Разбуди ме хлад по челото и нечие силно разтърсване по рамото. Бавно идвах на себе си, но все пак успях да отворя очи и се втренчих учуден в Язовеца, който стоеше пред мен и отчаяно тръскаше рамото ми. Хладината идваше от мокра кърпа на челото ми и за голяма изненада установих, че съм се проснал на някакво легло в силно затоплена стая.

- Какво стана, Бориславе, аз май паднах, но къде сме сега?

- Слава Богу, бате Калине, жив си, дявол да го вземе.

- Не слагай Господа и Дявола в едно изречение! – чу се нечий глас зад гърба му и с още по-голяма изненада разпознах в него бабата на Язовеца. – Остави рамото му и свали дрехата.

- Какво все пак … - опитах се да се надигна, но момчето ме притисна обратно и започна да разрязва суичера с един нож.

- На сигурно място си, бате Калине. Измъчи ме, но успях да те докарам в къщи. Зле си пострадал, но баба е с голям опит в тези неща.

В това време, вратата се отвори и влезе дядо му с едно прашно плетено шише в ръце. Сипа от съдържанието му в една чаша и дойде при мен.

- Язи, дръж му главата, а ти сине, изпий тази чаша.

Присъствието на тези хора внесе успокоение в душата ми и подчинявайки се на стареца отворих уста, а той буквално изсипа съдържанието й в гърлото ми. Огнена река потече във вътрешностите ми и ме остави без дъх.

- Какво беше това бе хора? – успях да продумам най-накрая.

- 70 градусова анасонлийка. Няма да умреш от нея. – изхихика дядото и напълни чашата отново. – Язи, подай кърпата.

Взе от ръцете му бяла кърпа и я натопи в чашата, а през това време Язовеца и баба му ме обърнаха по корем. Остра болка ме проряза и едва не изгубих съзнание, когато старецът започна да почиства раната. Постепенно алкохолът започна да действа и ме опияни до такава степен, че престанах да чувствам каквото и да е, унасяйки се в небитието. Този път нямаше сънища. Събудих се в същата стая, чувствайки се адски изморен и отпаднал. Дори не направих опит да се разсъня и отново се унесох. Следващото събуждане вече донесе малка доза бодрост и известна сила, която ми позволи дори да се надигна. Но веднага се приближи бабата на Язовеца, плесна с ръце и извика: „Най-после“. Отиде до печката и се върна с димяща глинена чиния. Седна на един стол до леглото и започна да ме храни като малко дете. Не знам с какви билки и илачи ме тъпчеха след това, но този пилешки бульон бе основната причина да стъпя отново на крака. Когато по-късно се появи и Язовеца вече бях в много по-добра кондиция и поисках да ми разкаже какво се е случило.

- Всъщност кой ден сме днес?

- Вторник, бате Калине. Спа три дни, с малки паузи.

- Господи, Барабата …

- Не се притеснявай. Погрижихме се. Вече си е в къщи.

- Но аз трябваше …

- Ти трябваше да оздравяваш. Казах им, че си вдигнал висока температура и си останал у нас да лежиш. Кака Жени обаче не повярва и вчера се изтърси тук. Като те видя, седна, скръсти ръце и заплака така, че баба едвам успя да я утеши. Не искаше да мръдне докато не разбере защо си в това положение. Отначало се опитах да я залъжа с приказката, че си паднал в гаража и една ламарина те е срязала, но тя така ме погледна, че не можех повече да лъжа.

- Всичко ли ѝ каза, Бориславе?

- Не, не, казах ѝ че си отишъл в комплекса и там сте се сбили, но си успял да се измъкнеш, въпреки раната, а аз съм те прибрал. Много се изненада и разбира се не ми повярва. От три дни навсякъде се говори само за изгорелия комплекс и се коментира за шестимата вързани мъже, които едва са се отървали. Та кака Жени седна до леглото ти и започна да те гали по главата и да рони сълзи. Настояваше веднага да те пренесем в станцията, тя да се грижи за теб, но баба и дядо я разкандардисаха, като я увериха, че щом се вдигнеш, същия ден ще те заведем.

- Горката жена, какво ѝ се наложи да преживее. А сега ми кажи какво се случи.

- Ами какво, точно бях пристигнал и се оглеждах да те видя, когато светна фенерчето ти. Сякаш камък падна от гърба ми, но изведнъж фенерчето тупна на земята, излязох и видях как се свличаш. В тъмното не можах да те огледам, усетих само кръв по дрехата. Едвам успях да те кача в колата и право тук. Събудих баба и дядо, хвала на тези хора, въобще не питаха какво става, а веднага се захванаха да те закърпят. Ти опита упойката и трябва да признаеш, че е доста добра. – кимнах с глава и той продължи. – Благодарение на нея не усети огромната губерка, с която дядо заши раната. Останалото е бабиният мехлем и отварите от билки, с които те налива.

- Златни старци имаш, Бориславе. А те в час ли са за това, което се случи?

