7.

Всъщност, не знаех какво точно е намислила Жената със сивите очи. Това, което представи, като програма за уикенда, се състоеше от три точки:

1. Малко бягство далеч от хората.
2. Вечеря в ресторанта на хотела, по покана на семейство Таневи.
3. Голямо бягство далеч от хората.

Не изисках подробности, с интимното желание изненадите да са приятни. Макар че вечерята с Таневи събуждаше някои въпроси, не настоях за обяснение. Съсредоточих се в изучаване на жената до мен. Разходих я по различни теми, в различни области на битието. И колкото повече я опознавах, толкова повече това същество заемаше все по-голямо пространство в душата ми. Произхода и израстването в учителско семейство бе оказало сериозно влияние върху формирането ѝ като личност. На първо място, Светла беше далеч от образа на мутресата-блондинка, каквато човек очаква да срещне в подобни среди. Беше прочела много книги, със сигурност в началото водеща роля са играли родителите ѝ, но бе останала вярна на този, презиран от споменатия образ, навик. Разсъждаваше логично, с вътрешна убеденост в изказваните тези, но и някак плахо, когато това се отнасяше до изконни човешки ценности. От друга страна, виждах, че ѝ доставя огромно удоволствие да беседва с човек, чиито интереси са далеч от вечните теми на хората, които я заобикаляха - пари, секс и гуляи. Бяхме захванали един доста интересен спор, когато най-после автомобилът спря и аз с изненада установих, че сме на брега на Ропотамо.

- Но това е Ропотамо. – направих възможно най-глупавата констатация, защото точно срещу нас имаше грамаден билборд „Добре дошли на Ропотамо“.

- Еврика, откривателю. Изпълнявам едно твое желание от преди няколко дни. – смеейки се отговори Светла и се измъкна от колата.

Последвах я, мъчейки се да си спомня кога съм изявил подобно желание. Прерових файловете от последните дни и най-накрая достигнах до онази първа среща под чадъра, когато тествах чувството ѝ за хумор с предложението за разходка с лодка. Тогава, тя се представи блестящо, затова сегашното „малко бягство“ доста ме учуди.

- Значи си приела сериозно закачките ми от онази среща на плажа?

- От първия миг, когато те забелязах, те приемам сериозно. Искам и ти така да ме приемаш. – хвана ме под ръка красавицата и ме поведе към бараката, където бе закачена голяма табела с ценоразпис за ползване на лодките.

За съжаление, собствениците на плавателните средства разполагаха само с две гребни лодки, които бяха вече наети. Виждайки разочарованието ни, човекът ни предложи моторна лодка, със или без техен лодкар. Светла ме погледна подканящо и след като вдигнах рамене, нае лодката, без водач.

- Имаш ли опит в управлението на подобно возило? – попитах с известно недоверие. – Защото аз не мога да помогна с нищо.

- Доста добър. Имам свидетелство за управление на яхти, с пъти по-големи от тези черупки.

Служителят от бараката ни заведе до лодката, двамата със Светла запалиха двигателя и провериха управлението, посочиха ми пейката до носа и след като се настаних, лодката се плъзна към средата на реката, водена изкусно от прекрасния кормчия. Придвижвахме се много бързо, настигнахме и задминахме гребните лодки, оставихме зад гърба си и границата за тези лодки и навлязохме в една приказна местност. Имах чувството, че съм някъде по Амазонка, обграден от непроходима джунгла. Светла изгаси мотора, приближи лодката към брега и спря под надвисналите над водата клони на грамадно дърво.

- Това ли имаше предвид, когато ме канеше на разходка с лодка? – седна на пейката до мен смелият капитан.

- Не, не точно. Не знаех, че има подобно място тук, въпреки, че два пъти съм пътувал по реката. Нали няма да изскочи сега някоя анаконда?

- Ох, горкичкият. Толкова ли те е страх?

- Не за мен, за теб. Когато са изправени пред избор, змиите налапват най-красивия от групата.

- С теб не ми е скучно. – избухна в смях спътницата ми. – Винаги ще изтърсиш някоя безсмислица, която не може да те остави равнодушен. Обичам те, Калине, ти ме промени само за няколко дни. Не си спомням друг такъв период от живота си, след детството, когато съм била толкова щастлива. Прегърни ме, че току виж наистина допълзяла анакондата, поне да я затрудним в избора.

