Понеделник

Валеше като из ведро. От станцията на метрото до офиса имаше някакви си двеста метра, но със сигурност щеше да подгизне целия. Не беше взел и чадър. Нямаше никакво значение, и без това едва ли щеше да му помогне. Сложи качулката, метна раницата на двете рамена, за да не му пречи като бяга и тръгна. Беше стигнал входа и аха да влезе, когато някой, бързащ също колкото него едва не го събори. Двамата влетяха във входа и свалиха качулките почти едновременно. Само един човек можеше да го блъсне така, все едно са на ръгби мач и да не се извини. Мат. С него бяха приятели от детинство, помагаха си заедно и в училище, и на игрището. Особено, когато по-големи деца идваха да ги тормозят. Помагаха си и с момичетата. Мат беше нахаканият тип, този, който пръв ги заприказва и пуска тъпите шеги. Алекс беше срамежливият. Поне му се искаше така да го описват, защото другите опции звучаха почти обидно. Беше логично Мат да се задоми пръв, даже доста рано И тогава е случи чудо, от вечния сваляч се превърна в предан съпруг с две деца и ипотека. Но само в това отношение, всичко друго си остана същото. Мат беше пробивен тип и първи си намери работа във фирмата. Когато разбра, че има подходяща позиция за Алекс веднага му се обади и му даде ценни съвети за интервюто.

- Не е истина какъв дъжд, страхотно начало на седмицата - Мат още не беше разкопчал якето и започна да говори.

- Ти поне имаш тренинг от уикенда, хахаха. Като стана въпрос как мина рафтинга, всички са пуснали снимки във фейсбук, само ти не.

- Всички?

- Всички.

- И Ив?

- Не знам, не съм гледал нейния профил. Хайде да вземем по едно кафе, докато не са се събрали всички.

За съжаление зад ъгъла на коридора видяха, че на кафе машината вече имаше доста дълга опашка. И на нейния край за още по-голямо съжаление беше Зализания Джо, досадния търговски директор и по тази линия пряк шеф на Мат. Викаха му Зализания Джо, защото беше кариерист от класа. Кух като лейка, но напорист като диво прасе. Обаче имаше две особено важни качества, да се подмазва на големите шефове и да плете интриги.

- Здрасти, Алекс, видях снимки от рафтинга, мислех, че програмистите си падат само по компютърни игри и не излизат от вкъщи. Сигурно ти е било за пръв път, уплаши ли се, хахаха. - Освен това говореше много. В повечето случаи глупости.

- Не съм програмист, а системен администратор, това са две съвсем различни специалности. Освен това редовно излизам сред природата.

- Чухте ли за новата болест, идвала от Занзибар, или нещо там азиатско - Зализания Джо дори не беше изчакал отговора му, който със сигурност не чу, когато започна нова тема.

- Занзибар е в Африка - Алекс беше сигурен, че Мат едва се сдържа да го каже, затова побърза да го направи той. Зализания Джо не можеше да му направи нищо на него, за разлика от на Мат.

- На кого му пука, важното е, че кожата на човек ставала на лунички. Целият се изприщвал, пожълтявал, вдигал температура и след това се появявали лунички. А, кафето ми е готово, ще бягам, Мат след час на оперативка, да не забравиш докладите с продажбите за миналата седмица.

Толкова беше досаден, че с Мат изчакаха да станат техните кафета в пълно мълчание. След като ги взеха, тръгнаха към асансьора и тогава пред тях се появи Ив, опитваща се да си подреди косата от свалената шапка. Тя работеше в дизайнерския, започваха по-късно и с оглед на това беше дошла необичайно рано. Можеше да има работа по поръчка на клиент, макар, че нищо не беше споменала на рафтинга.

- Здрасти.

- Хей – усмихна се тя - навън е направо буря, много необичайно. Добре, че не беше вчера, че какво щяхме да правим в планината. Вече сте си взели кафетата.

- Да, и трябва да се качваме, сори. Ще се видим ли на обед?

- Няма проблеми. Разбира се, обади се.

Качиха се в асансьора.

- И? - попита Мат.

- Какво И?

- Какво става с вас.

- С кои нас?

- С теб и Ив.

- Какво за мен и Ив, ходихме на рафтинг с голяма компания, какво да става.

- Хайде, стига, от километри си личи, че си падаш по нея, постоянно сте заедно

- Имаме общи интереси, какво толкова?

- Какво толкова? Само да ти свирне и си готов да хукнеш при нея като кутре. Ами тя, кой си взе спешен отпуск да те закара при вашите, когато баща ти си счупи крака?

- Нали това ти казвам, това е приятелството, явно си забравил. Освен това си споделяме всичко, знам за всичките ѝ гаджета.

- Ти сега какво ревнуваш ли, кога стана сексист?