- И питаш. Още на другия ден гръмна новината за пожара. Направо ме изуми, бате Калине. Видях се със Симчо, беше отначало в болницата с другите, но почти не е пострадал, като изключим шубето. Той ми разказа всичко. Та ти си ги помлял ония зверове. Направо се гордея, че те познавам, но нямай грижи, - вдигна ръце, изпреварвайки въпроса ми – не съм селския глашатай. От мен никой няма да разбере нищо.

- Да бе, освен Каката, и баба ти, и дядо ти.

- А-а не, за Каката признавам, но беше в такова състояние, че сърце не ми даваше да я излъжа. А баба и дядо знаят повече от мен. Нали в магазина цял ден това обсъждат. Най-интересното е, че се разправя, че банда цигани са нападнали комплекса и набарали нашите герои по бели гащи. О, и по телевизиите ни даваха. Градът се превърна в топ новина, а кметът направо се побърка. Телевизионна звезда стана, но нали си е прост човекът, шоуто е направо неземно.

Тук направих опит да се засмея, но го докарах само до една крива гримаса.

- Е, ако не друго, поне станахте известни в държавата, Бориславе. Виж, утре ще ме закараш в станцията. Направо не мога да си простя, че пропуснах изписването на Барабата, а му обещах.

- Не се коси. Ще те закарам, разбира се, но нека и баба си каже думата. Бате Калине, не се сърди, но ще те попитам нещо, може ли?

- Давай.

- Не мога да си обясня, оставих те почти пред портата на къщата на Иванов и доколкото си спомням нищо ти нямаше. След това те взех от разклона за оная скала, където ходехме и беше целия в кръв. Ще ми кажеш ли какво се случи?

- Хм, в магазина нищо ли не се говори за Иванов?

- Нито дума. Никой не е чувал да е ставало нещо там. Ако не искаш, недей …

- Извинявай, Бориславе, но точно сега не съм в настроение за разкази. А какво направи с екипировката ми?

- Няма нищо, започвам да свиквам с твоите настроения. Колкото до железата, прибрах ги в чантата, за да не уплашат старците. А нея сложих в твоята кола и онова куфарче, което носеше.

- Какво куфарче?

- Не помниш ли? Държеше го в ръката като стигнах до теб. Помислих, че си взел някакви документи от Иванов, но бе добре дошло. Използвах го като шейна за да те изтегля до колата.

Този път опитът ми за смях бе по-сполучлив. А и баба му влезе и зачаках с трепет присъдата на личния си доктор. След известно мърморене относно лошото ми състояние, най-накрая получих разрешение да бъда преместен, след като изтръгна обещание, че ще пия билките поне още една седмица. Така, на другата сутрин, след дълбоко разчувствало ме сбогуване, се качих в колата на Язовеца с една торба билки и голяма кутия мехлем за раната и след по-малко от час бяхме в станцията. Предупредени явно от момчето, на входа ме посрещна цялата фамилия. Все още бях слаб физически, но психически направо рухнах и за малко не се разревах в прегръдките на Каката. Зарадва ме вида на Барабата, въпреки инвалидния стол. Той ме отведе в къта, който беше спретнала Каката във фоайето. Диван, 3 фотьойла, маса, телевизор,  и всичко това отделено от останалото помещение с няколко грамадни саксии с цветя. Прекарахме почти целият ден заедно на това място, с много смях, малко сълзи, но общо взето в прекрасно настроение. В късния следобед, Каката ме хвана под ръка и въпреки протестите ме заведе в стаята. Донесе приготвените билки, накара ме да се съблека и смени превръзката. Накрая се просна изтощена във фотьойла, докато обличах тениската си.

- Кажи ми, кака, какво да направя за теб. – стресна ме внезапно тя.

- Какво да направиш, каке?

- Калине, всичко знам. Ти си наредил така онези хора. И си го направил заради Барабов. Ние сме бедни хора, но за теб съм готова ризата си да сваля от гърба. Ти си нашият ангел пазител и аз, кака, те обичам като свой.

- И аз ви обичам, каке. – приближих се до фотьойла и взех ръцете й в своите. – Нямам друго семейство и ви чувствам като свое. Не знам дали постъпих правилно, но никога нямаше да си простя ако не бях направил нещо за него.

- Ох, кака, - целуна ме тя – това исках и аз да кажа. Сякаш съм имала брат, когото изведнъж съм открила. Ще ти кажа нещо, но няма да се сърдиш. Поканила съм за събота да дойде игумена. Ще направя курбан за вас двамата и искам той да ви благослови.

- Каке, …

- Моля те, не ми отказвай. Това за мен е много важно.

- Добре, мир да има. – вдигнах ръце.

- Благодаря ти, кака. - скокна тя и ме целуна отново. – Ти си нашият герой, а сега – марш в леглото. Няма да напуснеш тази станция докато не те видя здрав като скала.

