Гледах жената срещу себе си. Сплъстената й коса, бръчките около очите, умората в тях и цялата отпуснатост на тялото й говореха едно: ”Не съм доволна от живота си” и неудовлетворението, което виждах ме караше да изтръпвам от страх.
Тя гледаше в една точка някъде пред себе си и дори не ме забелязваше. Имаше вид на лунатичка.
- Извинете - казах и докоснах ръката й.
Прониза ме студ. Болезнен студ. Не ръка на жив човек, а сякаш ръка на мъртвец. Усетих как страха пълзи по кожата ми като хиляди мравчици и настръхнах още повече, прозирайки факта, че сме сами, двете - аз и тази жена. Лунатичката.
- Върви по пътя си. Не спирай тук. Махай се!
Нейния глас звучеше заплашително и предупреждаващо същевременно.
- Не зная пътя. Изгубих се. Ще ми помогнете ли?
- Да ти помогна, ама то на мен кой да помогне, пък аз на теб…
- Изгубих се толкова внезапно. Не знаех, че има опасност да се изгубиш в този град.
- Градът на изгубените е на всеки ъгъл и всеки наивник, който не забелязва, че е в него е обречен - к ...