- Аз сексист? Нищо не искам да кажа, просто ... ти виждаш на купони как я свалят.

- Ти какво искаш, та тя е сред най-готините момичета не само в офиса. Освен това е от свестните, не е като ... ти най-добре го знаеш. Като не ти харесва да я свалят пред теб, направи нещо.

- Освен това и аз съм ѝ споделял.

- Че кога си имал гадже, откакто си във фирмата, да не съм изпуснал нещо?

- За бившите.

- О, да, забравих, за всичките две гаджета и половина, много време ще да е отнело.

- Ние сме колеги. Колеги и приятели. М/у колеги и приятели няма как да има нещо. Точка.

- Ами тогава напусни. И съм сигурен, че не сте чак толкова големи приятели.

Намигна, потупа го по рамото и излезе от асансьора. Идваше му да го ритне, понякога Мат наистина много го ядосваше.

Алекс се качи до неговия етаж и влезе в кабинета, пълен с разглобени компютри, принтери, скенери и всякаква друга техника. Съжали, че няма с кого да се обзаложи кой пръв ще му се обади, Джони от счетоводството заради принтера си, Кати от склада, че не може да влезе в складовата програма, или Зализания Джо, че не може да види продажбите.

Реши да използва времето до първото обаждане и влезе във фейсбук. Като администратор имаше известни привилегии, защото просто нямаше как някой да го хване какво прави в интернет през работно време. Отвори първо профила на Ив. Не беше публикувала нищо от петък насам, Мат просто се беше объркал както винаги. Прегледа за снимки от другите, скоито бяха на рафтинга. Нищо интересно, сигурно по-късно щяха да се появят още. Мина на новините, наистина всички говореха за някаква нова заразна болест, явно беше изпуснал доста. Телефонът иззвъня.

- Ало, от счетоводството се обаждам, принтера пак мачка хартията, бихте ли дошли да го видите ...

- След малко съм при вас. - Работният ден започваше.

 

Вторник.

Новият принтер за счетоводството пристигна малко преди обедната почивка. Алекс знаеше, че не в принтера е проблема, и на новия щяха да засядат листите, но от счетоводството си бяха изпросили от началството нов. Тъкмо отваряше кашона, когато някой почука и в рамката на вратата се показа Мат.

- Хайде на обяд, ще ходим до пицарията на ъгъла.

- Чакай само малко.

Алекс извади телефона, набра номера на Ив. Не чака дълго, тя почти веднага вдигна.

- Да?

- Обяд в пицарията на ъгъла?

- Няма да мога, чакам клиенти и трябва да подготвя един проект, съжалявам.

- Няма нищо, сигурен съм, че ще останат впечатлени, до скоро.

- Мерси, до скоро - затвори телефона.

- Хайде, Мат, да тръгваме. Защо не отидем "При Дони", там пиците хем са по-дори, хем по-евтини?

- Няма как, Зализания Джо вече ни чака в пицарията на ъгъла.

- Защо не каза по-рано ...

- Защото нямаше да дойдеш. Но затова сега ти казвам, че и Анита ще бъде там.

- Какво? Неее, повече никъде няма да ходя да обядвам с теб - ако имаше по-досаден и надут човек във фирмата от зализания Джо, то това беше неговата секретарка Анита.

 

Обяда мина в обсъждане на колеги и контрагенти. Основно м/у Джо и неговата секретарка. Какво правят тези хора в работно време ... не, че тези разговори, които по-скоро приличаха на одумвания биха били подходящи за работна обстановка. Алекс почти мълчеше, а Мат се почувства длъжен да смени темата.

- Този вирус от Азия много бързо се разпространявал, вече имало случаи в Лондон и Париж.

- Тези жълтърковци това ще ни докарат, плъзнаха навсякъде и ще ни поробят - обади се "компетентно" Зализания Джо.

- Фирмата ни търгува основно със стоки от Азия, какво ще правим без тях - не се сдържа Алекс.

- Предавал се по въздушно капков път. Казват, че ако носим маски има вероятност да ограничим заразата - опита се да тушира напрежението Мат.

- А, не, аз маска не слагам, защо си правих иначе устата, достатъчно ми е да ползвам презервативи - никой не разбра Анита опит за шега ли направи, или беше наистина сериозна.

- Какво толкова, казват, че не е нищо опасно, ако човек се зарази най-много да има лека температура няколко часа и да му излязат лунички. Сигурно ще намерят начин да го лекуват, медицината е толкова напреднала - Алекс за първи път се включи по-сериозно в обсъжданията на масата.

- Ти луд ли си – почти извика Анита - по-добре направо да ме гръмнат, отколкото да ходя с лунички. Това е ужасно.

- Така си е, представете си утре всички да сме с лунички - подкрепи я шефа ѝ.

Телефонът на Алекс иззвъня, беше шефа на отдела.