Преди да изпълня заповедта й, включих таблета. Имаше три писма от Карамфила, като последното бе от преди 2 часа. Първите две бяха пълни с настоявания веднага да се обадя, а в третото имаше само един въпрос: „Калине, сине майчин, цялата тази тупурдия в онзи градец, твое дело ли е?“. Написах му в общи линии за случилото се в петъчната нощ и причината, поради която не съм се обадил навреме. Писах му, че вече съм много по-добре, да не споменава нищо пред Маргарита и да й каже, че в понеделник се прибирам. Доволен, заспах като младенец. Събудих се рано и реших да опитам как ще ми въздейства джогинга. Не се получи. Раната все още не позволяваше препускане по пресечена местност, но бързо го преоформих в разходка, която имаше не лош ефект. Каката ме посрещна на входа и веднага ме започна:

- Ама защо не си в леглото, кака? Недей така, Калине, акъла ми изкара. Отивам да сменям превръзката, а теб те няма. Така се изплаших и много добре знаеш, че не трябва да тичаш.

- Ох, опитах, но не се получи. Не се сърди, каке, трябва да се движа, много се залежах.

Но не се разминах толкова лесно. Двамата с Барабата получихме солидни порции упреци заедно със закуската, но това не попречи на апетита ни. Обещах й да не се напрягам и в следващите два дни физическите дейности бяха ограничени до малка разходка и символични упражнения. Всеки ден идваше рехабилитатор за Барабата и аз се включих активно да помагам. Вече ставаше от стола и с помощта на патерици обикаляхме фоайето, което много го вдъхновяваше. Нямаше запомнящи се събития през тези дни. Получих бърз отговор от Карамфила, който можеше да се оприличи с огромна въздишка на облекчение. Казах на семейството, с риск да предизвикам отново шумна реакция от Каката, че в неделя ще потеглям, като си послужих с планираното от дъщерята пътуване, което наистина омилостиви домакинята. Обадих се и на Язовеца за планираното отпътуване, с молба да докара колата ми.

В петък сутринта закусвахме пред телевизора в къта на Барабата, когато телефонът в административния ъгъл иззвъня и Каката отиде да вдигне. На екрана вървеше сутрешният блок на една от телевизиите, без да му обръщаме внимание. По общо съгласие, не говорехме и не обсъждахме пред домакина последните събития, за да не го тревожим излишно. Каката се върна и се тръшна на фотьойла мърморейки:

- Тия пък откъде се взеха сега? Трябваше да им откажа, но някой лев в повече не е излишен.

Погледнах я въпросително и тя побърза да ми обясни:

- Обади ми се кметът, дали ще мога да приема за 2 дни някакви от телевизията. Държали да отседнат в станцията. Ще пристигнат следобед. Уф, само ми е до тях, нали трябва да се приготвя за курбана утре, но пък парите ще дойдат навреме. Няма как, ще събирам помощници …

Не довърши, защото в този момент Барабата започна да издава силни звуци, сочейки телевизора. Погледнахме и се втрещихме. На екрана се мъдреше снимка на Дучето, а зад кадър дикторът обясняваше:

„ … бяха разкрити, благодарение усилията на органите на МВР. Престъпната група е наблюдавана от дълго време и по данни от полицията, е свързана с трафик на хора, изборни измами, рекет и побоища. Водачът на групата, Дучето, чиято снимка виждате, в момента лежи в местната болница под охрана, заедно с един от своите помощници. Според местните органи, двамата са пострадали тежко в сбиване с конкурентна банда. Очаква се да им бъдат повдигнати обвинения в най-скоро време. В телевизията получихме интересни данни от анонимен източник, които свързват дейността на тази престъпна група с един от видните местни бизнесмени. Веднага изпратихме разследващ екип, който на място да установи верността на сигнала, за което ще ви държим в течение.“

Барабата се беше зачервил като рак, сочеше непрекъснато телевизора и се удряше в гърдите. Скочихме с Каката и започнахме да го успокояваме, но той не миряса докато не му дадохме тефтера и химикалката. След няколко минути, треперещата му ръка ни подаде написаното: „Този беше“ и отново посочи към телевизора. Спогледахме се с Каката и двамата знаехме, че трябва да мълчим, затова в следващите минути се постарахме да внесем нужното спокойствие в душата на домакина. Пристигна Язовеца, а с него баба му и още две жени, които заедно със стопанката веднага окупираха кухнята. Момчето бе изпратено обратно за продукти и заръката да докара рехабилитатора. Останахме двамата с Барабата пред телевизора, на чаша чай. Успях окончателно да го отдалеча от скорошното преживяване, като му разказах за следите, които забелязах на сутрешната си разходка. Той ме слушаше оживено и кимаше разбиращо, а когато взех тефтера и се опитах несръчно да нарисувам формата им, не издържа, грабна го от ръцете ми и написа: „Сърни, глупчо“, след което се разсмя щастливо.

- Ето една гледка, която радва сърцето ми. – стресна ни висок глас, след което в ъгъла нахълта добре позната фигура. – Данчо, ела бързо. Ела да видиш къде се крият нашите екшън герои.

