Вечерта, в която с Криси решихме да направим нощно къпане на пълнолуние, на никой в спортния лагер не му се спеше. Това усложняваше нещата. Въпреки че лампите в бунгалата щяха да угаснат в единадесет, вечерния час за лягане и сън, още дълго време след проверката на треньорите, на тъмно щяха да се разказват всевъзможни, интригуващи истории. Разбрахме се с Криси да се измъкнем незабелязано, веднага след проверката и да се чакаме в дванадесет под голямото орехово дърво зад бунгалата, в близост до пътя, който водеше към морето. Бяхме решили да рискуваме и отново да нарушим режима, както преди няколко вечери. Тогава бяхме четири момичета. Сега  Криси искаше да повторим авантюрата, но само двете и на пълнолуние, за да преживеем истинското тайнство на нощното къпане. Понеже вече имахме опит като нарушители на режима, надявахме се и този път да останем неразкрити. Ако ни хванеха обаче, можеше да ни порицаят, да ни изгонят от лагера или най-лошото – да ни отстранят от представителните отбори на спортния клуб. Онова далечно лятото от годините на социализма отборите на един софийски спортен клуб се бяха събрали на тренировъчен лагер в Ахтопол, малък град, на южното Черно море. Криси беше гимнастичка в клубния отбор на майсторите на спорта, а аз – в отбора на така наречения втори разряд. Освен че беше по-голяма от мен с три години като състезател от отбора на майсторките, Криси беше и с много по-големи заслуги към клуба. Затова, на нея най-вероятно щеше да й се размине отстраняването от отбора, ако се стигнеше до това наказание, но на мен – едва ли, а по онова време, колкото и наивно да звучи, не си представях живота без любимия ми спорт. И въпреки всичко, неясно как, бях решена да извърша повторно нарушение заради едното нощно къпане. Или може би... не точно затова, колкото и да изглеждаше като голяма авантюра и геройство, а по-скоро заради самата Криси. Тя беше подбудителят и аз не исках да я разочаровам. Не беше избрала за съучастник някоя от нейния отбор на майсторките, а мен. Значи ми имаше доверие като на най-близък човек. Какво повече? За мен тя беше момичето, на което исках да приличам. По всичко. Кумир, но не измислен като във филмите и книгите, а истински, реално съществуващ. Пристигнах първа под ореховото дърво. Върху банския бях нахлузила горнището и долнището на анцуга, с който тренирах на втората тренировка, по залез слънце, а вечер пак с него се разхождах из лагера за удобство. Така правеха всички. Бях увесила на врата си съвсем небрежно, поне така си мислех, хавлиена кърпа, а в ръцете си държах торбичка с четка и паста за зъби. Трябваше да изглеждам като човек, който е забравил да си измие зъбите преди лягане и му се е наложило да отиде до общите помещения с мивки и баня, които бяха извън бунгалата. Може би бяха изминали само пет минути, откакто застанах под ореховото дърво, а вече се притеснявах дали Криси ще успее да се измъкне. Бях се настроила за авантюра с произлизащите от това рискове, но си давах сметка, че може би щеше да е по-добре, ако тя не дойде. Щях наистина да си измия зъбите на мивката в общите помещения, да се прибера в бунгалото и да слушам всевъзможни страшни истории, повечето от които със сигурност нямаше да бъдат за изпускане, още повече че можеха да бъдат чути само на пълнолуние. Като тези за вампирите и върколаците, например. И всичко щеше да си бъде така, както трябваше да бъде. Вместо да треперя какво можеше да стане, ако ни хванат треньорите, а дори и да не ни хванеха. Вече имах представа как изглеждаше пустия нощен бряг. Едно е да слушаш страшни истории в бунгалото на пълнолуние, а съвсем друго – плясъка на вълните на пустия нощен бряг. Но Криси дойде. Спуснахме се бързо по стръмния път, който водеше към морето и преди да стъпим на пясъка дочухме началните акорди на „Лунната соната”. Някой като че ли нарочно бе забравил радиоуредбата на плажа включена. Бавно, сякаш в ритъма на адажиото, луната плуваше по небето, хвърляйки сребърна сянка върху морската шир. Като пътека. Беше примамлива! Изглеждаше така, сякаш ако тръгнеш по нея – за четвърт час ще стигнеш хоризонта и небето. Хванати за ръце двете се затичахме към водата, а когато тя стигна до гърдите ни се пуснахме и заплувахме по лунната пътека. Нощното плуване не е реално преживяване. То е интимно съприкосновение с морето и нощта! Тайнство! Бяхме като омагьосани русалки, а сребърната лунна пътека ни водеше все по-навътре, натам, където морето сякаш се влива в небето.