- Здравей, в офиса ли си?

- Не, обядвам навън.

- Добре, можеш ли след това направо да отидеш до склада в другата база, имали проблем с програмата.

- Разбира се, тръгвам веднага - затвори телефона.

- Мат, ще вземеш ли за сметката? - подаде му пари за своята част и си облече якето. не беше нужно да тръгва веднага, но нямаше търпение да се отърве от компанията на Зализания Джо и неговата секретарка.

 

Качи се в метрото. По обед пак имаше доста хора, но все пак се намираха места за сядане. По едно време настана суматоха и другите пътници започнаха да се изнасят към края на вагона. Погледна напред и видя едно момиче. Изглеждаше на около 18, най-много 20 години. Държеше някакви книги, прегърнати в скута ѝ, явно беше студентка. Не изглеждаше манекенка, но беше нежно и изящно двойче. И с лунички. Изглеждаше тъжна, почти готова да заплаче. Алекс сам не разбра как стана и отиде на нейния ред.

- Извинете, свободно ли е? - разбира се, че беше свободно, всички места в радиус от десет метра свободни. Нарочно седна до нея. Минаха няколко минути и тя тихо промълви без да извръща, дори без да повдига глава.

- Благодаря Ви, с лунички съм по рождение и никога не ми е било лесно, но последните дни е истински кошмар.

 

Сряда

Беше странен ден, всички в офиса говореха за новия вирус и на никой не му се работеше. Дори на шефовете. Всички седяха на компютрите си и следяха новинарските канали, които предаваха на живо как държавите "светват" една по една с регистрирани случаи. Вече бяха милиони. Колегите общуваха чрез социалните мрежи, въпреки, че работеха офис до офис. При кафе машините и автоматите нямаше опашки. Всъщност нямаше никой. Още преди края на работния ден започнаха да се изнизват един по един. Алекс и той тръгна, и без това никой не му се обаждаше. Ив не се беше появила на работа, не отговаряше и на телефона. Искаше да мине покрай тях, макар да нямаше никаква идея как това ще му помогне. На асансьора видя Мат.

- Здрасти - Алекс го поздрави пръв.

- Здрасти.

- Луд ден, а?

- Остави се, азиатците затвориха още сутринта, шефа и секретарката му си тръгнаха по обед.

- Надявам се метрото поне да е празно.

- Аз съм с колата, днес Марина и децата останаха вкъщи.

Асансьорът дойде, вратата се отвори, вътре имаше само двама човека.

- Аз ще сляза по стълбите - докато го каже и Мат беше вече на второто стъпало. Асансьорът беше за шестима.

 

В метрото наистина нямаше никого. Защото не работеше. Нямаше и автобуси, таксита не се мяркаха, а и да минеше някое не спираха. Видя колата на Мат на ъгъла, махна му, но той зави и даде газ. По всяка вероятност не го беше видял. Алекс тръгна пеша. Хората вървяха забързани, вперили поглед в земята без да се поглеждат. Където видеха други се заобикаляха отдалеч, а ако можеха направо минаваха на другия тротоар. След половин час стигна до дома на Ив. Позвъни. Никакъв отговор. Втори път. Пак никакъв отговор. Пристъпи назад и погледна към прозореца. Беше сигурен, че завесата беше открехната, но като надигна глава тя веднага се спусна. Сигурен беше, че не е вятър, или нещо друго. Явно Ив не искаше да го види. Това го натъжи. Постоя още малко и тръгна. Бавно. По едно време се усети, че върви без посока, а вече беше започнало да се смрачава. Реши да мине през магазина и да се прибира. Стигна кварталния супермаркет и влезе. Ужас, нямаше почти нищо, целия беше изкупен. Мина покрай празните щандове, където се лутаха други хора и изведнъж чу крясъци.

- Заразен, заразен, този е болен, има лунички.

Трима бяха наобиколили нисичък човек с бастун на средна възраст и го държаха на разстояние. Имаше лунички. Той, обаче беше точно м/у тях и входа. Тогава един мъж взе един стол и го метна. Човекът падна и тримата минаха на бегом покрай него.

- Моля ви, помогнете ми, моля ви, подайте ми бастуна – човекът се молеше и тогава Алекс видя, че бастунът е бял. Спомни си за момичето от метрото вчера, за Мат, беше сигурен, че го беше видял, но преди малко се опита да го оправдае пред себе си. За всички хора по улиците ... Вцепени се. Погледна бастуна. Човекът имаше рана на веждата и все още го търсеше пипешком, докато лазеше по пода. Помисли да му го даде, но вместо това тръгна към вратата и избяга. Ужаси се за себе си. Ужаси се от себе си. Беше го срам. Беше страх. Беше го срам, че го беше страх.

 

Четвъртък.