Приятно изненадан, станах да посрещна гостите Станилов и Данчо, защото това наистина бяха новите ми приятели. Облечени в камуфлажни дрехи, те се нахвърлиха да ни поздравяват и без да чакат покана се настаниха при нас. Представих Данчо на Барабата, като му обясних набързо откъде тръгна познанството ни. Станилов беше в добро настроение и не спираше да бърбори, но усетих, че по този начин прикрива неудобството от състоянието на Барабата. Добре, че в този момент пристигна Язовеца, заедно с рехабилитатора и още един човек, когото представи като специалист, който ще се заеме с връщането на говора на домакина. Отведоха Барабата в стаята му и така останах насаме с двамата доскорошни съратници.

- Е, Станилов, Данчо, разказвайте. Какво търсите насам? Пак ли някоя задача?

- Е-ех, Калине, - тупна ме по рамото Станилов – не се прави, че сега слизаш по небесната стълба. Дойдохме ние да чуем нещо от човека, който първо изчезва от едно райско кътче, след което се появява в малко градче на китната ни родина и само след седмица, градчето влиза в централните новини на всички медии.

- Говорил си с Карамфила?

- Не, а и едва ли старият хитрец щеше да ми каже нещо. Моите хора те засякоха да наблюдаваш обект, поставен под наше наблюдение и трябва да призная, че го вършеше доста професионално.

- Какво искаш да кажеш?

- Хайде, хайде, светена водице. Наблюдателният пункт до скалата срещу къщата на Иванов е идеалното място за наблюдение. Ние го използвахме много преди ти да се появиш там.

- О, каква изненада! И защо не се обади тогава?

- Шегаджия. А сега сериозно, Калине. Наредих на хората ми да те оставят на спокойствие. Просто, когато те засичаха, че пристигаш, се изтегляха в гората, без да те изпускат от поглед. Веднага се досетих за какво си дошъл, знаех какво се е случило с Барабов.

- Защо не се опита да направиш нещо, след като си знаел?

- Пристигнах в деня, в който се случи това. Трябваше да организирам наблюдението на имението преди да пристигне Иванов от морето и затова реших да отида в станцията на следващия ден. Нямах представа, че онази група вече е била ангажирана да свърши тази гадост. Беше ми много тежко, като разбрах какво е станало, но повярвай ми, не знаех.

Кимнах разбиращо с глава, а той продължи:

- Затова, когато те засякохме, реших да не ти преча, но инструктирах хората ако усетят, че имаш намерение да предприемеш някакви действия, да те спрем. Залогът беше голям. Благодарение и на твоята помощ, разполагах с достатъчно информация и знаехме, че скоро ще има важна среща в имението. Исках да ги заловим на място. И ето, появи се нашият герой и когато мислех, че всичко е под контрол, той така разбърка тестето, че изпадаха всички козове от него. Един, единствен ден, по-скоро нощ, те изпуснахме от поглед и ти такива ги сътвори, че още не мога да проумея що за човек си, Калине. Как успя да прегазиш двама пазачи, да натикаш още двама, заедно с мастит депутат, в помещение, колкото носна кърпичка и да подредиш такъв декор на отсрещния баир? И то под носа на моите хора.

Двамата впиха очаквателно погледи в мен, а аз се чудех дали да ги пусна по пързалката или да ги осветля за случилото се.

- Съжалявам ако съм провалил акцията ви. Не знаех въобще за вашето присъствие. Когато пристигнах в болницата и видях в какво състояние е приятелят ми и семейството му, се заклех да не напусна този град, докато тези, които бяха причина за това, не си получат поне малка част от заслуженото.

- Чакай, чакай … Господи, Калине, да не искаш да кажеш, че и това с комплекса е твоя работа?

Кимнах утвърдително.

- Майко мила …  - промълви Данчо.

Двамата ме гледаха втрещено и невярващо.

- Добре бе, момче. Сега си обяснявам внезапното ти напускане на хотела, но защо не ни потърси, защо не остави бележка или някакво съобщение или просто един телефон да беше завъртял? – сложи ръка на коляното ми Станилов. – Мисля, че се постарах да ти обясня колко опасен човек е Иванов. Освен това, дебела главо, ако не си разбрал, винаги можеш да разчиташ на помощта ми, след това, което направи за нас.

- Не можех да се обадя.

- Как така? Нямаше ръка да напишеш два реда или телефон за да натиснеш няколко бутона?

. Не, Станилов, не бях в състояние.

Пуснах една дълбока въздишка и му разказах какво се случи в гаража на хотела и след това в онова подземие. И как съм се свестил в онази слънчогледова нива в багажника на собствената си кола, където ме намери позвъняването на Каката. Ако не друго, разказът ми ги ошашави до такава степен, че дълго време никой не смееше да вдигне поглед и да пророни дума.

- Извинявай, момчето ми, - стана Станилов и започна да крачи нервно – въобще не предполагах … Значи това на лицето ти е подписа на онзи изрод?

- Остави това. – махнах с ръка. – Не му останах длъжен.

- А-а, видях как се издължаваш и не искам да попадам някога в списъка ти. – засмя се Станилов, но в този момент телефонът му иззвъня и извинявайки се, той се отправи с бързи крачки към изхода.