Следващият час бе записан със златни букви в албума със спомени. Не бях изживявал подобен час, прегърнал любимо същество, с което преминахме през малки закачки, леки убождания, кратки спорове и всичко това гарнирано с много смях. Бях седнал на дъното на лодката, с гръб, опрян на пейката, а Светла заемаше любимото си място в скута ми, обгърнала с ръце шията и с глава на рамото. От време на време, когато искаше да добие надмощие в някой спор или просто да ме изнуди за по-голяма откровеност, надигаше глава и ме пронизваше с кинжалите си. Тази жена напълно осъзнаваше силата на погледа си и бе усвоила до съвършенство употребата му. Краткото успокоение, последвало малкият ни спор за свободата в отношенията между мъжа и жената, бе нарушено от поредното надигане на главата ѝ от рамото ми. Погледнах я в очакване на ново нападение по темата, но този път сивите остриета, сякаш бяха прибрани във велурени калъфи и ми се стори, че дори съзирам някаква плахост.

- Калине, какво ще правим след утрешния ден?

Способността ѝ да ме заварва неподготвен, добиваше притеснителни размери.

- Искаш ли да отложим този разговор за утре? – помолих неуверено.

- Няма проблем. Но ти ме държиш постоянно в напрежение. Аз ти се разкрих изцяло, доверих ти чувствата си, имам усещането, че не мога да ти откажа нищо, каквото и да поискаш. А досега не чух от твоя страна как ме приемаш, като придобивка за веселото прекарване на почивката или все пак не съм ти толкова безразлична?

Беше дошъл моментът на признанията и този път изрекох това, което неколкократно в последните дни стигаше до върха на езика ми и все не намираше пътя навън:

- Обичам те, светло момиче.

Почувствах как тръпка премина през цялото ѝ тяло, а сивите кладенци започнаха да се изпълват с бистра вода, която преля и тръгна надолу по бузите. Бързо зарови нос в рамото ми, тресейки се в беззвучен плач.

- Какво стана, Светла? Обидих ли те?

- Не. – отговори ми през плач.

- Защо плачеш тогава?

- Защото съм глупачка. – отрони тя хълцайки. – Винаги, когато не знам какво да направя, започвам да плача.

- Господи, момиче, как ме стресна. За миг си помислих, че вместо да кажа нещо, съм се изплезил.

- Калине, ти си невъзможен. – вдигна глава плачещото момиче и смеси сълзите със смях. – Дори не мога да се наплача като хората.

Изсуших с устни сълзите ѝ и в следващия четвърт час разказвах забавни историйки, с главен герой Карамфила, докато тялото в обятията ми се успокои напълно. Не усещахме времето и бяхме много изненадани, когато изведнъж до нас достигна нечий глас:

- Ей, вие в лодката, проблем ли има?

Надигнахме глави и видяхме една моторница, която приближаваше със загасен мотор, управлявана от човека, посрещнал ни в офиса на фирмата.

- Нямаме проблеми. Защо, случило ли се е нещо? – провикнах се в отговор.

- Забавихте се близо два часа и реших, че е станала някаква авария. – отговори човекът, като допря бордовете на двете лодки.

- Господи, изгубихме представа за времето. Съжалявам, веднага тръгваме.

- Е простено, Ви, е господине. С такава красавица, всеки би спрял часовника. С удоволствие бих ви оставил, но все пак след малко трябва да приключваме.

- Още един път се извиняваме. Потегляме.

След половин час вече седяхме на маса в кафето до пристана и обсъждахме неуспешния опит за среща с голямо земноводно. Държахме се за ръцете, като тийнейджъри и само някаква вродена срамежливост ни възпираше да не се отдадем на страстни прегръдки. Още нещо, което открих в спътницата ми, засили връхлетелите ме от седмица насам чувства. Въпреки взаимните обяснения и изясняване на отношенията, нямаше я онази разглезеност, характерна за много влюбени жени, изразяваща се в промяна на тембъра и шепнене на гальовни думички, често свързани с представители на фауната. Подобно поведение ме кара да се чувствам неудобно и бях много благодарен на Светла, че не влезе в такава роля. Само светлината, която излъчваха очите ѝ и начинът, по който ме докосваше, даваха доказателство за чувствата ѝ. Прибрахме се в хотела няколко минути преди уговорения час за  вечеря. Хукнахме към асансьора, но забелязах Данчо, който ми правеше знаци от фоайето. Извиних се и с обещанието, че ще се забавя само за секунди, отидох при него.