Събуди се с от някакъв шум. Но не беше алармата, идваше отвън. Стана и още сънен отиде до прозореца. Имаше жандармерия и от някаква кола с мегафон се чуваше равен, но силен глас:

"Внимание, внимание, това е извънредно положение. Наложена е карантина. Забранено е излизането. Останете си по домовете и чакайте инструкции."

Какво ставаше? Пусна първо телевизора, по всички програми даваха едно и също нещо, изявление на Министър - председателя, който обявява въвеждане на извънредно положение и карантина. Карантина? Заради няколко лунички? Като се сети за тях мигом отиде пред огледалото в банята. Слава Богу нямаше. Не му беше нито до сутрешния душ, нито до миенето на зъби, направо отиде да пусне компютъра. Нямаше интернет. Включи телефона. Същото. Провери мрежата, всичко беше наред, бяха го спрели централно. Ив, нашите, Мат ... трябваше да им се обади. Зачуди се на кого първо. Реши това да са майка му и баща му, не се бяха чували отдавна, а и бяха в друг град. Набра номера на майка си, телефона веднага изключи. Отново набра, същото. Набра баща си, пак нямаше сигнал. Бяха спрели и телефоните. Знаеше какъв ще бъде резултата, но набра Ив. На Мат даже не се пробва да се обади, нямаше смисъл. Започна да се тревожи сериозно. За майка си и баща си, за Ив, за себе си, за света ... Какво ставаше, дали пак щеше да го види същия. Пусна телевизора, поне телевизиите не ги бяха спрели. Някои повтаряха изявлението на властите, други предаваха новини. Основно от международния новинарски поток. Ситуацията беше същата по целия свят, затворени държави, затворени градове, затворени квартали. Навън мина същата кола със същия мегафон, със същото съобщение. Отиде до прозореца, но реши направо да излезе на терасата. Беше единствен, забеляза как хората наблюдават през завесите. Все едно заразата се предава по въздуха. Нищо чудно, жандармеристите на улицата бяха с противогази. Тръпки го побиха и се прибра. Опита се пак да се обади отново, но със същия успех и се отказа още след първия опит. Реши, че няма нужда от паника, с нищо нямаше да му помогне. Трябваше да се занимава с нещо, за да отвлече вниманието си. С какво ... не беше гладен, но май нямаше да бъде зле да прегледа запасите си от консерви, шоколади и въобще някаква храна. Чудо, намери някакво кафе и реши да си свари в джезвето. Вече се беше събудил, не обичаше кафе от джезве, но в случая и то беше лукс.

По обед още не беше взел душ, но поне си изми зъбите. По телевизията даваха все същите неща, само дето съобщиха за няколко отбити мародерства и предупредиха, че жандармерията ще стреля на месо при подобни случаи. Мина през филмовите канали, след това на научно популярните, спортните излъчваха все стари състезания. Превърташе през каналите просто да има нещо там да говори, колкото да не се чувства сам. Иначе нищо не можеше да привлече вниманието му. Изведнъж телефонът иззвъня.

- Ало, Алекс, там ли си? - чу гласа на баща си.

- Да, чувам те, как сте?

- Ало, чуваш ли, Алекс, Алекс, чуваш ли?

- Да, чувам ви, вие чувате ли ме? - връзката определено не беше на ниво.

- Да, сега те чуваме.

- Питай го дали е добре - чу гласа на майка си.

- Да добре съм, вие добре ли сте?

- И ние с майка ти сме добре, ама затвориха всичко, при вас как е?

- И тук така - връзката прекъсна. Опита се да позвъни пак, без успех. Поне разбра, че са добре. Ако не го лъжеха, разбира се. Никога не го бяха лъгали, но знае ли човек в такава ситуация. Беше по-добре да им вярва. Реши да провери дали са пуснали интернета. О да, най-после. Влезе във фейсбук, явно всички бяха влезли и бълваше от статуси за ситуацията. Потърси Ив, но не я откри. Потърси профила ѝ сред приятели, но я нямаше. Да не го беше разприятелила? Но защо да го прави? Опита се да й прати съобщение, не успя. Влезе да я види в общия чат, но и там я нямаше. Да не си беше изтрила профила? Нямаше я никъде онлайн, не си вдигаше телефона ... Да не се криеше? Да не е станало нещо ... Или пък е някъде с някое гадже, което е криела и сега са някъде двамата, хванати от карантината. Усети , че в него нещо се надига и за втори път за няколко дена се ужаси от себе си. Какво право имаше да ревнува? И какво, ако е с някой, да не би да е по-добре обяснението на ситуацията да е друго, много по-зловещо? Отиде до прозореца, но като видя празната улица с патрулиращи жандармеристи се депресира още повече. Започна да крачи в стаята. Изведнъж се втурна към чекмеджето до мивката. Направо го извади цялото и започна да рови в него, какво ли не беше събрал. По едно време я намери. Почти смачкана кутия цигари. Беше ги отказал преди около година, но си беше оставил една кутия за кризисни ситуации. Още първата седмица половината цигари бяха заминали. Отвори я, бяха останали три. Зачуди се дали да запали веднага една, или да остави за по-късно. Не знаеше колко време ще продължи това и дали в един момент няма да има още по-голяма нужда, отколкото сега ...