*   *   *

     Бях ученичка в пети клас, когато в един училищен, ноемврийски следобед учителката по физкултура, другарката Иванова (в онези години това обръщение се използваше вместо госпожо) ни съобщи на мен и приятелката ми Нели, че след учебните часове трябвало да се явим в новата спортна зала по художествена гимнастика на спортния клуб, в района, на който се намираше училището. Понеже и Нели и аз бяхме играли малко балет, тя беше решила да ни представи на треньорката по художествена гимнастика, на която й трябвали нови състезателки, които да са играли поне малко балет. Това в моя случай си беше драма, защото доскоро бях мечтала да играя много балет. И така да бъде за цял живот. Исках да стана балерина. Тази мечта ме беше споходила две години по-рано, в трети клас. Нели ме беше запалила. Тя посещаваше балетната школа в кварталното читалище. По празници, учителите я включваха във всички училищни представления, за да изпълнява фрагменти от известни балетни спектакли под акомпанимента на пиано. Много ми се искаше да се науча да танцувам като Нели, а когато порасна да стана истинска балерина. В учебника по „Български език и литература” за трети клас имаше един урок със заглавие „Мечтата на Галя”. Бях го чела сто пъти и всеки път си представях, че е писан заради моята мечта, въпреки че нямаше как да избягам от факта, че в урока се разказваше за великата руска балерина Галина Уланова.

През цялата учебна година се опитвах да науча повечето от упражненията, които Нели бе научила от нейната преподавателка по балет в балетната школа. В края на годината вече можех да ги изпълнявам добре, а в началото на четвърти клас Нели ми предложи двете да се запишем в балетната школа към Двореца на пионерите. Оказа се, че записването съвсем не било проста работа. Имаше изпит, който се провеждаше в балетната зала. Преподавателката, бивша балерина от Софийската опера, караше всяко момиче да направи по два-три пируета, подскоци, да огъне кръста по определен начин и накрая да се опита да направи шпагат. Въпреки че с лекота можех да изпълня всяко едно от тези упражнения, краката ми трепереха от напрежение. Намирах се в истинска балетна зала. Две от стените й бяха покрити с огледала. Накъдето и да се обърнех, можех да видя огледалното отражение на зачервеното ми от вълнение лице. Когато най-после ми съобщиха, че съм издържала изпита, кръв рукна от носа ми. От вълнение и радост.