- Нещо ново ли изникна? – попитах, като проследихме отпътуването на Светла с асансьора.

- Да, предметът е в стаята на Иванов. – отговори Данчо, като ме поведе по стълбите към подземния гараж. – Видях го, когато ме извикаха да им покажа касата в апартамента. Налага се да действаме тази нощ.

- Имаш ли някакъв план?

- Иванов си устройва купон тази вечер в апартамента. Поръчал е две компаньонки и богата маса в стаята. Правел го е и преди. Разбрах го от охраната му, с които се договорихме да разиграем малко покер, докато те пазят пред вратата. Така че достъпът от тази страна е невъзможен. Според мен, можем да използваме единствено възможността за влизане през терасата.

- И тази част остава за мен?

- Няма как, Калине. Аз ще трябва да забавлявам охраната. Знам, че няма да е лесно и затова те питам сериозно: Готов ли си за подобна задача?

- Да видим. Това означава първо, да симулирам участие в консумацията на вечерята, която предстои след малко с Таневи. Второ, ако успея да остана свеж, да убедя Светла да заспи сама, за да не стане свидетел на похожденията ми. И трето, да открия алпинистки способности в себе си, които ще ме качат на терасата над апартамента, който обитавам, да приспя обитателите му, да се справя някак с кода за отключване на касата и да ти предам по някакъв начин предмета. Тук не повдигам въпроса как ще стане връщането му.

- Уф, в общи линии си се ориентирал правилно. Има някои малки улеснения, които биха помогнали в случая. Касите, с които са оборудвани някои от апартаментите, са без кодирани ключалки, затварят се само с ключ. Втори ключ има при охраната на хотела, т.е. при мен. Това решение взехме след като имахме случаи със забравени кодове от клиенти и наложило се след това прибягване до услугите на професионалисти. Ето ти ключ от касата, – подаде ми го той с дискретно движение, заедно с нещо като ключодържател – а ето ти и това устройство с него. Прилича на ключодържател, но е нещо като мобилно устройство. Когато преценя, че е настъпил моментът, ще подам сигнал и това нещо ще започне да вибрира така, че да го почувстваш. А натискайки бутона върху него, то ще предаде сигнал, който ще задейства същото устройство, намиращо се в мен. Повтарям, няма да е лесно и затова ще те разбера напълно ако откажеш.

- Дадох дума вече и няма връщане. Не съм от хората, които не държат на ангажиментите си. Ще направя всичко възможно да свършим работа.

- Благодаря ти, Калине. Не знам защо, но ти имам пълно доверие, някаква необяснима и за мен самия вяра в способностите ти. Колкото до връщането на предмета, това остави на мен, само ще искам да ми опишеш точното му положение и място. А, и да не забравя, касата се намира зад картината, окачена срещу бюрото в кабинета. Да го направим. – стисна ми ръката момчето и двамата се отправихме към асансьора в гаража.

- Какво стана? – попита ме Светла, която точно излизаше от банята.

- Бях помолил Данчо да погледне колата ми. Когато се пренасях тук, някакъв странен шум в двигателя му направи впечатление и обеща да ѝ хвърли един поглед. Нищо притеснително, утре ще я закара за смяна на филтрите. Дай ми минутка. – смених бързо темата – Докато се облечеш, вече ще те чакам изтупан.