 

Петък

Събуди се и в първия момент се уплаши, че се е успал. После се сети, че няма къде да ходи, колкото и да му се иска. Преди даваше всичко за още пет минути сън преди да стане за работа, която мразеше, сега даваше всичко, за да отиде някъде, дори това да е гадния офис. Нямаше идея колко е часа. Можеше да бъде седем сутринта, можеше да бъде два след обед. Не, че имаше някакво значение. Цяла нощ стоя пред компютъра, след като успя да се чуе отново с родителите си, този път успяха да поговорят повече. Чу се и с Мат. За малко, трябваше да занимава децата. Поне не беше сам. След това потърси всичко, де що има в интернет за новия вирус и какво причинява. А то беше много. Ако можеше да се вярва, разбира се, защото имаше всякакви мнения, повечето разнопосочни, някои дори крайно противоречащи си. При това от видни специалисти. Насочи се към фейсбук. Там гъмжеше от статуси, всички до един посветени на вируса. Имаше всякакви хора, от уплашени хипохондрици, до отричащи цялата ситуация. От пускащи смешки, до групи за общи молитви за спасение на човечеството. От научни статии до всякакви конспиративни теории. Общото беше едно, от политолози и футболни специалисти всички се бяха превърнали в лекари, при това вирусолози. Той не остана по-назад. С напредване на вечерта споровете ставаха все по-ожесточени, не се сдържа и обиди двама крайни теоретици на конспирацията, ядоса се на трима фейсбук приятели и ги изтри от своята листа, ядоса се на себе си, хвърли мишката и отиде до шкафа с цигарите. Отвори кутията ... не, не си заслужаваше. Върна се в леглото с кофти настроение, замисли се за безсмислието на собствения си живот и как то се прехвърли върху целия свят.

Така и се събуди, със същото кофти настроение. Прокара ръка под завивките и напипа дистанционното на телевизора. Включи го, но вместо филм даваха новини. Какво? Ваксина? Май наистина се беше успал за най-важната новина от последните месеци. Открили са ваксина? Толкова бързо? Падат карантината и извънредното положение? Днес? В 14,00 часа Погледна часовника, 13,05. Беше се успал, но не и чак толкова, че да изпусне най-важното. Продължи да гледа. Имало ваксина, но тя действала само на здравите хора, заразените все още трябвало да останат под карантина. На кого му пука, живота щеше да се върне пак в старото си русло. Не за всички, разбира се, но няма как, някои хора просто са издърпали късата клечка. Така е, живота не е честен. Щеше да излезе, това беше най-важното, щеше да излезе навън. Имаше още време и отново влезе във фейсбук. Този път се бяха разразили спорове за и против ваксината. Не му пукаше, той щеше да се ваксинира, предпочиташе да рискува с ваксина, отколкото да стои вкъщи и да се крие. Излезе на терасата и видя, че този път всички тераси бяха пълни с хора, сега, ако бяха издържали, щяха да издържат още няколкостотин години.

„Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, еднооооо” ... Брояха като на Нова година, само, дето на "едно" не отвориха шампанско, а тръгнаха към входните врати. Всички излязоха на улицата, започнаха да тичат и да се прегръщат, Познати, непознати, нямаше значение. Изведнъж близък вик надви общата глъчка. "Луничааав, има луничав, заразен, бягайте". Заразен? Къде? По дяволите, не можеше да се зарази, не и в последния момент. Всички се разбягаха, но имаше нещо странно ... Всички бягаха от него. Оказа се заобиколен в кръг от хора. Уплаши се. Уплаши се още повече, когато от някъде изскочиха жандармеристи с автомати и ги насочиха към него. "Назад, назад, назад". Вдигна ръце и започна да отстъпва към входа на кооперацията. Влезе в тях, зад него вратата се затръшна и чу как започнаха да я заковават. Постоя известно време в коридора невярващ. Поокопити се и влезе в банята. Беше го страх да погледне в огледалото. Сети се, че не се беше оглеждал в него поне от два дена. За какво му беше ... Накрая се престраши. Цялото му лице беше в лунички ...

 

Не помнеше колко часа беше стоял седнал на пода. Целият му свят се беше сринал. А беше толкова близо. Не му беше мъчно толкова за себе си, можеше да понесе много. Събори го мисълта, че за останалите живота продължава, весели, щастливи, а той трябваше да остане затворен неизвестно колко време. Затворник в собствения си дом.