Цяла година посещавах заниманията за начинаещи в балетната школа. И Нели и аз живеехме в Княжево, предградие на София, откъдето пътуваме с три трамвая до Двореца, който се намираше на другия край на София, в Лозенец. Пътувахме час и половина на отиване и толкова на връщане. Хубавото на тази балетна школа беше, че не се заплащаше такса, за разлика от школите към читалищата. Скоро обаче се разбра, че през първата година трябвало да се плати някаква сума за „пачка” – специална балетна рокля, а за втората, когато бях вече в началото на пети клас се наложи да се плаща и друга сума – за „палци“, вълшебните пантофки, с които балерините танцуват на пръсти. Пачката успях да платя с лични пари, които бях спестила лишавайки се от закуска в училище. Палците обаче бяха два пъти по-скъпи и надхвърляха стойността на всичко, което би могло да се купи с моите спестявания. Трябваше да поискам пари от родителите си, но знаех, че не мога да го направя. Те нямаха излишни пари за извънучебни занимания на дъщеря си, особено пък, когато ставаше въпрос за балет, който изобщо не харесваха. Затова когато ме уведомиха, че задължително трябвало да имам свои, собствени палци, ако съм искала да продължа заниманията, напуснах балетната школа. Не можех да напусна обаче така, изведнъж и балетната си мечта, независимо че сбъдването й изглеждаше напълно невъзможно. Нели имаше стари, изпокъсани и ненужни палци, останали от балетния й период в кварталното читалище и аз я помолих да ми ги даде вместо да ги изхвърля на боклука. Така се сдобих с доста неугледни на външен вид палци, с които не можех да се завърна в балетната школа на Двореца, но пък можех да танцувам в къщи. И аз танцувах. Вечер ги оставях грижливо до леглото си, за да сънувам балетни сънища. Понякога наистина се случваше. Случваше се да сънувам, че танцувам на голяма осветена от прожектори сцена с пищни декори под звуците на балетната музика на великия Чайковски. Постепенно започнах да осъзнавам, че наистина нямаше как да стана балерина и че трябваше да се примиря с това. Затова в онзи училищен, ноемврийски следобед, два месеца, след като се разделих с балета, реших да послушам другарката Иванова и да отида в залата по гимнастика на спортния клуб. Всъщност, май нямах право на отказ, защото Иванова ни беше казала на мен и Нели, че трябва да се явим в залата. За разлика от мен Нели можеше да поиска пари от родителите си за палците, но тя беше решила да напусне заедно с мен балетната школа при Двореца, защото не й се пътуваше сама от Княжево до Лозенец. Бях чула, че художествената гимнастика приличала по нещо на балета и затова треньорките предпочитали за начинаещи гимнастички онези, които са се занимавали малко с балет. Самата аз, поне за себе си, вече бях разбрала, че не може да се прави сравнение между изкуството и спорта, но предпочитах да не мисля за това. Години по-късно щях да осъзная, че ако тогава, в пети клас бях намерила пари за фаталните балетни пантофки и бях продължила да посещавам заниманията по балет в Двореца, никога нямаше да вляза в спортната зала и никога нямаше да срещна Криси. Скоро след като попаднах там, научих, че Криси е една от най-добрите гимнастички не само в клуба, но и в страната. В края на първата година от тренировките ми в залата разбрах, че започвам да харесвам все повече художествената гимнастика и че имам нова мечта: да стана добра гимнастичка като Криси. Вече не ми беше толкова мъчно за балета. Продължавах да посещавам балетните спектакли в Софийската опера, но вече не, за да си представям, че мога да съм на сцената, на мястото на балерините, а заради самата възхита, която това изкуство предизвикваше у мен. Понякога се опитвах да запомня определени движения, които умело включвах в моите съчетания по гимнастика.

     Три години след като за пръв път стъпих в спортната зала, лятото на седи за осми клас, станах републикански шампион за втори разряд. Моят отбор беше разпуснат във ваканция, но аз продължих да посещавам спортната зала, за да гледам как големите се готвят за тяхното републиканско, което щеше да се проведе във Варна. След това всички щяхме да заминем на спортен лагер в Ахтопол. По някое време треньорката ми предложи, ако искам, вместо да гледам, и аз да тренирам, но отстрани на терена и по ъглите на залата, за да не преча на големите. И така почти цял месец тренирах покрай първоразрядничките и майсторките. Учех се от тях и най-вече от Криси. По предвижданията и плановете на треньорката, тя трябваше да се класира в елитната „тройка” на майсторките. Много, ама много ми се искаше да гледам този шампионат на място, не по телевизията. Най-вече заради Криси. И тогава, най-неочаквано самата Криси предложи на треньорката, а тя взе, че се съгласи да включат и мен в групата за Варна като вид награда, заради доброто ми представяне на републиканското в моя разряд. Нямаше да се състезавам, защото нямах това право, но щях да придружавам големите, щях да бъда в същия хотел, в който щеше да бъде и Криси и най-важното щях да гледам на място нейното представяне в шампионата.