След половин час двамата влязохме в ресторанта на хотела, аз в белия си костюм, апликиран с нова риза и връзка, подарък от Светла, а тя в ослепителна, зелена, ефирна рокля, събираща погледите на присъстващите. Таневи бяха заели вече места и ни посрещнаха ставайки на крака, обсипвайки дамата ми със суперлативи. Настанихме се, вече в пълен състав, и поръчахме аперитивите на притичалия веднага сервитьор. За отбелязване беше скромното облекло на Анна, липсваше онази предизвикателност, която демонстрираше почти непрекъснато, докато Танев, хвърлил сакото и вратовръзката, разкопчал ризата и запретнал ръкави, покриваше напълно образа на незабравимия Миташки, от култовия роден филм „Оркестър без име“. А и поръчаната мастика бе напълно в унисон с този персонаж. Аз започнах с чаша бяло вино, като твърдо реших да остана в тези граници. Разговорът тръгна и се завъртя около банални ежедневни теми, като в някои моменти Танев демонстрираше находчивост, малко груб хумор и донякъде сполучливи опити да създаде непринудена атмосфера. Веднага усетих, че опитите и на тримата бяха насочени да ме приобщят към приятелските си отношения, но долавях, че не е само това и очаквах момента, в който ще стане ясна истинската причина за това събиране. Почти бях сигурен, че за Светла това беше една вечеря, на която трябваше да бъде представен човекът, допуснат толкова близо до нея, пред най-близките ѝ приятели. И моментът настъпи. Преди финалните напитки, Ани, без съмнение  предварително инструктирана, хвана за ръка приятелката си и я поведе към тоалетната, оставяйки ни насаме с Танев. С доста усилия бях успял да заблудя присъстващите в изпиването на 3-4 чаши вино, което ми даваше възможност да демонстрирам леко опиянение. От озвучителните тела дискретно се носеха дуетите на Синатра и ако не бяха предстоящите задачи, със сигурност щях да се почувствам блажен. Очаквах Танев да открие дансинга на интимните разговори, където със сигурност щеше да ме призове и той, разбира се, не закъсня.

- Е, Александров, - не успяхме да преминем на малки имена, най-вече поради моята въздържаност – сега сме сами и бих искал да си поговорим като мъже, ако нямаш нищо против.

- Нищо против, Танев. Къде ще го направим, в тоалетната или в коридора?

- Не, не в този смисъл. – засмя се сътрапезникът ми, като ме тупна дружески по рамото. – Става въпрос за нещо важно и желая да го уточним сега.

- Добре, цял съм в слух.

- Става въпрос за вас със Светла. Ани ми разказа какво се е случило тази седмица, а и аз самият видях промяната в нея, за да се убедя, че нещата взимат сериозен обрат. Това е и въпросът ми: какви са ти намеренията спрямо тази жена?

- Изненадваш ме, Танев. – умишлено забавих малко отговора си. – В качеството си на какъв ми задаваш този въпрос?

Изненадата в погледа му, говореше за неочакваността на реакцията ми. Няколко секунди ме гледаше, без да мигне, след което лицето му доби сериозен вид, постави ръцете си на масата и започна с онзи тон, с който вероятно провеждаше инструктажа си в партийната организация.

- Въпросът ти не е лишен от основание, но то е защото не познаваш ситуацията. Ще бъда максимално откровен. Познавам Светла от години и смея да се определя, като неин ментор в занаята и почти като настойник в личния ѝ живот. Това ми дава право да задавам такива въпроси и да настоявам за отговори.

- Странно. Останах с убеждението, че родителите ѝ са живи и здрави, а Светла е достатъчно възрастна да взима сама решения.

- Да, имаш известно право, но с риск да досадя отново, ще повторя – не си наясно със ситуацията. Обстановката, в която живее и работи тази жена е пълна с доста рискове и непредвидени обрати. Смело мога да кажа, че оцеляването ѝ се дължи на моя милост, което, както споменах, ми дава някои права. Това е причината за сегашния разговор, а не просто любопитство. Обещах да бъда откровен, затова питам направо: имаш ли намерение да продължиш и да задълбочиш връзката със Светла или това за теб е една кратка авантюра, която ще бъде забравена след като оставиш зад гърба табелата с името на курорта и което за мен би било предпочитания вариант.

- Оценявам откритостта ти и все пак, мисля, че не сме достатъчно близки за да обсъждам с теб лични преживявания и намерения.

- Чуй ме, Александров, нямам намерение да се намесвам в отношенията ви, но съществуват въпроси, които касаят не само вас двамата, а и доста хора около вас.

- О, не знаех, че връзката между двама души, може да се окаже съдбоносна за част от човечеството.