Данчо седеше притихнал и не смееше да ме погледне.

- Данчо, кажи ми, как е тя? – събрах смелост да попитам това, което беше на върха на езика ми още като го видях.

- Аз … знаеш ли, трябва да ти се извиня, Калине.

- Ти пък за какво?

- Ами, ако знаеше само какви мисли пълнеха тази тиква и какъв глупак съм само. – удари се с юмрук по главата младежът. – Когато се прибрахме от къмпинга оная вечер, Светла беше в страшно настроение. Смееше се, закачаше ме, никога не го бе правила преди. Остави ме във фоайето и хукна по стълбите, а аз влязох в лобито да изпия едно кафе. Звънна ми по телефона и ме изстреля веднага да те намеря, мислеше, че може би си отишъл в бара. Тръгнах моментално, но те нямаше, обходих всички места и разпитах персонала. Най-накрая момчето от паркинга ми каза, че те е видял с чанта в ръка да отиваш към колата, а малко след това си изхвърчал от гаража. Свят ми се зави. Седнах в лобито и не знаех какво да мисля. Не посмях да се обадя на Светла, но много скоро тя ме намери. Като ме видя в какво състояние съм, веднага се досети, че има нещо. Нищо не попита, но погледът й щеше да ме среже и й казах какво е видяло момчето. Седна на един стол и сякаш се вкамени. След това изведнъж й потекоха сълзите и аз се видях в чудо. Опитах се да я успокоя, но сякаш въобще не ме чуваше. Почти на ръце я качих в апартамента и я настаних на дивана. Не реагираше на нищо, само плачеше без глас. Така я оставих и като не можех да измисля друго, звъннах на Ани. Веднага долетя и поне това малко ме успокои. Не можах да мигна тази нощ и да ти призная, Калине, ако се беше появил отнякъде тогава, не отговарях за себе си. На сутринта звъннах на шефа и му казах какво се е случило, той ми нареди да изчакам и след половин час се обади. Каза, че е говорил със съдружника ти от София и той му е обяснил, че ти не би постъпил по този начин, ако не си имал сериозна причина да го направиш. Нареди ми да тръгвам незабавно да те търся. Качих се при Светла да й кажа, че ще взема няколко дни отпуск и като я видях, сърцето ми се обърна. Заварих я там, където я бях оставил. Седеше и гледаше в една точка, а Ани спеше на един фотьойл наблизо. Казах й за какво съм дошъл, но сякаш не ме чу. Постоях малко и си тръгнах. Обърнах курорта наопаки, разпитах всички познати – нищо. В следващите дни обиколих всички заведения на юг и на север, стигнах до Бургас и пак нищо. Там ме намери шефът и ме извика в града, а като пристигнах и се включих в екипа, те видях до скалата.

- Дявол да го вземе, - успях да преодолея буцата в гърлото си, - не трябваше да й причинявам това.

- Не, Калине, нямаш вина, никой не знаеше. Но защо не звънна един телефон, като пристигна тук?

- Телефон? Данчо-о, Данчо, явно съдбата е решила това да приключи по този нелеп начин. Първото нещо, което направих, когато се измъкнах от багажника в онази нива, бе да звънна на Светла. И се оказа, че аз глупакът, не съм записал номера й. После, като пристигнах тук и се установих, издирих телефона на хотела в нета, позвъних, но момичето отказа да ме свърже. Помолих я да предаде номера ми на шефката си и зачаках, но така и не позвъни. На другата сутрин отново набрах хотела, но ми дадоха да разбера, че вече не съм желан. Тогава се сетих за теб и помолих да ме свържат, но отново ми бе отказано, като казаха, че си в отпуск. Това беше краят.

- За какъв край говориш, момче? – не бях чул кога Станилов се бе върнал. – Още днес Данчо ще отиде в хотела и ще обясни всичко.

- Не, не, моля ви. Много ще ми дойде още едно унижение. Нека оставим нещата така.

- Е-ех, Калине, за приятеля си премина през огън и вода, а за себе си едно нищожно усилие не искаш да направиш.

- Да оставим тази тема, момчета, Започвам да се вкисвам. Седни, Станилов, и ми разкажи вие как разбрахте какво се случи в имението.

- Ох, не ми припомняй. Но не беше съвсем провал. Заради дъжда, освободих поста при скалата. Иванов беше в къщата, имаше гост, а единият от пазачите на портала бе от моите хора. Не гледай така, сърдит ти е не за това, че го удари и върза, а защото е нямал възможност да прелиства списанието. Мъчил се е да се освободи, но ти отново си нахълтал, за да отвориш портала и след това си отпрашил с колата. Когато най-после се отървал от лепенките, веднага ми се обади. Пристигнахме на момента. Качихме се горе и заварихме онези в тоалетната. Преди да ги освободим, преровихме всичко и открихме тайник в стената зад бюрото. Доста полезни неща намерихме там, за което май трябва пак на теб да сме благодарни. Едва тогава се обадих на колегите от полицията. Организираха издирването на Иванов, а ние спестихме, че пазачът те е видял да напускаш с колата. Полицаите откриха Иванов. Вече по светло един от тях, който оглеждал стените отвън, вдигнал поглед и видял знамето. Когато отидохме, Иванов беше в безсъзнание. Да ти призная, изпитах нещо като удоволствие от гледката. Чудехме се как е довлечен до това място, но после видяхме джипа в дерето. Сега този нещастник е в охранявана болница и скоро ще му се стъжни животът. Подготвил съм доста дебела папка, която за дълго ще го вкара на топло. И всичките пари няма да му помогнат този път.