*   *   *

Пристигнах с групата във Варна. Настаниха ни по две момичета в хотелските стаи и за моя радост Криси предложи аз да съм с нея. До другия ден, когато трябваше да се проведе тренировка за опознаване на залата, състезателките имаха свободно време, което можеха да използват, както намерят за добре. Всички излязохме на разходка из града. Докато се разхождахме като група туристи, две от първоразрядничките, Светла и Роси ни съобщиха, че са приели покана на състезателки от други клубове за вечеря в изискан ресторант. И двете не знаеха какво да облекат за вечерта и когато споделиха това, Криси  без дори да се замисля каза, че ще им  услужи с  най-хубавите си рокли. Баща й беше бивш изтъкнат спортист и настоящ спортен деятел от Българския съюз за физкултура и спорт, и като такъв пътуваше често в чужбина, откъдето й носеше модерни дрехи, такива за каквито, другите момичета не можеха и да мечтаят. Привечер когато Светла и Роси се появиха във фоайето на хотела с роклите на Криси, никой не можа да ги познае. Изглеждаха като холивудски звезди.

– Не се ли притесняваш за роклите? – попитах Криси, защото не си представях, че аз бих могла да дам на някого такива рокли, ако ги имах.

– За какво?

– Затова че могат да ти ги повредят и повече да не можеш да си ги носиш.

                  – Най-много да ми ги повредят. – усмихна се Криси.

                 – Добре де, ама като се замисля, те и двете, дори не са ти приятелки. Защо ти трябваше да им ги даваш?

               –  Ако се замислиш, това са само едни рокли, а те са, за да се носят. Ако баща ми не пътуваше в чужбина нямаше как да имам такива рокли. А това, че той пътува не е моя заслуга. Видя ли как изглеждаха Светла и Роси? Много е гот да направиш някого щастлив. Опитвала си, нали?

               – Точно по такъв начин не съм. – отсякох, без да се замислям, но с достатъчно упрек в гласа.

               –  Ми, опитай, тогава! И пак ще си говорим.

              Как ли пък не! Точно такива рокли нямаше да дам на никого, ако ги имах. И въобще каквито ще да са роклите. Та, те са си твои, лични, как така ще ги даваш на някого? Освен това не харесвах двете момичета. Те не бяха добри гимнастички, не се стараеха достатъчно. Не бяха и добри ученички в училище. Поне да бяха хубави. Мислех си, че Криси беше много наивна понякога. Едва ли и баща й щеше много да се зарадва, ако можеше да научи как с лека ръка дъщеря му раздава неговите скъпи подаръци от чужбина. Настанихме се в кафенето на хотела и продължихме  да говорим по случая. Колкото и да се мъчех да убедя Криси, че е прекалила, някак неусетно започнах да се отдалечавам от пристрастието си, че двете момичета не заслужават жеста й и малко по-малко да проумявам какво точно се беше случило. Криси им беше показала, че заслужават нейните най-хубави рокли, не заради някакви действителни или измислени заслуги, а за да изглеждат страхотно за въпросната вечер. Никога не бях виждала подобен жест и може би, затова ми беше толкова трудно да го възприема. Освен всичко друго реакцията ми може би бе израз и на най-обикновена ревност към Криси. Може би си въобразявах, че ако все пак толкова много й се даваха роклите на някого, то това можех да бъда само аз и никой друг.