- Не е време за шеги. Добре, ето как си представям аз нещата. Виждам, че не си склонен да обсъдим въпроса, но бих ли могъл да разчитам поне на малко съдействие. Аз ще опиша възможните варианти, а ти просто ме ориентирай кой е най-вероятният. Първо, кратка авантюра, без сериозни последствия за участниците, малко сълзи на раздяла, разговор на висок глас, но нещата приключват бързо. Второ, научният работник от западнал научен институт, открива златна кокошка, (млада и хубава вдовица с добър бизнес и сериозни спестявания) и решава да направи и невъзможното да се намести в живота ѝ, като по този начин уреди бъдещето си. Трето, нещата между вас наистина са сериозни, като и двамата не сте наясно докъде ще ви отведат. Искам да отбележа, че напълно те оправдавам, ако случаят е вторият, случва се често. Но, ако това е така, намесата ми е задължителна.

Танев млъкна и впери очаквателен поглед в мен. Запалих една пурета и след няколко дръпвания, реших да приключа с този разговор.

- Добър анализ, Танев. Намираш ме в добро настроение, затова ще ти отговоря. Първият вариант го зачертай. Вторият също. Може в средите, които обитаваш, това да е често срещано явление, но ние бедните научни работници, притежаваме нещо, което рядко се среща в споменатите среди – лично достойнство. Остана третият вариант и трябва да призная, че си абсолютно прав. Не знам как ще се развият нещата и докъде ще стигнем в отношенията със Светла, но мога да те успокоя, че нямам апетити в твоя бранш, не търся позлатени домашни животни, а как ще подредя живота си, касае само мен. И нека прекратим този разговор.

- Благодаря, ти, Александров. Чувствам се удовлетворен. А, ето че и жените идват.

Станахме да посрещнем дамите, но и малкото настроение, което имах, ме напусна след откровенията с Танев. Така че, в останалата част от вечерята, усилията ми бяха насочени към прикриване на нетърпението ми да напусна възможно най-бързо тази маса. Часовникът във фоайето показваше 1 часа след полунощ, когато си стиснахме за последно ръцете със семейство Таневи и се отправихме най-после към апартамента. С влизането, се насочих към терасата и се настаних на дивана, обмисляйки възможностите да изпратя в леглото Светла, без да събудя подозрение. Все още нямах конкретна идея, когато тя се присъедини към мен.

- Калине, какво се случи в ресторанта? – изстреля от упор неочакван въпрос, хващайки ме за ръката.

- Не те разбирам. Доколкото си спомням, вечеряхме с Таневи, но ти също присъстваше. – отправих ѝ невинен поглед.

- Моля те, искам да ми кажеш. Независимо от краткото време заедно, започвам да се ориентирам в характера ти. Дори в добро настроение, трудно отваряш уста, а след като се върнахме с Ани на масата, направо онемя. Сигурен знак, че нещо е нарушило баланса ти и това нещо може да е само репликите, които сте си разменили с Танев, докато ни нямаше. Още повече, че Ани упорито се опитваше да ме задържи по-дълго от обикновеното в тоалетната. Скарахте ли се? Аз ли бях причината?

- Не ми се говори за това, Светла.

- Не, няма да те оставя докато не ми кажеш. – започна да се нахъсва жената до мен, като се притисна по-силно, подкрепяйки по този начин и физически заканата си.

- Виж, Танев настояваше да му изясня нашите отношения.

- Ох, знаех си, че не е случайна тази покана. Каза ли му? Калине, моля те, не ме карай да вадя с ченгел думите ти.

- Обясних му, че не сме толкова близки за да обсъждам подобни въпроси с него, но той беше много настоятелен, поради което му казах, че с теб още не сме водили разговор за изясняване на връзката ни и ми се стори, че това го удовлетвори. Между впрочем, постара се да ми изясни ситуацията, в смисъл че е поел някакви ангажименти към теб, да те предпазва от неприятности и неподходящи връзки. Вярно ли е?

Светла не отговори веднага и това косвено потвърди истинността на приказките на Танев, поне в частта за менторството и настойничеството.

- Може би не в пълния смисъл, но в общи линии е така. – промълви с тих глас красавицата и остана сгушена в мен.

Мълчахме известно време, докато тялото в обятията ми се размърда и попита плахо:

- Искаш ли да си лягаме?

- Ще остана още малко, светло момиче. – казах, целувайки я по челото. - Искам да събера мислите си.