- Е, имаме поне един хепиенд. Ти не каза ли, че мога да разчитам на теб?

- Казах.

- Добре, имам една молба. Не искам да ставам герой в докладите на съответните органи.

- Имаш високо мнение за себе си. Доколкото ми е известно, прокуратурата образува дело срещу неизвестен извършител за случилото се с Иванов, а двама осакатени побойници, заедно с някои техни приятели, ще бъдат разследвани за няколко криминални престъпления. Казват, че са пострадали от нападението на конкурентна групировка. Не виждам как се вписва тук един слабо известен научен работник.

Всички избухнахме в смях, а малко след това Станилов и Данчо станаха да си ходят. Изпратих ги до колата. Станилов предаде поздрави по мен на домакините и изненадващо ме грабна в прощална прегръдка.

- Влезе в сърцето ми, момче, ще дойда в София да се видим. Още един път прощавай. – тупна ме приятелски той, но улучи раната, при което едва сдържах вика си. – Какво стана, Калине, добре ли си?

- Нищо страшно. – измъчено процедих. – Едно малко невнимание в онзи кабинет на Иванов, позволи на една от мутрите да ме боцне в кръста.

- Господи, момче, че по теб няма здраво място. Защо не подадеш документи за ТЕЛК?

С тази шега се разделихме, но не и преди Данчо да се опита за пореден път да ми се извини, което ме накара да го шляпна по врата и до го избутам към колата. Тръгнаха си, а аз стискайки зъби, едва се добрах до леглото. Проснах се върху покривката в очакване болките да намалеят. Не ми излизаше от главата казаното от Данчо. Представях си състоянието на Светла в онзи момент и не можех да го преглътна. "Как можах да допусна подобно нещо? Можех да бъда по-внимателен и да не се оставя толкова евтино да ме отвлекат. Ех, Калине, нищо не те оправдава. Това е втората жена, на която държиш и която не можеш да задържиш. Не, не, не и този път. Веднага щом тръгнеш оттук, отиваш при нея, ще пълзиш ли, по корем ли ще се влачиш, но докато не й обясниш всичко, няма да мръднеш оттам. Пък тя каквото реши - това да бъде." С тази мисъл заспах докато не ме разбуди плахо разтърсване по рамото. Беше синът на Барабови, дошъл да ме вика за вечеря. Освежих се набързо в банята, болката от раната бе намаляла и тръгнах към стълбите. Още преди да стъпя във фоайето, чух гласа на стопанката в компанията на други два гласа, мъжки и женски. Кого ли бе поканила Каката на вечеря? Чувствах се малко резервиран към нови познанства, но пък и бях гладен, затова продължих.

- Добър вечер! - поздравих аз и видях наистина една двойка, разположила се на дивана. Седяха прегърнати, дори ръката на мъжа бе захлупила гърдата на жената, в която, О Господи, разпознах бившата ми съпруга. - Закъснях или подраних, каке?

- Сядай, Калине, сядай. Това е шефката на телевизионния екип, който ни гостува и нейният приятел. Нали нямаш нищо против да вечеряме заедно?

- Я стига, каке. Защо трябва да съм против да вечерям с бившата си съпруга и нейния приятел?

- Какви ги говориш, Калине? Ти и госпожата …

- Да, това е Десислава, - представих я на домакините - а това са моите приятели Жени и Барабата. - посочих последователно към домакините. - А господинът е ...?

Настъпи мълчание. Още когато стъпих в ъгъла, видях как Десислава се стресна, махна ръката на седящия до нея мъж, от гърдата си и се дръпна от него. Преди мълчанието да стане неловко, Десислава скочи, каза набързо "Извинете" и токчетата й затракаха към стълбището. Приятелят й не чака подкана и пропускайки сбогуването, хукна след нея.

- Какво става, кака? От какво се изплашиха така?

- Нямам обяснение, каке. Но Десислава винаги е била непредвидима. Да вечеряме.

Естествено, че това не задоволи любопитството на Каката и тя не ме остави докато не разказах в резюме съвместния ни живот с бившата ми съпруга. Барабата също слушаше с интерес, като вмъкваше отделни изръмжавания на някои места. Все пак, тази случка ме развесели и дори си позволих чаша вино като финал на вечерята. Завършихме с наздравица за по-добри дни и домакинята тръгна да сложи съпруга си в леглото, а аз получих нареждането след половин час да съм готов за смяна на превръзката. Качих се в стаята и съблякох тениската. Кръвта бе избила и залепила потника за превръзката. С много мръщене успях да го съблека и отидох в банята да измия следите, когато на вратата се почука.