*   *   *

     На другия ден, сутринта, започна тренировка за опознаване на залата преди състезанието. По време на тренировката забелязах, че Криси не изглежда добре. Изглеждаше така, сякаш бе загубила желание да се състезава. Не можех да разбера какво се случва с нея. Защо се влачеше по терена, вместо да лети. Републиканското се провеждаше веднъж в годината. Знаех колко усилено беше тренирала и не можех да разбера какво ставаше в момента с нея. Защо се беше отпуснала така? В залата витаеше нещо невидимо, но осезаемо. И това беше състезателният дух. Всички състезателки бяха като наелектризирани. С искрящи погледи и победоносно излъчване. Всяка искаше да покаже на конкурентките си, че е недостижима. Криси не го можеше това. Тя уважаваше противниците си и дори не беше за вярване, но им се възхищаваше. Предишната вечер, докато си говорехме в кафенето се опитах да я убедя, че тя почти няма конкурентки на това състезание:

       – Нали знаеш, че си в страхотна спортна форма и можеш да победиш всяка от двете шампионки за последните три години. Знаеш нали? Кажи да.

        –  Знам, но бих се радвала и ако някоя от тях отново спечели титлата. И Вили и Руми са изключителни гимнастички!

       –  Какви ги говориш? – възмутих се. – Нали всеки е тук, за да победи другия. Нали за това е цялата дандания. Та, ти си състезателка, а не някаква фенка на досегашните шампионки. – опитвах се да й говоря наставнически, защото нейната добрина ми идваше в повече. Как можеше да няма поне малко от присъщата на всички спортисти спортна злоба.  – Ти си най-добра! Трябва да ги победиш! Обаче, като знам как действат съдиите, на това състезание може би ще те допуснат само до второто място.

Докато наблюдавах тренировката на Криси започнах да се притеснявам, че моите предвиждания за класацията няма да се сбъднат по никакъв начин. По всичко личеше, че тя не е добре и че най-вероятно ще се провали.

          – Криси, какво става? – приближих се до нея по време на кратката почивка.

         – Не ми се говори... Вие ми се свят. Повръща ми се. Абе, толкова ми е гадно, че ми идва всичко да зарежа... Не знам...  Каквото стане – това.

След тренировката състоянието й се влоши още повече. Наложи се докторът, ангажиран за състезанието да й сложи инжекция, не разбрах каква, и да и напише рецепта за лекарства.

– Най-добре е утре да не е играеш, Криси! – заяви докторът.

– Не мога да не играя! – противопостави се тя.    – Цяла година съм се подготвяла за това републиканско! Кой ще ми разреши да не играя?

Докато докторът й слагаше инжекцията, аз й държах ръката за кураж. Знаех, че много се страхува от инжекции. И тогава не знам как ми хрумна, че сме сестри, които са били разделени при някакви забулени в непрогледна тайна обстоятелства. Като в готически роман. Усмихнах се пренесена напълно в красивите си фантазии. След инжекцията Криси се почувства малко по-добре. Придружих я до хотела и я оставих да си почива, а аз изтичах до най-близката аптека, за да й взема лекарствата. Ядосвах се, че късметът на Криси й изневеряваше, но в същото време се чувствах важна и значима по някакъв начин, затова че можех да се грижа за нея.