Чу шум откъм терасата. Отиде до прозореца и видя човек в униформа на пожарникарска стълба, която се отдалечаваше. Човекът беше насочил към него автомат и ясно показваше, че ще стреля, ако беше опитал да излезе преди стълбата да се отдалечи. На пода на терасата имаше кашон. Когато пожарната кола най-после се отдалечи, той взе пакета и го внесе вътре. Отвори го, най-отгоре имаше бележка".

"Уважаеми г-не / г-жо,

Вие сте заразен и сте поставен под карантина. Забранява се излизане извън адреса. Нарушение на карантината ще се смята за углавно престъпление, а Вие ще бъдете премахнат като опасност за обществото.

Това са запаси от основни храни и лекарства. След седмица ще получите нов пакет. Не се безпокойте, държавата ще се погрижи за Вас."

 

Събота

Седеше в тъмното, седнал на пода, опрял глава на стената и загледан в нищото. Цигарен дим и тиха, тъжна музика изпълваха стаята. Беше на път официално да обяви днешния ден за най-самотния в живота му. Това, което го спираше беше чувството, че го очакват още много, много такива. Мат му звъня, както и още няколко приятели. Не вдигна, не му се говореше с никого, дори и с него. Чу се само с родителите си, каза им, че е добре и всичко е наред, за да не се тревожат. Не искаше да ги лъже, но нямаше сили да им каже истината. Не още. Щеше да дойде ден, в който щеше да се изправи пред реалността, но в момента нямаше сили.

Сутринта беше влязъл във фейсбук и беше открил група на карантинираните. Всички бяха получили същите пакети и съобщения. Първото, което видя беше стек цигари. "Правителството добре се грижеше за тях, явно имат на щат психолог", помисли си със сарказъм. Нямаше причина вече да не пуши, беше все тая. Всякакви планове бяха изчезнали. Както и страхове. Какво повече можеше да се случи? В момента всичко му изглеждаше като спасение пред домашния затвор. Дори цигарите с всички рискове, които носеха. Проблемът даже беше в това, че идваха твърде бавно. Зачуди се дали пак да не погледне групата за новини, но нямаше смисъл. От часове разговорите можеха да се обобщят по следния начин:

„Защо ни затварят, нали вече има ваксина? За да може да има време да ваксинират всички. Не, няма да ни пуснат, не ги е страх да не ги заразим, държат ни затворени, за да не разваляме красивият им, безлуничав свят. Ако сме сред тях ще им напомняме за това какво стана. Дали ще ни забравят? Сигурно, какво очаквате? Няма начин, ще намерят лекарство, медицината е толкова развита. Какво лекарство, знаеш ли колко ще струва, ще им излезе по-евтино да ни държат вкъщи затворени и да ни пращат по един кашон седмично. Не знам за вас, но на мен този кашон не ми стига, ще намеря начин да изкарвам пари по интернет, пак по интернет ще си поръчвам каквото ми трябва, няма да разчитам на тези подаяния. Виждаш ли, за това говоря като казвам, че няма да търсят лекарство, който има пари, или поне близки, които да работят за него, ще живее добре, дори под карантина, другите ще мизерстват на помощи от държавата. Фармацветичната мафия е виновна, това е новото робство. Не е фармацевтичната, имотната мафия е виновна. Ще ни изселят в лагери, може да ни закарат на някой самотен остров като по филмите и ще ни вземат жилищата ...”

Нямаше сили за още такива разговори. Беше се изпразнил от съдържание. Не чувстваше нищо. Абсолютно нищо. Просто нямаше никакви чувства. Нито минало. Нито бъдеще. Уредбата пусна нова порция тъжна музика, протегна се за кутията с цигари, извади една и я запали.

 

Неделя

По някое време се надигна от леглото. Сложи кафето и докато се вареше отиде до прозореца. Навън живота вървеше на пълни обороти. Хората се разхождаха както преди, все едно нищо не беше станало съвсем наскоро. Вдигна поглед, огледа се по фасадите на кооперациите от другата страна на улицата и видя на един прозорец възрастен човек. Беше подпрял чело на стъклото, погледа му дори не изглеждаше тъжен, беше празен. В този момент точно там, където беше дядото видя да се отразява смътно неговия образ. Уплаши се, отиде пред огледалото. С лунички, но иначе си беше същия. Само, дето косата му беше разпиляна на всички страни. Докато я оправяше кафето кипна. Наля си голяма чаша, седна на масата, протегна ръка за кутията с цигари и извади една ... Не, не, нямаше да се предаде. Щеше да намери начин да оправи ситуацията. Още не знаеше как, но щеше да намери. Прибра цигарата обратно в кутията. Преди пушеше. Ама много пушеше. Знаеше какво му причиняваха цигарите, но обичаше да пуши. Преди да ги откаже смяташе сутрешното кафе с две цигари за най-удовлетворяващия момент в целия ден. Не една, не три, а точно две. Ставаше само заради този момент и след това просто преминаваше през дните като през мъгла. Докато един ден, малко след като започна последната работа не ги отказа почти от раз. С изключение на цигарите от кутията в чекмеджето на кухнята. До вчера. Въпреки това не смяташе да се връща към към старите навици. В крайна сметка те бяха част от живота му в период, който не можеше да опише като щастлив. Можеше да запали пак, по-късно още днес, дори. Но се отказа да пали цигара с кафето.