- Влизай! - провикнах се от банята и отново издигнах глас, след като чух, че вратата се отвори и затвори. - Каке, тук съм в банята, сега идвам.

Подсуших кожата и влязох в стаята. До вратата стоеше Десислава и като ме видя гол до кръста със сериозна превръзка, прехапа устни.

- Десислава? Да не си объркала стаите? - направих се, че не забелязвам смущението й и навлякох една тениска.

- Калине, какво се е случило с теб?

- Нищо страшно. Малка катастрофа. Затова съм още тук, нуждаем се и аз и колата от лек ремонт.

- Не ми се вижда никак малка, ходи ли на лекар?

- Десислава, остави това. Едва ли си толкова загрижена за здравето ми. Кажи какво мога да направя за теб.

Не я поканих да седне и тя разбра намека.

- Исках само да се извиня за преди малко. Глупаво излезе.

- Няма за какво да се извиняваш, но наистина бе малко неучтиво да напускаш по този начин масата на домакините.

- Аз въобще не очаквах появяването ти и направо изключих.

- Е, случва се. Но няма да е лошо все пак утре да им кажеш две-три думи. Семейството са много приятни хора.

- Разбира се. Знаеш, че съм възпитана. Чудя се, интересува ли те аз защо съм тук?

- Ако беше преди 20 години, със сигурност щях да те попитам. Но ти си свободен човек и доколкото си спомням, не обичаш да ти държат сметка за поведението.

- Не се опитвай да бъдеш груб. Или те подразни присъствието на Росен?

- А, Росен ли се казва младежът? Така и не се запознахме. Не, Десислава, отдавна личността ти е престанала да е дразнител за мен. И ако не беше Рита, да съм те забравил вече.

- Благодаря, оценявам искреността ти. Както и жеста със спестената покана да седна. Не се притеснявай, няма да отнема много от почивката ти. Но след като се окопитих, реших, че присъствието ти е удобен случай да обсъдим един въпрос, касаещ Маргарита.

- Трябва ли да говорим за това сега?

- А защо не?

- Добре, нищо против. Права ли ще останеш?

- Предпочитам. Преди време ти настояваше да купим за Маргарита самостоятелно жилище.

- Да, и още държа на това.

- Съгласна съм.

- О, това е голяма изненада. Нали причината не е неочакваното ми появяване тази вечер, което изведнъж е обърнало мнението ти на 180 градуса.

- Престани, Калине. Ти също отдавна не си регулатор на мислите ми. Причината не е катарзис, предизвикан от случайна среща, а е много по-прозаична.

- Предполагам, че няма да споделиш, но това не е толкова важно. Какво предлагаш?

- Е-е, все пак бих могла да те подразня мъничко. Причината е този младеж, както го нарече. Да, действително е по-млад от мен, но имаме връзка от около година и решихме да се съберем. Ще се пренесе у нас и сам разбираш, че това няма да е много приятно за Маргарита.

- А, поздравления. И повярвай ми, наистина се радвам за теб.

- Изглеждаш ми искрен. Благодаря. Добре, мога ли да седна за малко?

- Разбира се, заповядай. Искаш ли кола? Само това имам.

- С удоволствие.

Отворих хладилника, взех два кена и й подадох единия.

- Е, след като завърши двустранното цупене, казвай сега, Десислава, какво е предложението.

- Предлагам да й дадем възможност сама да избере жилището, а ние да финансираме поравно начинанието. Извини ме за неудобния въпрос, но как си финансово?

- Ще се справя, ако е в разумни граници.

- Много добре, но ще трябва да й помогнем и с обзавеждането.

- Приемам, при условие, че не ме ангажирате с обикаляне на магазини.

- Ох, горкия, - засмя се бившата ми и това ми напомни някои хубави мигове, - помня как те влачех насила навремето. Успокой се, ще ти го спестим.

Оттук нататък разговорът тръгна по вода. Обсъдихме възможните и предпочитани за живеене места, чух отново оплакванията за поведението на Маргарита, но на опита ми да я оправдая, бързо бе сложен край с признанието за неадекватен подход, което беше нова изненада за мен. Явно този Росен е повлиял в положителна посока. Така ни завари Каката, която веднага се присъедини и повдигна градуса на настроението с непринуденото си поведение. И както често се случва, двете жени си допаднаха дотолкова, че изведнъж се озовах с две болногледачки. Съблякоха ме, положиха ме на леглото и вайкайки се в един глас, направиха необходимото за наново възпалилата се рана. Оставиха ме да се приготвям за лягане и след като договорихме обща закуска на другия ден, приключихме неочакваната веселба.