*   *   *

     На следващия ден, когато се събуди, Криси каза, че вече е по-добре и че лекарствата изглежда са й помогнали. Зарадвах се, но не за дълго. Докато си приготвяше чантата с принадлежностите за състезанието, тя изведнъж се почувства още по-объркана и от предишния ден. Не знаеше каква рокля да облече, за да й върви. Беше много нервна. Изпробва три рокли пред огледалото в хотелската стая, но не се хареса с никоя. Бях втрещена. Какво й ставаше? Побъркваше ли се? При толкова рокли с марката на световни дизайнери да не може да реши какво да облече. Все пак трябваше да облече някоя, за да отиде до състезателната зала. Не знаех какво да й кажа. Гледах тъпо и се чудех Криси ли беше това. И как изобщо беше възможно да се случва такова нещо. На състезанието щеше да играе по спортен екип, а до залата можеше да се стигне за петнадесет минути пеш. Не повече. Просто трябваше да избере една рокля, без значение коя от всичките, да я навлече и да спре да се мотае. Но тя продължаваше да стои пред огледалото с изражение, което показваше пълна безнадеждност. Не знаех какво да направя. Разхождах се нервно из хотелската стая и огъвах пръстите си, един по един, така че да изпукат. Струваше ми се, че ще превъртя от безсилие. Такава тъпа ситуация! Наистина не проумявах, как всичко това можеше да се случи и то точно с Криси. Един толкова уравновесен човек! Положението наистина беше абсурдно! Не знаех какво да правя, но много добре разбирах, че точно аз съм човекът, който трябва да направи нещо, за да изведе Криси от вцепенението, в което бе изпаднала. Имах само две летни рокли. И двете ги беше ушила майка ми. Тази, която харесвах повече от другата, беше бяла на дребни, зелени точки, от „крепон”. Така се казваше материята. Крепонът  беше нещо по хубаво от „сатен” или ”басма”. Беше някаква материя, произведена от чист памук, леко нагърчена, която не се глади. А дребните точки бяха на  мода онова лято. Майка ми я беше преправяла поне три пъти, докато най-после я харесах и реших, че мога да я нося. Роклята беше без ръкави, до талията лепнеше по тялото, а от талията бе разкроена на четири парчета, тип „клош”. На дължина стигаше малко над коленете. Не беше нищо особено, но ми стоеше страхотно. Точно с тази рокля се чувствах като балерина. Даже наистина забравях, че не съм. Случваше се понякога непознати момчета да ме питат, уж нехайно като повод за запознанство: „Извинявай, ти балерина си?” – Вместо отговор, навирвах гордо глава, с което показвах, че е глупаво да ми се задават въпроси за нещо, което е повече от очевидно. Е, много добре знаех, че не съм балерина, но поне можех да приличам на балерина, особено когато носех въпросната рокля. Много я обичах! „Балеринската рокля”, така я бях нарекла! В онова юлско утро във Варненския хотел, преди републиканското на майсторките, където бях, не, за да се състезавам, а за да гледам състезанието и най-вече представянето на Криси, бях облякла точно нея. Балеринската рокля.

      – Много е хубава!  – Криси сочеше роклята, с която бях облечена, усмихваше се плахо, но и с някаква надежда като че ли.

       – Как-во? – заекнах и се опулих неразбиращо с мъгляв уплах от нещо още по-мъгляво, което усещах, че не искам да се случи. За моята рокля ли ставаше въпрос, не можах да разбера.

       – Като балерина си! – Криси ме гледаше с възхита.