- Разбирам те. Аз ще лягам, чувствам се изтощена, а утре съм ти обещала голяма разходка.

Целунахме се отново и тя се скри в помещението. Въздъхнах с известно облекчение, че отпадна нуждата да измислям сложни оправдания и се съсредоточих върху това, което ме очакваше. Нямаше кой знае какви варианти за действие. Задача номер едно, да стигна горната тераса. Задача номер две, в зависимост от ситуацията да се справя с обитателите, Задача номер три, сдобиване с елипсоида и оттегляне. Преседях около половин час на дивана, след което влязох на пръсти в апартамента и се уверих, че Светла спи дълбоко в спалнята. Облякох спортни гащета и потник, обух маратонките, взех мобилното устройство на Данчо, ключът от касата и едно миниатюрно фенерче и излязох на терасата. Когато се върнахме от вечерята и се настаних на дивана, до ушите ми достигна шум от човешки гласове, смесен с поп-фолк ритми, от апартамента над нас. Доближих парапета и наострих уши, но не се долавяше нищо, освен тихият плясък на вълните, достигащи плажната ивица. Тъй като светлината от лампите, наредени по крайбрежния път, не беше достатъчна, огледах с помощта на фенерчето горната тераса и прецених възможностите за достъп. Оказа се, че фасадата е облицована с плочи, между които имаше големи фуги, достатъчни да се вкопчиш с пръсти и дори да поставиш върха на маратонката. Донесох един стол, покачих се на него и стъпих на парапета. Пръстите ми почти докоснаха долния ръб на терасата над мен. Просто трябваше да намеря начин да се придвижа половин метър нагоре, за да се хвана стабилно за горния парапет, след което прехвърлянето нямаше да е проблем. Отново с помощта на фенерчето набелязах възможните стъпки по фасадата, които биха ми осигурили тази височина. Върнах се на дивана, но подредих малка сцена, ако евентуално Светла констатира липсата ми в леглото по някое време. Донесох чаша и бутилка кола, пуснах тихо и един диск с любовните песни на „Gipsy Kings“  и потънах в дивана, с готовност да лепна замислена физиономия при поява на Светла или да действам, при сигнал от Данчо. Не след дълго в джоба ми завибрира устройството и без да губя време започнах изпълнението на замисленото. Оказа се много по-лесно от предвижданото изкачването ми до съседния етаж. Стъпил на стола и парапета, с фенерчето в устата, достигнах набелязаната фуга, набрах се с върха на пръстите и успях да сложа крак в долната фуга. Внимателно прехвърляйки тежестта, успях да хвана горния парапет. Добил увереност, преместих и другата ръка и след секунди стъпих на терасата. Тук цареше тишина, но веднага изтичах до сенчестата страна, тъй като силно осветеният хол, осветяваше голямо пространство. Вратата му беше широко отворена, а завесите покриваха само част от прозорците. Доближих внимателно и надзърнах във вътрешността. Масата по средата на помещението беше отрупана с храна, напитки и чаши. Част от инвентара се търкаляше и по земята, а на дивана забелязах голи женски крака. Останах неподвижен известно време, втренчен в лежащата фигура, но след като не забелязах движение, се прокраднах в помещението. Доближих дивана откъм страната, където би трябвало да е главата на лежащото тяло, надникнах внимателно над ръба на масата и се оказах срещу втренчения поглед на младо момиче, проснало се само по бикини на големия диван. Вкамених се и за няколко секунди загубих ориентация. Бързо се окопитих и осъзнах, че погледът, втренчен в мен е малко неестествен. Погледът ми попадна на едно малко пространство от масата, разчистено от съдове, където имаше купчинка бял прах и това обясни веднага ситуацията. Със сигурност момичето беше надрусано, а комбинацията с алкохол бе и причината за този стъклен поглед. Огромните гърди, явно добре подплатени със силикон се повдигаха неравномерно и това ме успокои, че притежателката им е все още в отсамния свят. Заобиколих дивана за да огледам навсякъде, но не открих друго присъствие. Откъм етажния коридор се чуваха оживени спорове, което ме накара да се усмихна вътрешно, представяйки си каква битка води Данчо с мутрите отвън. Но друг, по-силен дразнител, ме накара да се насоча на пръсти към спалнята. Оттам се носеше юнашко хъркане, а един поглед ме увери, че то излиза от устата на Иванов, заел две трети от леглото и затиснал под себе си голото тяло на друго момиче. Приключих с изследователската дейност и се отправих към кабинета, молейки Господ да се е погрижил вратата му да е оставена отключена. Беше се погрижил и след като проникнах безпрепятствено, не губих време, а се насочих бързо към картината, след като огледах обстановката под светлината на фенерчето. Без проблеми отключих касата, отворих я и се озовах пред празно пространство. Бързо угасих наченките на паниката, възстанових интериора и тръгнах към вратата. Секунда преди да натисна дръжката, в съзнанието ми се мярна картината от бързия ми оглед на влизане. Това ме накара да отида до бюрото и на светлината от фенерчето да открия това, което бях фотографирал моментно, без да анализирам. Бях прав. На бюрото имаше лаптоп, от лявата страна на който беше включен търсеният предмет. Без да се бавя го пуснах в джоба си и припнах към вратата. Но шум от стъпки ме накара да се закова с ръка на дръжката. За мое успокоение, стъпките се насочиха към тоалетната, а скоро се чу и неприятния звук от разтоварването на стомаха през устата. Не чаках специална покана, измъкнах се бързо на терасата и увиснах от външната ѝ страна, хванат за парапета. Засилих с няколко маха тялото си и се приземих меко на долната. Бързо заех мястото си на дивана и изчаках няколко минути за евентуални реакции. Поздравих се за добре свършената дейност, влязох вътре и потърсих лист хартия и химикалка. Описах мястото и положението, от което взех елипсоида, увих го в хартията и натиснах бутона на мобилното устройство. Не след дълго усетих вибрирането му и нечие покашляне под терасата. Приближих се и надникнах. Видях силуета на Данчо, подвикнах му тихо и успешно хвърлих в ръцете му пратката. Това беше. Намъкнах се под душа и стараейки се да не вдигам шум, заех място на огромното легло в спалнята. Въпреки усърдието ми, Светла усети наместването ми и веднага се долепи с гърба си до мен. Прегърнах свитото на кравай тяло и почти моментално преминах в света на сънищата.