Денят за курбана започна в ъгъла на Барабата в договорения състав. Официално ни бе представен Росен, който се оказа оператор в екипа и много приятен младеж. Беше забравена нелепата ситуация от вчерашния ден и прекарахме един страхотен час заедно. Изпратихме телевизионерите, а на поканата на Каката за ново гостуване, Десислава изненада отново с предложението да се съберем всички за Коледа на това място, като пое ангажимента да убеди и Маргарита. Още не отминал ентусиазма от закуската, пристигнаха помощничките и се захванаха веднага с казаните и тавите, тъй като началният час на събитието бе обявен за 12.00. Възползвахме се от краткия промеждутък и изведохме заедно с Язовеца Барабата, качвайки го на патериците, на разходка около станцията. Празненството премина според очакването. Събраха се близки и познати, игуменът изпълни програмата си, след което почетохме богатата трапеза. Преди да се разпръснем, припомних за заминаването си на другия ден, Язовеца обеща да докара колата около 10 часа и се оттеглихме за почивка. Използвах остатъка от деня да събера малкото багаж, драснах едно съобщение до Карамфила и ознаменувах последната си нощ тук със здрав сън.

На следващата сутрин, след закуска, Каката смени превръзката и отново доказа, че мисли за всичко. Бе доставила отнякъде мъжки пояс, с който стегна кръста така, че да мога да шофирам без проблеми. Пристигна и Язовеца и излязохме да го посрещнем на входа. Беше отворил багажника на една лъскава кола, докато аз се оглеждах за моето возило.

- Бориславе, къде ми е колата?

- Пред теб, не виждаш ли?

- Ти шегуваш ли се? – едва сега обърнах внимание на автомобила.

- Бате Калине, какво, зрението ти ли отслабна?

Обиколих от всички страни и познах Пежото, единствено по малката пукнатина на задното стъкло, с която го купих на времето. Освен лъскавата боя и новите джанти, вътрешността й бе изцяло подновена с нови стелки и облечени в кожа седалки. Спрях разчувстван пред момчето, прегърнах го и едва успях да промълвя:

- Не знам какво да кажа, Бориславе. Майстор си, не съм сигурен, че мога да приема това.

- Недей така, бате Калине. Това е най-малкото, което мога да направя за теб в сравнение с това, което получих. Никога няма да мога да се отплатя, затова не говори такива работи. – извърна глава момчето за да не видя сълзите, които напираха в очите му. – А двигателят няма да го познаеш и ти сложих ново озвучаване. Разбрах, че си голям музикален фен. Чантата с онези аксесоари и куфарчето са в багажника.

- О, добре че ме подсети. Отивай при Барабата и викни Каката да си вземем довиждане, аз сега идвам.

Язовеца закуцука по стълбите, а аз отидох отзад и отворих куфарчето. Не беше излъгал онзи мошеник, беше пълно с пари и със сигурност сумата бе точна. Взех го и се отправих към станцията, където вече ме очакваха. Настанихме се удобно и след като благодарих за гостоприемството, което бе посрещнато с усмивки от Каката и Язовеца и одобрително ръмжене от Барабата, продължих делово:

- Сега, искам на раздяла да изпълня волята и желанията на един бизнесмен, които бяха изразени при малко необичайни обстоятелства, но не съм се замислял за искреността им. В това куфарче има 500 000 лева. - споменаването на това число уголеми очите и отвори устата на присъстващите, а по-нататъшните ми думи, накараха челюстите им да увиснат. – Това са пари, предадени ми, със заръката да платя обезщетението на хората, на които е донесъл много злини в последните няколко дни. Отварям една скоба за да кажа, че той се разкая за тези си действия. Така че сумата от 350 000 лева е съвсем малка компенсация за вас, семейство Барабови, но ще ви помогне да посрещнете разходите по оздравяването на Барабата и да постегнете малко тази сграда. За останалите пари, получих доверието на дарителя, да ги разпределя по собствено усмотрение. Аз реших следното: 100 000 ще получи Борислав за да се изпълни мечтата му, нов гараж с нова апаратура и ремонт на къщата, в която баба му и дядо му очакват да се появи най-после млада булка. И остават 50 000 лева, които искам да отидат в местната организация на природозащитниците. Каке, много те моля, намери начин да им ги преведеш като анонимно дарение.

Свърших, сложих куфара на масата и погледнах присъстващите. Гледката ме изуми. Каката, стиснала раменете на Барабата, направо го поливаше със сълзи, а той целият трепереше и се мъчеше със здравата ръка да скрие очите си. Язовеца беше сложил глава между дланите си и ме гледаше сякаш Господ му подаваше филия с масло.

- Ей, какво се умълчахте? – опитах се да ги върна в действителността. – Няма ли да изпием по чаша вино на раздяла?

- Язи, моля те, кака, донеси виното и чаши. Аз не мога да помръдна. Калине, ти, ти … какъв човек си ти, Калине? Как ще ти се отблагодарим? Ти направи неща, които ….

Тя пристъпи до мен, целуна ме и зарови глава на гърдите ми. Барабата вече не криеше сълзите. Беше отворил уста и изведнъж се чу:

- Ка …, Ка …, … ине…

Тук всички се обърнахме към него, а Язовеца едва не изпусна бутилката. Втурнахме се дружно към домакина, радвайки се като деца. Наляхме чашите и сякаш наговорили се, пихме до дъно.

Така, в средата на есента, завърши лятната ми командировка.