Изведнъж ми светна, че може би тя ще се почувства по-добре, ако й предложа да облече точно тази рокля. Може би щеше да й върви точно с нея! Може би точно това си е мислила, докато пробваше всичките си рокли и не се хареса с нито една. И едва ли си падаше чак толкова по моята рокля, ушита от майка ми от евтин крепон. Изглежда имаше потребност от някакъв приятелски жест, предложен точно от мен, който да й оправи самочувствието в такъв критичен момент, когато очакванията на ръководството на клуба бяха, че тя трябва да се класира в елитната тройка на медалистите на републиканското за майсторския разряд. Разбирах, че съм длъжна да направя нещо, да я попитам дали пък не иска моята рокля и ако каже да – да й я дам, но не можех. Състезанието започваше след два часа. Кошмар! Ако имаше нещо, което исках  истински да се случи точно в този ден, то това беше да й върви на Криси. Давах си сметка, че съм тук, само и единствено заради нея. Та, нали толкова много исках да я гледам как се състезава на републиканското на майсторките, как разбива конкурентките си и се изкачва победоносно на почетната стълбица на медалистите. Нали не някой друг, а именно тя помоли треньорката да ме вземат като придружител на отбора. Нали бях приела пътуването ми до Варна като истински подарък от съдбата, за който толкова бях благодарна. И въпреки всичко ми беше страшно  трудно да и дам роклята. Тя сигурно щеше да ми предложи да си избера, която си поискам от нейните скъпи рокли, закупени от баща й от чужбина, произведени от истински качествени платове, каквито по нашите магазини въобще нямаше! Сигурно роклята щеше да ми стои хубаво, но... и това „но“ беше разбиващо. Но едва ли с нейната рокля щях да приличам на балерина. Онази вечер, в кафенето на хотела, когато си говорихме за роклите и хората, Криси ми бе казала да опитам да направя някого щастлив, ей така, за идеята, както тя бе постъпила със Светла и Роси като им предложи две от най-хубавите си рокли за вечерта. А тази сутрин аз бях раздвоена от това, дали да дам роклята си на нея, която обичах най-много от всичките си приятелки или да я оставя за себе си, за да приличам на балерина, докато се разхождам или седя в онази част на състезателната зала, която бе отредена за публиката. Някакъв глас ми нареждаше: „Дай й я! Веднага й я дай! “А друг ме възпираше: „Та това е единствената ти балеринска рокля! Колкото й да обичаш Криси, тя може да ти я повреди докато я носи. Да я разтегне и да увисне на някои места, крепонът лесно се разтяга и увисва и вече да не ти стои като... на балерина.” В онзи момент напълно осмислих какво Криси бе направила за двете момичета. С каква естествена непринуденост беше дала най-хубавите си рокли! Как можех аз самата да си мисля, че я обичам, та даже и като сестра, а да не мога да й дам една рокля. Та, това беше най-обикновена рокля, с която очевидно Криси искаше да отиде на състезанието, може би само защото беше моя.

     – Криси, ако искаш тази рокля, аз съм готова да я съблека и да ти я дам! Веднага!  – чух се най-после да произнасям сакралните думи.

     – Струва ми се, че само с нея ще ми върви. Не знам защо, но така ми се струва. – усмихна се вече по-ведро Криси и с надеждата, че най-после нещата започват да се нареждат по местата си.

     –  И на мен така ми се струва! – усмихнах се и аз с огромно облекчение.

След като облече роклята, Криси като че ли си възвърна самочувствието. Много се хареса. Изправи рамене, вдигна брадичка и заприлича на състезателка, готова за голямото състезание. Не беше за вярване.

Залата беше много различна от предишния ден. Изглеждаше тържествена и по своему безмилостна в очакване на надпреварата между състезателките, която щеше да донесе на някои от тях сладостта на успеха, признанието и славата от победата, а на други – горчивината на сълзите от разочарованието и загубата. Публиката заемаше местата си. Съдиите – също. Обявиха името на първата състезателка според изтегления жребий и състезанието започна. Бях на първия ред в непосредствена близост до подиума, върху който състезателките изпълняваха съчетанията си. Всеки път, когато Криси излизаше се притеснявах, сякаш и аз самата излизах заедно с нея. Знаех всеки детайл от съчетанията й, и мислено ги изпълнявах с нея. В края на състезателния ден Криси беше втора във временната класация. Окончателната класация се очакваше след финала на състезанието на следващия ден.

*   *   *

     Когато се прибрах в хотела, разбрах, че не мога да отида на вечеря, защото се почувствах зле. Виеше ми се свят, гадеше ми се... Повърнах. Това бяха почти същите симптоми, които се бяха появили предишния ден при Криси. А нейните симптоми бяха свързани с предстартова треска. Разумно обяснение за състоянието ми нямаше, но интуицията ми показваше, че в желанието си да се поставя на мястото на Криси, за да изживея нейното изпитание, бях избрала и да се разболея от нейната болест. На следващия ден едва събрах сили, за да я придружа до залата и да присъствам на финала на турнира. Тя отново предпочете да отиде на състезанието с моята балеринска рокля, с която очевидно й вървеше. В окончателната класация запази второто място. Предвижданията ми за финала на състезанието бяха станали реалност. Криси беше една от трите медалистки на републиканския шампионат.

