичат по лицето ми. Дишам. С пълни гърди поемам въздуха и си повтарям, че има още време…пред мен. Още време.
- Пациентката от стая номер пет е излязла извън пределите на болницата. Облечена е в пижама на райе. Косата й е дълга. Все още не е преодоляла страхът си от реалността. Хванете я!
Това съобщение се носи от вискоговорителя на цялата огромна сграда. Разбирам, че се отнася за мен, но нямам време да се връщам…да обяснявам…
Бързам да уловя мига. Да оправя живота си. Не искам да се събудя на онзи кръстопът тънеща в самота. По дяволите. Не и сега, когато истината е прокънтяла в мен като камбанен звън. Не и сега, когато съм осъзнала, че нямам време да отлагам да живея. Няма да губа време в ненужни извинения и криволичене по коридорите на колебанията. Сега му е времето. Изплъзвам се под една тел на разнебитената ограда и побягвам напред, където пътищата са много и навсякъде. Важното е, че съм тръгнала. Вятърът роши косите ми. Дишам свободно извън предела на стените, в които ме държаха заключена.
…
Съвещанието на дроктиколите продължи по - дълго от обикновенно. Този случей беше особен. Раздвоението на личността в пациентката от стая номер пет беше протекло доста остро и ефекта от екстремалната терапия с навлизане в дълбините на тъмните страни на собственото подсъзнателно равнище беше отключило в нея реакция, неочаквана дори и за самите тях. Беше избягала. Беше изчезнала.
-В ъпросът е дали да я търсим или да я оставим да търси посоката? - каза възрастен дроктикол с доста остри черти и очи скрити зад тъмни очила.
Мнозинството гласува тя да продължи.
- Нека дадем възможност на това същество. Всеки има право на втори шанс. Всеки, дори и не до там смелите. Пък и тя прояви доста смелост. Видно е, че в нея дреме бунтар от трети вид.
Другите закимаха в знак, че са съгласни.
После съвещанието беше разпуснато.
…
Някъде из пътищата и мъглявините вървеше млада жена.
Търсеше.
Вървеше, готова да брани онова към което се стреми. Свободата си. Мечтите си.
Всичко.
Лунатичка...
Някъде вървеше Човек!
© Лили Спасова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