Сигнал за съобщение го извади от мислите му.

- Хей.

О, Боже, беше Ив.

- Здравей, къде се изгуби, притеснявах се за теб.

- Видях те в групата.

- Коя група?

- На заразените с лунички.

- Ти там ли си? Да не си ... съжалявам ...

- Ти също предполагам. И аз съжалявам.

- Кога стана.

- Още в началото. Нямам представа как съм се заразила. Бях много уплашена, затова не дойдох на работа, изключих телефона, закрих си всички профили в интернет ... Знаеш как е

- Да, знам как е - замисли се, че в своето самосъжаление почти беше забравил за Ив и се почувства виновен. Затова нямаше право да я обвинява. - Но иначе си добре, нали?

- Да, да, добре съм. Мислиш ли, че ще стане така?

- Как?

- Както говорят в групата. Че няма да потърсят лекарство, ще им излезе по-евтино да ни забравят и да ни захвърлят някъде.

- Честно ли? ... Не знам. - Каза го тихо, все едно, че е някаква тайна, от която го беше страх. И наистина го беше страх. Искаше му се да бъде позитивен, но и не искаше да я лъже. И без това нямаше да може, тя го познаваше по-добре от самия него, щеше да разбере веднага.

- Знаеш ли, аз нямам нищо против да ни пратят в някоя малка къщичка в планината.

Учуди се, когато тя каза тези думи.

- Наистина?

- Ами да, даже отдавна си мисля какъв ли може да бъде такъв живот. Сигурно е много по смислен от този, който водим тук в града. Тих и спокоен ... Сред природата ... Всеки ден, не само по излети.

- Не съм подозирал ...

- Ами да, писна ми. Имаше време, когато всичко това ми харесваше, първо в университета, след това кариера. През деня с приятели, всяка вечер на купони, да си на гребена на вълната. Но отдавна се уморих от цялото това лицемерие, от вечното натягане, борба за успехи, надпревара кой е по-добър, кой печели повече, кой къде е ходил на екскурзия. Да не говорим за тъпите свалки на разни зализани юпита по клубовете, а пък хипстърите ... хипстърите с техните колелета струващи колкото семейна кола на старо са по-отвратителни и от юпитата. Вече искам спокоен живот, прост живот. Семейство, куче и котка, малка къща с градинка, две лехи с домати и краставици, веранда, където да чета книги ...

- Да, знам ... - не знаеше, той никога не е бил на гребена на вълната, по-скоро в миманса, но не знаеше какво да каже. Беше направо сащисан, но не беше сигурен от какво. Ив беше добър приятел и страхотен човек, нищо от това за лицемерието, което спомена не можеше да се отнесе за нея. Останалото, за промяната пък му харесваше. Много даже. По-скоро се почувства несигурен от това, че явно не я е познавал съвсем. Беше учуден от тези нейни чувства и мечти. Споделяше ги за първи път с него. Но пък ги споделяше, все пак ...

- Ще дойдеш ли с мен?

- Моля?

- Ще ми трябва някой да ми помага, да цепи дърва, да носи вода, да сменя керемиди на покрива.

- Мога да поправям трактора и косачката.

- Можеш ли да поправяш трактори?

- Който може да поправя принтера на счетоводството, може да поправя всичко. Само няма да доя крави.

- Значи няма да пиеш мляко. Защо, какво им има на кравите, мислех, че мъжете си падате по такива неща.

- Падаме си, но това прозвуча сексистко.

- Не ми пука, в планината няма да има на кого да се оплачеш.

И двамата се разсмяха, не се беше смял от дни. Хареса му.

- Какво правиш сега? - попита той.

- Гледам филм. Гледал ли си онзи с Райън Гослинг и Ема Стоун, мюзикъл, взе "Оскар".

- "Ла ла ланд"?

- Да, същият.

- По коя телевизия го дават?

- Не знам, при мен е на пети номер от каналите.

- Аха, намерих го. Да, гледал съм го, даже бяхме заедно на кино.

- Да, след това ходихме на нашето заведение, беше много яко - Защо го беше питала дали го е гледал като си спомняше, че са го гледали заедно ...