Първото за деня отлепяне на клепачите ме накара да почувствам леден поток по гърба. Две очи ме гледаха втренчено и докато разпозная произхода им, останах с неприятното впечатление за подобен поглед от нощното ми похождение.

- Странно, - върнах се в реалността с известно усилие, – ти не беше ли под тази ръка? – кимнах към левия си крайник, който все още обгръщаше вече празното пространство до мен.

- Имаш сън на праведник, Калине. Мога да ти се измъкна във всеки момент.

- Не бъди толкова сигурна. Когато реша, че трябва да те задържа, само хиляда молби биха разхлабили тези обръчи.

Последните думи бяха съпроводени с бързо движение, с което обхванах тялото до мен и го фиксирах неподвижно върху гърдите си.

- Не ме притискай така. – чу се протестен глас. – Нямам намерение да бягам.

Следващите минути преминаха във взаимни доказателства за отсъствието на желания за бягство. Така, тази сутрешна закачка замести и редовния ми джогинг, но трябваше да призная, че по интензивност, натоварването не отстъпваше и на най-добрата обиколка на плажа. По-късно, докато Светла сервираше кафето и чая на терасата, аз пуснах радиото и попаднах на едно извънземно изпълнение на Карлос Сантана:

„Направи някого щастлив,

Направи някого силен …“,

Включих се с удоволствие, като пропуснах само великолепните фалцети. Усетих тялото на Светла да се притиска към мен и ръката ѝ да се опитва да спре музикалния ми ентусиазъм.

- Знаеш ли, красавице, китарата на Сантана има неповторимо звучене. Винаги когато я слушам, се пренасям в тропика, под огромна луна, където ми разказва приказки пълни с южни страсти. Истински художник ...

- Калине, колко лица имаш? Постоянно ме изненадваш. Никога не бих и помислила, че един научен работник, сухар по дефиниция, може да описва по този начин музиката. Хайде на масата, че ни чака път.

Поканата бе съпроводена с нежна целувка по врата, което сложи край на краткото отклонение и ми напомни, че в края на деня ме чака сериозен разговор, за който въобще не бях готов.