*   *   *

     Нощното къпане на пълнолуние не е реално изживяване, то е магическо съприкосновение с морето, луната и нощта! Заслужаваше си да се отлъчим от лагера. Плувахме навътре и колкото повече влизахме в дълбокото, толкова повече не ни се връщаше. Бяхме като омагьосани русалки, а сребърната лунна пътека, която следвахме ни водеше натам, където морето сякаш се влива в небето. Има мигове, в които ти се иска да останеш завинаги в тях, когато разумът е опиянен до толкова, че трудно успява да задържи духа в границите на човешкото тяло. Това е състоянието на чисто съзнание! Екстаз! Докосване до Безкрая! Или както ви се харесва... Думите нямат значение.

     – До тук сме! – гласът на Криси ме изведе от опиянението. – Връщаме се!

Заплувахме към брега. Бяхме плували много навътре и връщането беше трудно. Ами ако на някой му се схванеше крака? От състезателите по плуване знаех, че когато влизаш в морето винаги трябва да имаш безопасна игла, забодена за банския, та ако ти се схване крака да си помогнеш сам като се убодеш ама никоя от нас не се беше сетила за това. Добре, че нищо такова не се случи. Когато стъпихме на брега, от тонколоните на радиоуредбата вече звучеше тържествената финална част на Лунната соната – „Presto agitato“.

     – Страхотно беше, нали! – погледна ме дяволито Криси, докато бършеше с хавлията мократа си коса.

     – Само дано никой да не разбере. – отвърнах докато изхлузвах мокрия бански и се опитвах да вкарам по-малко пясък в крачолите на анцуга.

     – Ще гледаме, никой да не разбере. – Криси обличаше вече горнището на анцуга си. Преметна хавлията си на рамо и закрачи по посока на пътеката, от която се бяхме спуснали. Последвах я, като си повтарях на ум, че не ме е страх и се опитвах да изглеждам, колкото се може по-уверена, нищо че нямаше кой да ме види. Но ме беше страх. Докато бяхме в морето времето беше спряло, а тук на брега може би вече беше поне час след полунощ. Храстите край пътя бяха като привидения, а малките камъчета, които се отронваха под джапанките ни, създаваха усещането, че някой ни следва. Лагерът представляваше огромна ливада, върху която бяха подредени малки дървени бунгала, разположени на няколко реда. Нашите две бяха на последния ред, в непосредствена близост до пътя и ореховото дърво. В моето бунгало имаше още пет момичета, седмокласнички, от отбора на втори разряд, а в това на Криси – две майсторки, десетокласнички. Пред ореховото дърво се разделихме.

     Открехнах бавно вратата на бунгалото и на пръсти, с котешки стъпки се добрах до леглото си. Заврях се под възглавницата, за да заглуша напрегнатото си дишане и се ослушах... Всички спяха. Лагерът щеше да се пробуди в шест, сутринта за утринната тренировка на плажа. Чак сега осъзнах какво се беше случило. Истинска лудост! Тази нощ бях пораснала скоропостижно. Почувствах се горда. Момичетата в бунгалото спяха дълбоко, а аз току-що сякаш се бях събудила от моя сън, в който с Криси се разхождахме по лунната пътека в морето под звуците на Бетовеновата лунна соната. Но не беше сън. Дългата ми коса беше мокра и солена. Истина беше. И най-важното – бях оправдала доверието на Криси! От сега, нататък освен спомена за републиканското на майсторките във Варна, когато моята балеринска рокля й помогна да стане втора, двете щяхме да имаме и наша обща тайна за едно голямо нощно къпане на пълнолуние в Ахтополския залив.

Следва продължение.