- Искаш ли да го гледаме пак? Искаш ли да минем на видео чат, ти у вас, аз у нас и така все едно сме на кино. - Такова нещо можеше да предложи само Ив, затова я обичаше ... Обичаше? Този израз започваше да придобива нов смисъл за него.

 

Почти целият ден мина в разговори с нея, припомняха си какво са правили, къде са ходили, кой какви мечти има, какво страхове ... Единственото, което за което не можеха да говорят беше ужасната и безнадеждна ситуация, в която се намираха.

• все пак затвориха компютрите и телефоните си, все някога всеки от тях трябваше да свърши неща, които не се споделят дори с най-близки хора. Най-вече с най-близките хора. Както и да спят. Легна си и се замисли. Дали наистина мислеше това, което казва? Дали наистина искаше къщичка в планината. Заедно с него. Или всичко това беше просто плод на ситуацията и отчаянието. Това, което най-вече го учуди беше, че мислеше за нея по друг начин. Или поне за първи път си го признаваше. Знаеше, че я харесва и го привлича повече от всички други, но не си беше позволявал да направи нищо, което да заплаши приятелството им. Какво пък толкова, никой не може да бъде виновен за чувствата си, мечтите не се наказват, те са свободни и никакви забрани не могат да ги задържат. Тази нощ беше решил да си позволи поне да мечтае. За малка къща в планината с градинка и веранда. И ив пред нея. Не усети как мечтите преминаха в сън.

 

Понеделник

Стана по-рано от обичайното. Направи кафе и седна пред компютъра. Ив все още не беше активна в чата, явно още не беше станала. Стресна го позвъняване на вратата. Отиде, отключи, започна да отваря и се усети, че нещо не е наред. Просто всичко беше прекалено наред, вратата се отваряше както преди. Още повече се изуми като видя в рамката ѝ нахиления Мат.

- Хайде, пич, още ли не си готов?

- Мат, какво правиш тук, бягай назад, какво ти става луд ли си? Или ... ами, да, ваксинира ли се? Въпреки това не е безопасно, няма никаква гаранция, че няма да те хване.

- Каква ваксина, пич, ти от небето ли падаш?

- Не, ами ... какво е станало? Нищо не знам. Не съм гледал новини от ... ами не помня от кога.

- Свърши, пич, свърши. Всичко се оказа една голяма паника, медийна истерия. Нищо и никакъв обрив, който става на лунички и след няколко дена изчезва ... Какво, на входа ли ще ме държиш, няма ли да ме поканиш?

Алекс все още не можеше да повярва. Мат го избута и влезе.

- Пич, на какво мирише тук, да не развъждаш порове?

Алекс отиде пред огледалото и се огледа. Не можеше да повярва, луничките наистина бяха почти изчезнали. Мат изведнъж стана сериозен.

- Виж, човече, ... не знам как да го кажа ... извинявай за всичко, знам, че не бях добър приятел. Но ме разбери, моля те, сега имам семейство, жена, деца, трябва да мисля преди всичко за тях.

- Няма за какво да се притесняваш, разбирам те, и аз на твое място щях да постъпя така.

Прегърнаха се, не го бяха правили от деца. Почти стана неловко и тогава старият Мат се върна.

- Ооо, пич, как смърдиш, бягай веднага в банята. Като се върнеш в цивилизацията тръгваме за офиса, дошъл съм специално да те взема с колата.

 

Мат паркира в подземния гараж и двамата тръгнаха към асансьора.

- Останали са ти малко лунички. Може да си ги запазиш някоя друга все едно е белег от война.

- Не знам дали искам. - О, искаше. Искаше и знаеше това. Искаше да запази и още нещо. - Все пак това не са рани, а само лунички.

- Мдааа, този път ни се размина - Мат понякога можеше да бъде удивително дълбокомислен сред лавината от идиотско държание.

- Хайде да минем за кафе, така и не успях да си изпия моето вкъщи, само дето го правих, така ще си остане - вече бяха влезли в асансьора и натисна копчето за етажа с кафе машината.

- Не бери грижа, аз го изпих докато беше в банята.

- Какво? Да ми беше оставил поне бисквитката.

- Ооо, да, бисквииитката ... женчо.

- Не съм женчо, откакто не пуша пия кафето с бисквитка.

- Един път ще направиш изключение, освен това имам оправдание, знаеш ли какво е да имаш деца? Докато оставиш бисквитите на масата и ги няма. Изпарили са се. Буквално. Направо се чудя как оставят кутията.

Сигурно щеше да говори още, ако асансьора не беше спрял. На етажа беше почти празно.

- Ааами, аз имам спешна работа, трябва да бягам - Мат буквално избута Алекс навън и когато вратата на асансьора се затвори той остана сам с кафе машината и ... Ив.

- Хей.

- Здравей.